Мобилно меню

4.5588235294118 1 1 1 1 1 Rating 4.56 (34 Votes)
vay.jpgВ математиката има понятие отрицателни величини – използва се за онези стойности, които започват зад нулата и имат свой собствен безкраен път на развитие. Имам усещането, че и православните християни в България стигнахме до тази абсолютна граница в живота си като общност, зад която ще заживеем в едно огледално измерение на истинските духовни стойности, заради които съществува Църквата. Не е ли твърде песимистично това твърдение на фона на все по-активното медийно присъствие на българската църква, наченките на участие в обществения диалог, увеличаващия се брой на православни сдружения и инициативи, все повечето млади хора в храмовете, респективно в редовете на българското свещенство? Да не говорим за неизброимите параклиси и храмове, накацали по хълмчета и бразди, за които ежедневно четем във вестниците. И в крайна сметка, не удържа ли българското православие голямата си победа, като сложи край на разкола, тази имитация на Църквата, през 2004 г.? Не е ли по-градивно да бъдем реалисти вместо песимисти и да гледаме позитивното, “добрата новина”, която е същността на Църквата?
 
Не мисля, че “добрата новина” е същността на Църквата. Нещо повече – превръщането на “добрата новина” в главен носител на положителното съдържание на Църквата измества погледите от онази “Добра новина”, която Христос ни съобщи. Само привидно няма противоречие между двете, но всъщност става дума за глад и жажда за различни неща. В първия случай жадуваме за едно триумфиращо и радващо се на обществена почит християнство и наивно считаме, че положителните послания към обществото ще изградят добър имидж на Църквата. Той пък ще породи симпатии, а те ще накарат хората да приемат Христос. Сигурно ще има и такива хора, но те ще влязат в Църквата със същите очаквания, с които биха станали членове на Българския червен кръст например или на Ордена на Майка Тереза. Съответно и животът им като християни ще се движи по хоризонталната плоскост на благотворителността и “добрите дела” и до тайната на Църквата душите им едва ще се докосват.

Ако се вгледаме непредубедено, със свеж поглед в Евангелието, ще видим, че едва ли има нещо по-чуждо на Христос от търсенето на “положителен имидж”. Ако Христос го бе считал за необходим аванпост за Своята мисия, то Той щеше да избере средата на неговите носители по онова време – а именно на царете, книжниците и фарисеите (които тогава съвсем не са имали такъв негативен облик, както ги виждаме днес). Вместо това обаче Той избира недалновидно да живее против течението на общопризнатото и сякаш всячески се стреми да разрушава добрия имидж за Себе Си. Защо? Нали ако беше избрал за Себе Си по-приемлива човешка участ, целият избран еврейски народ щеше да познае в Него очаквания Месия, да повярва в Него и след това лека-полека Той щеше да промени сърцата им и да ги направи добри християни. Защо вместо този разумен избор Христос избира образа на нищия, “сина на дърводелеца”, пък и проповедта Му била една такава дръзка и обидна за уважаваните хора, а и каламбури с Божия закон си правел, сякаш нарочно да настрои евреите срещу Себе Си...

Защото Христос искал хората да стигнат до Него по друг път, а не през лъскавата врата на безупречния и лесно смилаем имидж, която може да бъде вход към преуспяваща рекламна агенция, но не и към Царството Божие. “Моя мир ви давам – казва Христос на хората. – Аз ви давам не както светът ви дава, с него няма да се смущава, нито ще се плаши сърцето ви.” (вж. Йоан 14:27)

Предпоставка за придобиването на този мир, с който започва истинското духовно развитие, е една дълбока вътрешна криза, която Христос всячески се стремял да провокира у слушателите Си. Тази криза идвала с рухването на авторитетите и безспорните ценности и загубата на равновесието, което те осигуряват. Сякаш Христос се стремял да остави последователите Си буквално във въздуха, без почва под краката им, и тогава в търсене на здравата основа, да започнат да строят своя нов духовен дом на непоколебимата скала на Божията правда. “Не се налива ново вино в стари мехове, защото така и виното ще се развали, и меховете ще се скъсат” – звучал гласът Му. (вж. Матея 9:17)

Затова Христос говорел с притчи, които по необясним начин засядали на гърлото на слушащите Го и те не намирали покой, докато не “вградят” посланието им в своя мироглед. Затова Христос изпитвал любовта им към истината с думи като: “Който не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, не може да бъде Мой ученик” (вж. Лука, 14:26) – кощунствени за народ, векове възпитаван в Божията заповед за почит към родителите.

Не всички обаче имали сили да издържат болката от празнотата, която рухването на старите ценности предизвиква у човека. А значи не всички преживели катарзис и не всички усетили Благодатта, която по несравним начин се изливала от Христос и обгръщала сърцата на последователите Му, правейки ги съпричастни на една тайна, абсолютно недостъпна за останалите. Но в тази Тайна било очарованието на Христос и Неговите думи. Тя показвала на хората, че Той бил не просто “синът на дърводелеца”, а Някой Друг, когото те още не познавали, но в Когото вече били влюбени и без Когото животът им бил вече невъзможен.

Това очарование привличало хората към абсурдното, нелогично учение за въплътения, умрелия и възкръснал Бог, Който ни нарече Свои приятели. Това очарование търси и до днес всеки човек от Църквата, очаква го интуитивно, без богословска яснота за смисъла му, търси да чуе онези “думи за вечен живот”, “думи със сила”, на които човешкото сърце няма как да противостои, защото те му напомнят за забравения говор в Едемската градина. Това е жаждата за изгубения Рай.

Скоро, във връзка с последните църковни скандали, една журналистка писа: “Ако духовните ни ръководители бъдат попитани дали чувстват вина за това, че напълно лишиха Църквата от онова духовно обаяние, което очакваха от нея хората в началото на прехода, то те ще отговорят отрицателно.” Едва ли има по-страшна отсъда за една жива Христова църква – че се е лишила от обаянието – белег за животворенето на Светия Дух в нея. Българската църква преживява в момента период, близък до критичния минимум на изискване за жива Църква. Дали кризата ще прерасне в катарзис, който ще изпълни църковното ни пространство с духовен кислород, или ще преминем критичната нулева точка и ще заживеем в огледалния свят на илюзиите, зависи преди всичко от дълбочината и радикалността на нашите глад и жажда за Христос.

Има и още нещо, което отличава настоящия момент от предходни критични периоди и което ни поставя в една нова и затова непредвидима ситуация. Нейно мото могат да бъдат евангелските думи, които Христос казва за учениците Си: “Истина ви казвам, ако те замлъкнат, камъните ще завикат” (Лука, 19:40).

Погледът на външните

Скоро слушах интервю, в което водещият каза на своя църковен събеседник: “Аз не знам нищо за Църквата и за религията. Затова въпросите ми ще бъдат максимално точни.” Думите му първо ме поразиха с парадоксалността си, а после – с пределната си простота и яснота. Замислих се как е възможно невярващите в Живия Бог хора да имат по-трезв поглед за процесите в Църквата, отколкото тези, които Св. Дух търпеливо, в продължение на години води към изчистване на съзнанието, просветление, а значи и към развиването на по-ясни критерии за света и живота. Вместо яснота на мисълта, смело посочване на проблемите, отговорно заставане зад изричането им, а следователно и ангажиране в разрешаването им, редовият участник в църковния живот се сблъсква с една тотална безотговорност и... страх. Едва ли има нещо по-парадоксално от страхлив християнин. В това отношение нашето време е пълният антипод на епохата на мъчениците.

Няма защо да се лъжем, в нашата Църква днес се е настанил духът на конформизма, човекоугодничеството, един посредствен дух, който не ражда герои. Колкото е вярно, че рибата се вмирисва откъм главата, също толкова вярно е, че всеки народ заслужава управниците си. С други думи, такива християни – такива епископи могат да излъчат. Те пък се превръщат в модел за подражание на своите свещеници, защото известно е, че колкото по-незрял духовно е един народ, толкова повече подражава на ръководителите си. Безотговорен (или както е по църковному “отговорен само пред Бога”) и криещ се от проблемите владика “ражда духовно” уплашени и потиснати свещеници, чиято единствена цел с течение на времето става да угодят на епископа си. Сами не усещат колко далеч в житейските им приоритети остава угаждането на Христос. Свещениците пък предават от тази квас на духовните си чеда, у които Бог ги е призвал да развият чувство за духовна отговорност, способност смело да изричат “да, да” или “не, не” пред лицето на всяка житейска ситуация, изискваща самоопределяне. За да стигнем до първото стъпало на духовния живот – честното разпознаване в себе си на първичните духовни проблеми и поемането пред Бога на отговорно желание те да бъдат разрешени. Страхливият християнин е обречен никога да не познае себе си, тоест обречен е да остане вовеки на това първо стъпало на духовния живот, да го наречем образно – в “забавачницата” на Православието. Тогава за каква духовна трезвост може да мечтаем и за какъв по-мъдър поглед от невярващите наши сънародници може да претендираме, след като дори в собствения си дом не сме хазяи.

Вместо евангелската радикалност и откритост Църквата ни усвои една особена идеология, която бе успешно наречена в общественото пространство “иде-ология на мълчанието”. Нейната роля бе да придаде църковен вид на страхливостта и безотговорността, тоест да ги бетонира в непоклатимия авторитет на християнските добродетели. Какви са основните черти на тази идеология на мълчанието?

Първата аксиома е, че за проблемите в Църквата не се говори публично, за да не се съблазнят хората и да не се похули Христос. Затова те се трупат под юргана, събират прах по кьошетата на непроветрения ни църковен дом, придобиват застрашителни размери, хранейки се от чувството за безнаказаност, тровят въздуха със смрадливите си изпарения. И това не е метафора. Всички християни дишаме този въздух, той изпълва гърдите ни. В началото малко кашляме, чувстваме се неприятно, но после свикваме и започва да не ни прави впечатление.

И тогава всеки дори плах опит да се открехне някой прозорец, за да влезе чист въздух, ни хвърля в апокалиптичен ужас. Ако се заинтересуваме от въпроса защо се чувстваме така зле от назоваването на неправдата и успеем да хвърлим поглед малко по-далеч от носа си, много лесно ще разберем отговора – защото съвестта ни е ранена, станали сме съучастници в греха с това, че той е престанал да предизвиква у нас нетърпимост и отвращение. С други думи – станали сме страхливци.

Верен е Бог и няма да остави Своята Църква до края на времената. Но когато Неговите люде са станали по-комплексирани, по-объркани, по-уплашени от светските хора, то тогава Той се вижда принуден да накара и камъните да проговорят и да изрекат очевидното – че бялото е бяло, а черното – черно.

Това се случи през изминалите две-три години в съседна Гърция, която бе разтърсена от грандиозни църковни скандали, белезите от които Гръцката църква ще носи много дълго. След като местната Църква в лицето на клира си не намери сили да отстрани от себе си неправдата, а търпеше онова, “за което е срамно дори да се говори”, в пълно противоречие със съветите на апостол Павел... то очевидното безсрамие разкриха журналистите. Сметки с милиони евро в чуждестранни банки на името на митрополита на Атика Пантелеймон, скандални видео репортажи от стриптийз барове с участието на висши духовници, гнусни хомосексуални скандали – всичко това заливаше гръцката телевизия и вестници ежедневно.

Бог сурово наказа изневеряващите на Неговата истина и поругаващите се с Неговите обещания, като ги направи за посмешище. В Гърция бяха отстранени няколко митрополити, бяха предадени на прокуратурата няколко висши духовни лица, промени се съдебното църковно законодателство, с една дума тече процес на “възстановяване здравето на Църквата”, както го наричат самите гърци. Но остава неприятният вкус в устата, че всичко това се случи, понеже бе разкрито от журналисти, тоест под обществен натиск. А ако прожекторът на медиите не се бе насочил към тези гнусотии?... Атинският архиепископ Христодул се извини на гръцкия народ, че е “търпял известни нему неща и не е реагирал достатъчно твърдо”. Сега общественото внимание е насочено неотклонно, като “външен страж”, към живота на Църквата, а Св. синод дава периодични отчети пред обществото докъде е стигнал процесът по “оздравлението на Църквата”...

В търсене на загубеното очарование

Ако стагнацията е характерна за гръцката църква, която е образец за останалите поместни църкви, то какво да кажем за нашето състояние? Липсата на диалог в българската църква наистина е главният симптом на заболяването. След като самите православни не сме в състояние да го започнем, за да назовем проблемите с истинските им имена, Бог се вижда принуден да направи това чрез “външните”, чрез езичниците, както неведнъж е правил с избрания народ на Израел през старозаветната епоха и с християните в епохата на Новия завет. Това обаче е по-лошият и болезнен вариант, защото християните ще трябва не само да приемем нелицеприятни истини за своя вътрешно-църковен живот, но и да ги чуем от хора, които не обичат Църквата. Хора, които ще говорят без любов.

Смея да твърдя, че българската църква е пред прага на подобно явление. Широкият обществен резонанс на скандалите с архонтските подвизи на Старозагорския митрополит Галактион и бизнес успехите на Варненския митрополит Кирил са първото свидетелство за събудилия се интерес на светската журналистика, като еманация на интереса на обществото, към вътрешния живот на Църквата ни – тази област-табу за неверните, където досега като в светая светих се движеха само тясна клика висши духовници и техни приближени. А останалите християни облекчаваха съвестта си с коментари на маса, между двете поредни глътки кафе.

Сцените са наистина толкова нелицеприятни, толкова унизителни и болезнени за душата на всеки обичащ Църквата християнин – митрополити и мутри, рамо до рамо по трапези, храмове и стадиони, циркаджийски спектакли с църковен декор, груби и агресивни духовници, които дори когато искат, не са в състояние да изкажат гладко мисълта си... Няма как да не си зададем въпроса: заслужава ли си? Не е ли по-добре да си спестим опозоряването, да се покрием, снишим или да се бетонираме в сплотен отпор срещу “враговете на Христа”? Ами ние просто нямаме вече избор – или по-точно казано, сами направихме този избор. Както казва руската поговорка: “Не влезе в храма през вратата, а на бика на рогата.” От друга страна, няма друг път за оздравяване на църковния ни живот – нито пари от еврофондове ще помогнат, нито църковни юпита, нито стратегии и визии за развитието на православната мисия, нито благотворителни програми. Всичко това ще остане ялово, докато не открехнем прозорец, откъдето да се промъкне Светият Дух. Докато съвестта ни е блокирана от неизречени истини, от пожертвани братя в Христа, в чиято защита не сме издигнали глас, докато страхът от човеци е главният белег на християнското ни битие, ние обричаме Светия Дух на бездействие. И колкото и да иска, колкото и верен да е Бог и неизменно присъстващ в Своята Църква, Той не може насила да о-духотвори никого. Защото с това си състояние свидетелстваме само за едно – в този си живот имаме по-важни от Христос неща за правене. Неусетно повтаряме евангелската ситуация с поканените на брачния пир и казваме: “Аз имам ниви да ора, реколта да прибирам, кариера да правя, епископ да стана, Църквата да оправям, не ми е до Теб сега, Господи!” (вж. Матей, 22:2–6) А знаем, че Христос не е натрапник и няма да насилва залостени отвътре врати.

Освен нелицеприятна, битката (защото наистина става дума за битка, и то за битка с исполин) ще вземе и много жертви – ще има съблазнени и отблъснати от Църквата. И вината за тях ще бъде наша, на всеки православен лична, защото с апатията си и нелюбовта си към Христос, със своите малки предателства, сме докарали нещата дотам, Бог да ни счита за ненужен материал и да търси за Своята правда хора сред “езичниците”. Ще има и много несправедливо пострадали от твърдия “църковен” отпор, който ще окажат извадените от безметежието на своята безотговорност. А отпорът ще бъде по архонтски твърд, напълно в духа на крилатата фраза на архонт Слави Бинев: “Ако ти ударят едната буза, извади дебелия край.”

И тримата български висши духовници, станали през последните месеци обект на медийното внимание – Варненският Кирил, Старозагорският Галактион и новопросиялият Пловдивски Николай, демонстрираха пълно единодушие по въпроса за “неприкосновеността на епископа”. Наслушахме се на такива чужди на Православието твърдения, че епископа никой не може да го съди, че никой не може да му иска сметка, че той отговаря само пред Бога. Общественото недоволство от една или друга постъпка моментално се оценява или като груб журналистически произвол (дори подсъден), или като “вмешателство на държавата в делата на Църквата”. Тъжно е да гледаш човек, в когото искаш да виждаш своя пастир, да подскача като ужилен при най-малкото изпитание за честолюбието му, в ситуации, когато дори собственото ти невръстно дете реагира по-зряло. Незрялостта на нашия епископат го превръща в най-удобна пионка в ръцете на различни финансови, политически и други, нямащи нищо общо с Христос, кръгове, за да манипулират църковния ни живот, вторачени най-вече в легендарните църковни имоти. Прави се опит тази власт над живота на Църквата да бъде дори “църковно легализирана”, както личи от документите по т. нар. “въвеждане в архонтство”, които неотдавна станаха публично достояние. Там дословно се казва, че “седемте велики архонта управляват делата на Църквата”. Създателите на документа явно са отразили реални процеси в църковната ни действителност, които те добре познават.

Жертвите на засегнатите църковни (и главно мутренски) интереси сигурно ще преживеят своята лична трагедия, някои ще се чувстват предадени, други пък разколебани в силата на правдата... За всички тези достойни християни, които ще намерят смелост да говорят с “да, да” или “не, не” като пред лицето на Христос, съм уверена, че Господ ще избере по-добрата участ, като им даде да вдишат от непознатия за останалите и непожертвали нищо свое кислород на Светия Дух. Не съм оптимист за крайния развой на “битката с архонтите” у нас. Но че тя ще даде и благ плод за нашата Църква – в това също не се съмнявам.

Липсата на живо църковно съзнание на Божия народ, на богословска култура на българските християни наистина култивира безнаказаност в църковните ни среди и най-вече във висшите духовнически кръгове. А безнаказаността поражда у бездуховния човек агресия и въобще сваля пред него всички прегради, с които обществото като човешки продукт укротява необуздания човешки его-изъм. Никой в светското общество не може да си позволи лукса да живее извън тези външно наложени му ограничения. Но в църковното общество – може. Под предлог, че християните са по-духовни и сами себе си ограничават, българските митрополити живеят със съзнанието, че са до края на дните си венчани със своите епархии и няма грях, постъпка или излагане, които могат да променят нещо. Действителността досега показва, че не бъркат. Духовният стандарт, който налагат в епархиите си, носи същите авторитарни белези на безотговорност към себе си и към ближните си, като в пълна сила се разкрива действието на психологическия закон, според който жертвите на агресия стават при първа възможност агресори спрямо по-низшите в обществената или църковна йерархична стълбица.

Йерарсите, които не са забравили окончателно защо са станали епископи, с течение на времето пък са придобили т. нар. в църковните среди “митрополитски синдром”. Най-общо казано, той се изразява в предпочитание да се запази блудкавото и неприятно статукво на отношенията между самите висши клирици, вместо да се избере рискът от непознатите, макар и положителни промени, които биха могли да предизвикат ефекта на доминото. Притихването на Св. синод по случая с митрополит Галактион, който искрено възмути мнозинството митрополити, и решението да се “оставят нещата да утихнат”, вместо да се изреже болното място, показва как действа този синдром.

Дали предстоящото отваряне на досиетата на клира ще промени нещо, може само да се гадае. Лично аз се съмнявам, че у нас ще се отприщи процес на лустрация по подобие на този в Полша, Чехия и други главно католически посткомунистически държави. Годините на демократичния преход у нас показаха, че манталитетът на българина по отношение на доносничеството се различава от този на останалите бивши комунистически народи. Външни наблюдатели (отново външни, sic!) справедливо отбелязват, че “вътрешното обновление на българската църква ще продължи по-дълго, отколкото в други страни. По-дълго дори отколкото в Румъния”. Това са думи на главния редактор на швейцарското списание “Вяра от втория свят”, посветено на религиозните проблеми в Източна Европа, Герд Шрикер. Според него от 1992 г. насам необходимата и смислена дискусия за сътрудничеството на висшите архиереи с комунистическата власт се е свела само до борбата между каноничната Църква, водена от патриарх Максим, и алтернативния синод, воден тогава от Пимен. “Цялата дискусия в България в крайна сметка се изроди в битка между канонични и неканонични архиереи” – казва той. Но дори да не предизвика ничия висша оставка, въпросът с църковните досиета ще даде по подобие и на другите църковни “скандали” своя сериозен принос в раздвижването на застоялите води на безотговорната анонимност.

И така, близо до критичната нулева точка на битието си на Христови последователи, християните в България сме изправени пред важна дилема. Кому да подарим сърцата си? Дали да изберем широкия път на социалното християнство, което ще търси своята идентичност главно през погледа на околните, трупайки обществен кредит чрез полезни бизнес операции, културни прояви, социални и мисионерски стратегии (впрочем това е християнството, което държавата може да приеме като желан и винаги адаптивен партньор). Или ще пожелаем от дъното на душите си да изправим Господните пътеки в сърцата си, като направим първата крачка и погледнем истината в очите. Една грозна, нелицеприятна истина, от която много боли. И когато болката стане нетърпима, Бог, Който е верен, ще чуе вика на търсещите Го, на жадните в пустинята, на гладуващите за Неговата истина и ще се отзове. Отговора Му не може да опишем, тъй като той е винаги личен, винаги различен, но това ще бъде най-реалният факт в църковното ни битие. Не само ние, но цялото общество ще усети, че един Прозорец се е открехнал и непознат полъх докосва и очарова сърцата. Едва тогава ще излезем от православното си гето, което с радост обитаваме сега, и ще тръгнем към Бога като младенци. От нулата, от самото начало.

* Текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, 4 (20), 2007, с. 6-15.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3kq34 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.