Мобилно меню

4.85 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (20 Votes)
Ловчански митрополитПокрай последните скандали с архонтската авантюра на митр. Галактион и бизнес начинанията на митр. Кирил отново излезе наяве стереотипът Църквата да се отъждествява единствено и само с висшия клир. Какви опасности крие това?

Знаете ли, това важи за по-светските хора. Въцърковените хора нямат такова отношение към Църквата. Действително, светските хора отъждествяват духовенството с Църквата и освен това се надяват всеки един свещеник и монах да е идеал на това, за което учи и говори.

Ще ви кажа за себе си. Когато навлязох в Православието, аз също смятах, че всеки свещеник и особено монах трябва да бъде идеал на това, за което учи и на което служи. Много време мина, докато разбрах, че в живота не е така, но Господ ме е пазил в тия първи години. Пазил ме е от драстични, лоши примери, защото не знам как щях да ги понеса. Действително, за хората това е нещо нормално, след като казваш, че си християнин и служител Христов, ти трябва да бъдеш такъв. Ако не си, значи лъжеш. Но църковните хора – те имат друго отношение и разбиране за Църквата.

Те знаят, че Църквата се състои от живи хора, но има и благодат Божия, независимо от достойнството или недостойнството на служителите в Православната църква. И тази благодат я има в пълнота само в Православната църква. Без благодат човек не може да живее истински духовен живот. Хората много пъти си казват: я да видя какъв е свещеникът, за да преценя дали вярата е права. Ето защо отговорността ни е огромна. На един духовник отговорността е много голяма. Но тези, които са дълбоко във вярата, те разбират и това, че трябва да търсят сила в тайнствата, извършвани от този духовник, да получат чрез него Божията благодат за тяхното спасение. Оттам нататък те вече знаят, че не носят отговорност за това дали този човек и до каква степен е такъв, какъвто би трябвало да бъде според църковните правила и изискването на Светото Евангелие. Особено пък в годините на безбожната власт хората знаеха, че много пъти тази власт толерираше хора, които съблазняваха вярващите. Църковните хора знаеха за това нещо. 

Споменахте за политиката на “изкуствен подбор”, провеждана от комунистическия режим. Доколкото ми е известно, били са толерирани хора, изпъкващи с пороци и слабости, удобни и послушни за управление, такива, които съблазняват вярващите. Имате ли лични впечатления от онова време? 
 
Знаете ли, аз мога две книги да напиша по този въпрос, тъй като опитът ми е огромен. Ще ви дам само един пример. Вече учех задочно в Духовната академия, когато проф. Иван Желев веднъж ми каза – студентите, които тази година изкараха отличен успех, от Комитета ни наредиха да не ги приемаме за студенти по богословие. Какво означава всичко това? Това, че има достойни хора, е особена Божия милост към Църквата. Но политиката наистина беше такава – от Църквата рано или късно да си отидат онези, които наистина могат да бъдат всеотдайни и полезни за вярващите хора. Атеистическата пропаганда се стараеше да остави и толерира хора, които само ще съблазняват вярващите и ще помагат на официалната власт да унищожи православната вяра. Защото най-силното средство за обезличаване на вярата беше лошият пример на духовника и те знаеха това нещо много добре. Колкото и да говореше атеистичната пропаганда, че няма Бог, това понякога имаше обратно действие, защото хората не бяха доволни от властта. Както стана при моите племенници в казармата. Най-големият отиде невярващ и се върна вярващ, защото командирът им бил атеист и ги тормозел. И той решил: щом онзи е такъв, значи аз ще ставам вярващ. Но когато ние самите давахме лош пример, това вече беше друго. 

Вижте, хората тогава не знаеха, че се действа по този начин, а се действаше много тънко. Използваха се всички средства на огромната държавна машина. Имаше много школувани хора в това отношение, които имаха огромен опит и много трудно можеше да им се противодейства. Ако не беше Господ да помага срещу сили и хора, които имаха всички – и материални и интелектуални, възможности на своя страна, не знам как би свършило всичко. Днес хората ругаят християнството, но те нямат понятие, че е чудо, дето след тия 40 и колко години, след такъв режим, въобще остана вяра и останаха хора, които искрено се стараят да служат на Господа. Аз мисля, че това е просто чудо Божие. 

Как ще коментирате два факта. Първият е, че в началото на 90-те години мнозина очакваха БПЦ да даде ясно определение за комунистическото минало и да каже думи на напътствие и утеха за това, което предстои по-сетне. Но този глас не зазвуча, очакванията останаха излъгани. И вторият факт. Църквата е съзидана и скрепена от кръвта на мъчениците. През годините на комунизма ние имахме примери на хора, отдали живота си заради Христа и заради своята вяра, и в момента сме длъжници към тях. 

Вижте, аз се прибрах в България през 1991 г. Това е горе-долу началото на промяната. 

Какво да ви кажа, явно човешкият фактор беше основна причина за това, което се случи или пък не се случи. Има сигурно и друго нещо. В БПЦ просто много добре знаеха срещу кого ще се изправят, че тези хора са живи, че те са силни. Аз мисля така. По това време не съм бил във висшия клир, за да знам точно какво се е обсъждало. Мисля, че това вероятно е една от причините. 

Колкото до новомъчениците – тук сме длъжници, големи длъжници сме. Имаше един или два Църковно-народни събора, решения, даже и хора бяха определени... 

Митрополит Галактион? 

Да, имаше такова нещо. Трябваше всяка една епархия да даде доклад за хората, преследвани и пострадали заради вярата си. За съжаление после това нещо не се продължи, но това трябва да стане. 

Даже в Ловеч бяха решили, но така и не го направиха, да строят параклис на мястото, където е бил концентрационният лагер. И аз дадох идеята да бъде наречен на всички български новомъченици, като поех ангажимент, че ще направя предложение пред Светия синод да бъде определен празник с точна дата на новомъчениците. Аз съм убеден, че това, че нямаме още нито един канонизиран мъченик, не е причина да не ги почитаме. Конкретните хора могат впоследствие да бъдат определени, така както е станало всъщност и в Русия. В началото на революцията, на събора през 1917 г., се учредява празникът на новомъчениците, а огромната част от тях са пострадали след това. Тези хора са необходими на нас. Тях Господ вече ги е прославил. На тях не им трябва нищо от нас. Те са необходими на нас, живите, за пример, да знаем, че дори и в най-ново време е имало такива смели, святи, мъжествени хора, които са предпочели да отдадат живота си, да страдат, но не и да се отрекат от вярата. Това трябва да стане и аз съм убеден, че това нещо ще стане. 

Липсата на разумен, честен и задълбочен вътрешноцърковен диалог за състоянието на БПЦ не води ли до положението външни на Църквата хора да огласяват проблемите, както те ги виждат, да задават темата на църковния дебат и да предлагат някакви рецепти за излизане от това състояние? 

Действително, когато ние по една или друга причина се бавим, даваме повод на други да говорят верни и неверни, основателни и неоснователни неща. И това е лошо, но животът е сложен. Сложен е, защото хората са сложни. И трудно мога да ви кажа какво е необходимо да се направи, за да се преодолее това положение. 

Така или иначе, разговор не виждам. От време на време се появяват някакви обвинения и изобличения, на които духовници отговарят с остра, безпардонна реакция и с претенция за непогрешимост. Само че за разлика от папската непогрешимост, която е само ex catedra, тук имаме претенцията за непогрешимост тотална и всеобхватна – в стопанската дейност, в административно-правните отношения, в личния живот и т. н. 

Мога да ви кажа какъв пример ни дават светите Отци например. Когато се клевети Църквата и се дава повод на другите за съблазън, те казват и доказват истината. Също така светите Отци са били силни хора, които са могли да признаят, ако има реален проблем в тях самите или пък в Църквата. Освен това те не са се считали за нещо повече от другите хора. Даже обратното. Те са изпълнявали това, което Христос е казал – който от вас иска да бъде по-голям от другите, нека да бъде на всичките слуга. В този смисъл те са правили много повече за хората, отколкото самите хора са знаели, помагали са на другите с много любов и наистина са били слуги на хората в това отношение. За мен искреността и силата на човека да може да признае свои грешки е много важно нещо. А пък ако наистина го обвиняват в неща, които не са верни и може да докаже, трябва да го докаже това нещо. За да не се съблазняват другите хора. 

Споменахте нещо много важно – искреността в постъпките и в думите. Това е дефицитна стока в България и точно поради това, когато някой намери мъжество да прояви честност, почтеност и искреност, постъпката му се оценява. 

Така е.

Сам поставяйки се в позицията на слабост, ти печелиш. Нещо подобно се случи в Румънската православна църква, когато високопоставени духовници публично се извиниха за сътрудничеството си с тайните служби и поискаха прошка. И това беше оценено. В този ред на мисли какво е вашето отношение към темата за досиетата на висшия клир на БПЦ? Трябва или не трябва да се отворят и защо? 

Трябва да се отворят и да се сложи един път край на това шантажиране на хората и да спрат да говорят, че всички имат досиета. Трябва да се отворят, но трябва да има гаранция, че няма да се подхвърлят фалшификати. Аз съм “за” да се отворят. Един път завинаги да се сложи точка. Защото сега е по-лошо. Пишат – този имал, онзи имал, всички имали. Нека да се отворят и да се види. Трагедия е това нещо. Аз мисля, че хората даже да са имали някакви отношения с тайните служби, пак може да са много различни. Един е ходил и го е правил по собствена воля, за да гради кариера, а на друг може просто да не са му стигнали силите и в даден момент наистина да се е пречупил и да се е подписал. Това за мен са различни случаи, макар че не знам там дали ги различават. Между другото, още по време на комунизма аз съм си мечтал, че ще дойде някога времето, когато ще се разбере кой действително какъв е бил и кой какво е дал за истината. 

И дядо Партений, Бог да го прости, той все казваше: скоро, скоро, все някога ще дойде това време. Да, дойде, ама истината пак не излезе наяве. 

Кои според вас са основните пречки пред една успешна мисия на БПЦ, имам предвид както вътрешноцърковна мисия сред верните, така и външна мисия в света? Не знам дори от коя от двете имаме по-голяма нужда. 

Знаете ли, г-н Спасов, аз съм писал в Московската духовна академия кандидатска работа Характерните черти на подвига на руските подвижници на благочестие от XIX век. Мога да ви кажа следното. Обикновено едно духовно възраждане е започвало от някаква много велика, свята личност. А как идва тази личност, защо идва – Господ знае. Но обикновено се е появявал много голям светец, който е подготвял свои ученици. Те са създавали свои ученици и така се е получавало едно духовно възраждане на дадена страна, на дадена поместна църква. Това вероятно се отнася и за Българската църква. Някакви особено ефективни външни намеси, мисля, че до нищо няма да доведат. Основното е Господ дано дарува на нашата Църква хора като св. патриарх Евтимий например. Ако се яви такъв човек, може наистина да даде огромен духовен тласък. Друго какво е необходимо. 

Необходимо е все пак да се гарантират на Църквата спазването на Устава и на каноните. В това отношение трябва да има гаранция. Както отвън, така и отвътре. Действително трябва да се спазват Уставът и каноните. Защото, знаете, по време на разкола беше пълен произвол. И уж под предлога да декомунизират Църквата, те просто я разваляха. Разколът за мен никаква положителна роля не изигра, макар че в началото това беше целта или поне така се казваше. Подобни средства няма да помогнат на Църквата. 

И още нещо. Трябва да се даде на Църквата някаква материална възможност в този смисъл, да може да плаща на свещениците, за да има достатъчен брой свещеници. Защото основната причина за недостиг на свещеници поне в нашата епархия, сигурно и в други епархии е така, е, че нямаме с какво да им плащаме. Имаме села, в които Българска божия църква и не знам си кой имат, а ние, православните, нямаме. Трябва освен това да имаме възможност да инвестираме в просвета, в подготовката на млади, интелигентни хора. Трябва да се дава път на хора, които наистина са по-добри и по-жертвоготовни, готови за служението на Бога и на хората. Трудно е в наше време и не можем да си въобразяваме, че милиони хора ще се върнат в Църквата, но във всеки случай много и много хора могат да бъдат приобщени към Църквата и вярата. И трябва да търсим начини това да стане. 

Може ли да има духовен живот без духовни плодове? 

Духовен живот без духовни плодове категорично няма и не може да има. 

Как да ги разпознаваме тези плодове? 

Какво да ви кажа, това е проблем. Истински духовните хора – Господ е казал – те не могат да се скрият. Казано е в Евангелието – по плодовете им ще ги познаете. Това абсолютно за всички е казано. Ако искаш да видиш даден човек какъв е, трябва да видиш неговите плодове и по тях – тук вече трябва да си достатъчно внимателен – да прецениш наистина дали това не е някаква показност, дали това не е някаква цел на даден човек с нещо да се изяви. Истински търсещият искрен човек ще намери такъв истински и духовен наставник. Господ ще му помогне да го намери. Човек, който не търси истината, може никога да не намери такъв човек, а дори и да го срещне, няма да има нужда от него. 

Не може да има духовност без плодове, без духовни плодове. И ако има духовни плодове, то означава, че има духовност. Господ на какви ли не е простил в Евангелието, а не може да прости лукавите хора, защото те не се съзнават. Те не искат прошка, затова не могат да бъдат и простени. Христос най-много е упреквал именно лицемерите в Евангелието. Той е простил и блудниците, Той е простил и разбойника, но тези, които са лукави и лицемерни, те не искат прошка и не могат да я получат. Това е най-тежкият недостатък в един човек. Най-големият недъг. И за един духовник това е най-тежкото нещо. Лицемерието е много, много тежък недостатък. У един духовник то най-силно изпъква и е най-несъвместимото с него. 

Ще ви кажа накрая още нещо. На тази база, че Православната църква винаги има за какво да се критикува в историята или пък да се критикуват дадени личности, някои се опитват да отрекат днес самата Православна църква, което е абсолютно неправилно. И ако го правят по незнание – не е толкова страшно. Но ако го правят нарочно – това е лошо. Независимо от всичко трябва да знаем, че дяволът най-много изкушава хората в Православието, защото, ако имаш истинска вяра и добри дела, ти се спасяваш. И много пъти най-големите изкушения и дори тежки грехове са в Православието. Поради което аз ще кажа, че независимо от всичко Църква, която е запазила чистотата на Христовото учение, в нея са съкровищата на благодат-та и не трябва да се съблазняваме от хора, които са недостойни за църковно служение, а трябва да търсим силата в тайнствата, извършени от тях, и без да осъждаме другите, да се стараем да градим своите души с благодатната Божия сила. Ние няма да отговаряме за другите, ние ще отговаряме за себе си, освен ако не ни е поверен някой, за когото трябва да отговаряме. 

Тогава вече ще носим отговорност. Затова отговорността на един свещеник е голяма, а на един епископ и митрополит – много по-голяма. За всеки един случай, в който е можел да помогне и не го е направил, на Страшния съд ще му се търси отговор. 

Списание "Християнство и култура", бр. 20


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3kq3h 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж