Въпреки че дебатът за фереджетата надали ще стихне скоро, в Европа се появява едно ново поколение млади мюсюлманки, които успяват да приемат западните ценности, без да се отказват от своите корени и религия.
Поне що се отнася до облеклото... Облечени с модерни къси рокли с прилепнали дънки под тях и с красиво оформени забрадки, тези момичета заявяват, че днес могат без проблем да се обличат изцяло от големите търговски вериги като Н&М, Mango и Zara, кои
то според тях дори черпят вдъхновение за новите си колекции от ислямския начин на обличане.
"Мюсюлманка съм, но също така се интересувам и от мода и искам да мога да комбинирам тези неща", казва Бушра Сайед, студентка от Ротердам. Нейният стил на облекло е много по-различен от черните торбести роби и забулващите забрадки, носени от по-традиционно настроените мюсюлманки. Според млади жени като Бушра обаче техният съвременен начин на обличане е напълно в съответствие с изискванията на исляма, тъй като покрива цялото им тяло с изключение на ръцете и лицето.
Бушра е една от създателките на новото модно списание за жени мюсюлманки MSLM, съчетаващо в името си различните размери за облекло със съкращение на думата "мюсюлманка". Списанието излиза на холандски, френски и английски и е първото по рода си, смятат авторите му. "Идеята на списанието ни е да покажем на момичетата, че можеш да си модерна, въпреки че си с облекло, което прикрива женствеността", заявява Бушра.
Мюсюлманската забрадка, която наред с еврейската шапчица и християнския кръст е сред най-лесно разпознаваемите символи за религиозна принадлежност, през последните няколко години се оказа в центъра на разгорещен дебат в Европа. В много европейски страни в пряк текст беше повдигнат въпросът дали фереджето в различните му варианти е просто част от женското облекло и съответно носенето му е право на личен избор, или то трябва да се разглежда като символ за нещо по-голямо - на прекомерно силната, понякога граничеща с фанатизъм религиозност на мюсюлманските малцинства. След бомбените атентати в Мадрид и Лондон, както и след убийството на известния холандски режисьор Тео ван Гог от ислямски фанатик отношението на Европа към исляма като цяло и живеещите на територията на Стария континент мюсюлмани в частност започна осезаемо да се променя. Все повече европейски държави започнаха да налагат по-строги интеграционни стандарти за своите мюсюлмански малцинства с убеждението, че само успешното им вписване в европейското (или с други думи, предимно християнското) общество ще може да предотврати нови сблъсъци на религиозна основа.
В името на тази идея само преди седмици Италия се присъедини към увеличаващия се брой държави, в които беше въведена забрана за носенето на забрадки на обществени места. В италианската Харта за ценностите, гражданството и имиграцията" се казва, че "всички видове облекло, покриващи лицето, не са приемливи, защото пречат на идентификацията на хората и са препятствие за тяхната интеграция". Хартата дори беше одобрена от водещата ислямска организация в страната Ucoii. Нейният лидер Мохамед Нур Дахан заяви, че документът не е дискриминиращ, а напротив - цели равенство. Той все пак отбеляза, че носенето на фереджета не се възприема като унизително от жените. "Уважаваме културата и религията на тази страна, но и ислямът е дал много на Европа, което също не трябва да бъде забравяно", каза още той.
Преди година холандското правителство също прие закон, забраняващ носенето на всякакви мюсюлмански покривала, а във Франция - страната с най-голямо мюсюлманско малцинство в Европа (възлизащо на цели 10% от общото население), още през 2004 г. беше въведен закон срещу носенето на забрадки в държавните училища. Въпреки своята противоречивост мярката беше одобрена от 70% от френските граждани, като според Си Ен Ен зад нея застанаха дори и 49 на сто от жените мюсюлманки в страната. До момента подобна забрана е била въведена и в осем германски провинции, като само в Берлин тя важи и за другите "явни религиозни символи" като еврейските шапчици и големите кръстове. В по-радикално настроените Бавария и Баден-Вюртемберг забрадките бяха окачествени като оскърбление за християнските ценности, а влиятелният вестник "Ди велт" отбеляза, че преди терористичните атаки от 11 септември Западът явно е бил по-склонен да игнорира "често агресивното настояване на малък брой мюсюлмани да демонстрират антизападни ценности". В спора за забрадките се намеси и главният пазител на християнската вяра - Ватиканът. Според светия престол имигрантите мюсюлмани трябва да спазват всички местни закони на страните, където живеят, дори ако те включват забрана за носенето на фереджета.
Най-яростната война срещу забрадките обаче е подела една държава, в която ислямът е официална религия - Турция. Страната, която открай време открито заявява желанието си да бъде приета в Европейския съюз, въведе пълната забрана на забрадки в университетите и държавните институции още през 1997 г. За светските власти в страната те символизираха религиозен фундаментализъм, а оттам - и заплаха за реформите на Кемал Ататюрк, модернизирал нацията в началото на ХХ в. Не помогнаха и яростните протести от страна на хиляди жени, включително съпругата на министъра на външните работи Абдула Гюл, които апелираха пред Европейския съд за човешките права. Съдът потвърди закона, принуждавайки 60-те процента от туркините, носещи забрадки, да ги свалят на обществени места.
В резултат на нарастващия брой закони срещу забрадките възроптаха не само потърпевшите жени, но и редица организации за защита на женските права и политици консерватори. Според тях забраната е несправедлива, най-вече защото голяма част от мюсюлманките са принудени да се забулват по искане на семействата си.
Така обаче те само затвърдиха едно от най-разпространените и вече превръщащи се в клишета виждания за исляма, според които жените неизменно се възприемат като жертви на изключително строгата си религия и всевластните си семейства.
Истината обаче може да е малко по-различна, както показват някои проведени наскоро допитвания сред самите жени мюсюлманки. Съгласно едно от тях, проведено от фондацията "Конрад Аденауер" сред 315 жени от турски произход в Германия, 97% от запитаните смятат, че носенето на забрадки е религиозен дълг на всяка правоверна мюсюлманка. Решението да се носи забрадка се взима лично и зависи от религиозността на самата жена, а не е резултат от външен натиск, показва още допитването.
По думите на зам.-генералния секретар на фондацията Кристоф Каненгийсер носенето на забрадка (или хиджаб на арабски) не означава непременно обвързаност с враждебни за демокрацията или фундаменталистични разбирания и не трябва да се възприема като пречка пред комуникацията между имигрантите и приемните им страни.
Мюсюлманската забрадка, която наред с еврейската шапчица и християнския кръст е сред най-лесно разпознаваемите символи за религиозна принадлежност, през последните няколко години се оказа в центъра на разгорещен дебат в Европа. В много европейски страни в пряк текст беше повдигнат въпросът дали фереджето в различните му варианти е просто част от женското облекло и съответно носенето му е право на личен избор, или то трябва да се разглежда като символ за нещо по-голямо - на прекомерно силната, понякога граничеща с фанатизъм религиозност на мюсюлманските малцинства. След бомбените атентати в Мадрид и Лондон, както и след убийството на известния холандски режисьор Тео ван Гог от ислямски фанатик отношението на Европа към исляма като цяло и живеещите на територията на Стария континент мюсюлмани в частност започна осезаемо да се променя. Все повече европейски държави започнаха да налагат по-строги интеграционни стандарти за своите мюсюлмански малцинства с убеждението, че само успешното им вписване в европейското (или с други думи, предимно християнското) общество ще може да предотврати нови сблъсъци на религиозна основа.
В името на тази идея само преди седмици Италия се присъедини към увеличаващия се брой държави, в които беше въведена забрана за носенето на забрадки на обществени места. В италианската Харта за ценностите, гражданството и имиграцията" се казва, че "всички видове облекло, покриващи лицето, не са приемливи, защото пречат на идентификацията на хората и са препятствие за тяхната интеграция". Хартата дори беше одобрена от водещата ислямска организация в страната Ucoii. Нейният лидер Мохамед Нур Дахан заяви, че документът не е дискриминиращ, а напротив - цели равенство. Той все пак отбеляза, че носенето на фереджета не се възприема като унизително от жените. "Уважаваме културата и религията на тази страна, но и ислямът е дал много на Европа, което също не трябва да бъде забравяно", каза още той.
Преди година холандското правителство също прие закон, забраняващ носенето на всякакви мюсюлмански покривала, а във Франция - страната с най-голямо мюсюлманско малцинство в Европа (възлизащо на цели 10% от общото население), още през 2004 г. беше въведен закон срещу носенето на забрадки в държавните училища. Въпреки своята противоречивост мярката беше одобрена от 70% от френските граждани, като според Си Ен Ен зад нея застанаха дори и 49 на сто от жените мюсюлманки в страната. До момента подобна забрана е била въведена и в осем германски провинции, като само в Берлин тя важи и за другите "явни религиозни символи" като еврейските шапчици и големите кръстове. В по-радикално настроените Бавария и Баден-Вюртемберг забрадките бяха окачествени като оскърбление за християнските ценности, а влиятелният вестник "Ди велт" отбеляза, че преди терористичните атаки от 11 септември Западът явно е бил по-склонен да игнорира "често агресивното настояване на малък брой мюсюлмани да демонстрират антизападни ценности". В спора за забрадките се намеси и главният пазител на християнската вяра - Ватиканът. Според светия престол имигрантите мюсюлмани трябва да спазват всички местни закони на страните, където живеят, дори ако те включват забрана за носенето на фереджета.
Най-яростната война срещу забрадките обаче е подела една държава, в която ислямът е официална религия - Турция. Страната, която открай време открито заявява желанието си да бъде приета в Европейския съюз, въведе пълната забрана на забрадки в университетите и държавните институции още през 1997 г. За светските власти в страната те символизираха религиозен фундаментализъм, а оттам - и заплаха за реформите на Кемал Ататюрк, модернизирал нацията в началото на ХХ в. Не помогнаха и яростните протести от страна на хиляди жени, включително съпругата на министъра на външните работи Абдула Гюл, които апелираха пред Европейския съд за човешките права. Съдът потвърди закона, принуждавайки 60-те процента от туркините, носещи забрадки, да ги свалят на обществени места.
В резултат на нарастващия брой закони срещу забрадките възроптаха не само потърпевшите жени, но и редица организации за защита на женските права и политици консерватори. Според тях забраната е несправедлива, най-вече защото голяма част от мюсюлманките са принудени да се забулват по искане на семействата си.
Така обаче те само затвърдиха едно от най-разпространените и вече превръщащи се в клишета виждания за исляма, според които жените неизменно се възприемат като жертви на изключително строгата си религия и всевластните си семейства.
Истината обаче може да е малко по-различна, както показват някои проведени наскоро допитвания сред самите жени мюсюлманки. Съгласно едно от тях, проведено от фондацията "Конрад Аденауер" сред 315 жени от турски произход в Германия, 97% от запитаните смятат, че носенето на забрадки е религиозен дълг на всяка правоверна мюсюлманка. Решението да се носи забрадка се взима лично и зависи от религиозността на самата жена, а не е резултат от външен натиск, показва още допитването.
По думите на зам.-генералния секретар на фондацията Кристоф Каненгийсер носенето на забрадка (или хиджаб на арабски) не означава непременно обвързаност с враждебни за демокрацията или фундаменталистични разбирания и не трябва да се възприема като пречка пред комуникацията между имигрантите и приемните им страни.
