Всички вече знаят за долината на тракийските царе край Казанлък. Но все още са малцина тези, които подозират, че само на няколко километра от Русе се намира местност, която спокойно може да бъде наречена "Долина на българските царе". Става дума за уникалния каньон на р. Русенски Лом, просечен от природата преди повече от 120 милиона години. Аз вече разказах за мощната крепост Червен и за загадъчните каменни кръстове край Нисово. Сега ще ви поведа към най-големия скален манастир, запазен по днешните български земи.
Дори за нашите представи това е един грандиозен комплекс. През Средновековието този гигантски манастирски ансамбъл е носел името "Св. Архангел Михаил", докато днес е известен под наименованието на близкото село Иваново. Намира се на 22 км от Русе и представлява система от църкви, параклиси и килии, изсечени на различна височина в скалите на речния каньон. Според данните от проучванията оформените от човешка ръка помещения са повече от 300. Манастирът се простира на няколко километра край реката. Някога храмовете и монашеските килии са били свързани с пътеки и издялани в канарите стълбища.
Дупките за греди показват, че са били оформени и дървени конструкции, по които монасите са се движели.
Безпощадното време е изтрило от човешката памет имената на скалните храмове. Днес народът им е дал различни причудливи названия. Така например една от църквите се нарича "Затрупаната", поради срутванията вследствие на земетресения. Друга пък е назована "Писмата" по многобройните надписи-графити и рисунки в нея. Трета носи наименованието "Господев дол", защото вътре се е съхранил образът на Исус Христос. Главната и най-важна манастирска църква е намиращата се на височина от 38 м "Св. Богородица".
Според наличните сведения отрекли се от мирската суета аскети се заселват в долината на Русенски Лом още в ХII в. По житийни данни първата скална църква е създадена от търновския патриарх Йоаким I, живял по времето на цар Иван Асен II (1218-1241). С името на великия владетел е свързано основаването на самия манастир, чиийто първи ктитор става.
Самият цар посещава скалната обител и отпуска пари за съграждането на една от църквите. От него тръгва традицията владетелите на Второто българско царство да даряват богато създадения сред канарите манастир.
От един надпис в "Господев дол" става ясно, че там се замонашва и е погребан след смъртта си българският цар Георги I Тертер (1279-1292). Със сигурност голям дарител на манастира "Св. Архангел Михаил" е цар Иван Александър (1331-1371). В църквата "Св. Богородица" е запазено неговото изображение в цял ръст като ктитор на скалната църква. На стенописите владетелят е показан в тържествени царски одежди, държащ в ръката си скалата с изсечения в нея храм. До него се намира неговата втора съпруга, еврейката Сара, приела след кръщението си името Теодора. Царят поднася дарението си на Св. Богородица, изобразена от другата му страна. Именно чрез нейния образ стана ясно и името на храма.
От самото начало обителта в каньона на Русенски Лом приютява множество обрекли се на безмълвие отшелници. От Житието на Йоаким I е известно, че те са били около 80 и са се прехранвали с корени и горски плодове. Тези идеи процъфтяват особено много по времето на цар Иван Александър, когато във Византия и България се налага учението на исихазма. Манастирът "Св. Архангел Михаил" става един от центровете на тази идеология на Балканския полуостров. По всяка вероятност тогава обителта е посетена от търновския патриарх и водач на исихастите в България Теодосий I. Това е станало при неговото пребиваване в близкия град Червен, описано цветисто в пространното му житие.
Даренията на царете са позволили църквите да бъдат украсени с разкошни стенописи. За съжаление огромната част от тях са безвъзвратно унищожени. Днес реставраторите се борят буквално за всеки фрагмент. Така след дългогодишна работа бяха спасени част от фреските в параклиса "Господев дол". Отгоре се вижда фигурата на Исус Христос, който благославя към човешкия род. В олтарната ниша пък са изобразени великолепно нарисуваните сцени "Успение на Св. Богородица", "Възнесение Господне" и "Слизането на Христос в ада".
Но несъмнен връх на средновековната живопис са добре съхранените стенописи на църквата "Св. Богородица". Днес те са един от класическите примери за т.нар. палеологов стил в православното изкуство. Композициите са малки по размери и напомнят за иконната живопис. Това са образи на различни светци, сцени от живота на Исус Христос, както и няколко епизода от Житието на св. Йоан Кръстител. В тях се наблюдава изключителна динамика и силен реализъм, които обаче са подчинени на свойствения за цялото православно изкуство мистицизъм.
Друга забележителна особеност на тези стенописи е използването на множество сюжети от античното изкуство. Тук много добре проличава една странна двойственост в мисленето на средновековния българин. От една страна, той отрича езическата култура на Античността, но от друга - тя неистово го привлича. Изходът е намерен, когато за нея се говори под формата на критика. Така в живописта на ХIV в. нахлуват различни антични сюжети. Например в сцената "Поругание Христово" от църквата "Св. Богородица" са изобразени уникални циркови игри. По същия начин са представени архитектурни детайли във формата на кариатиди, антични театрални маски и скулптури Художникът рисува дори немислимото за православното изкуство - голо човешко тяло.
Творчеството на зографите в църквата "Св. Богородица" се оказва лебедовата песен на средновековното българско изкуство. Само няколко десетилетия по-късно държавата загива под ударите на османското нашествие. Още известно време скалната обител приютява монаси, но постепенно църквите и килиите са изоставени. Някъде през ХVIII в., с идването на закъснялото Българско възраждане, хората от околните села отново започват да почитат забравените свети места. И дано съвременникът също открие царския манастир "Св. Архангел Михаил" - една духовна ценност, която може да му помогне в днешните трудни времена.
Безпощадното време е изтрило от човешката памет имената на скалните храмове. Днес народът им е дал различни причудливи названия. Така например една от църквите се нарича "Затрупаната", поради срутванията вследствие на земетресения. Друга пък е назована "Писмата" по многобройните надписи-графити и рисунки в нея. Трета носи наименованието "Господев дол", защото вътре се е съхранил образът на Исус Христос. Главната и най-важна манастирска църква е намиращата се на височина от 38 м "Св. Богородица".
Според наличните сведения отрекли се от мирската суета аскети се заселват в долината на Русенски Лом още в ХII в. По житийни данни първата скална църква е създадена от търновския патриарх Йоаким I, живял по времето на цар Иван Асен II (1218-1241). С името на великия владетел е свързано основаването на самия манастир, чиийто първи ктитор става.
Самият цар посещава скалната обител и отпуска пари за съграждането на една от църквите. От него тръгва традицията владетелите на Второто българско царство да даряват богато създадения сред канарите манастир.
От един надпис в "Господев дол" става ясно, че там се замонашва и е погребан след смъртта си българският цар Георги I Тертер (1279-1292). Със сигурност голям дарител на манастира "Св. Архангел Михаил" е цар Иван Александър (1331-1371). В църквата "Св. Богородица" е запазено неговото изображение в цял ръст като ктитор на скалната църква. На стенописите владетелят е показан в тържествени царски одежди, държащ в ръката си скалата с изсечения в нея храм. До него се намира неговата втора съпруга, еврейката Сара, приела след кръщението си името Теодора. Царят поднася дарението си на Св. Богородица, изобразена от другата му страна. Именно чрез нейния образ стана ясно и името на храма.
От самото начало обителта в каньона на Русенски Лом приютява множество обрекли се на безмълвие отшелници. От Житието на Йоаким I е известно, че те са били около 80 и са се прехранвали с корени и горски плодове. Тези идеи процъфтяват особено много по времето на цар Иван Александър, когато във Византия и България се налага учението на исихазма. Манастирът "Св. Архангел Михаил" става един от центровете на тази идеология на Балканския полуостров. По всяка вероятност тогава обителта е посетена от търновския патриарх и водач на исихастите в България Теодосий I. Това е станало при неговото пребиваване в близкия град Червен, описано цветисто в пространното му житие.
Даренията на царете са позволили църквите да бъдат украсени с разкошни стенописи. За съжаление огромната част от тях са безвъзвратно унищожени. Днес реставраторите се борят буквално за всеки фрагмент. Така след дългогодишна работа бяха спасени част от фреските в параклиса "Господев дол". Отгоре се вижда фигурата на Исус Христос, който благославя към човешкия род. В олтарната ниша пък са изобразени великолепно нарисуваните сцени "Успение на Св. Богородица", "Възнесение Господне" и "Слизането на Христос в ада".
Но несъмнен връх на средновековната живопис са добре съхранените стенописи на църквата "Св. Богородица". Днес те са един от класическите примери за т.нар. палеологов стил в православното изкуство. Композициите са малки по размери и напомнят за иконната живопис. Това са образи на различни светци, сцени от живота на Исус Христос, както и няколко епизода от Житието на св. Йоан Кръстител. В тях се наблюдава изключителна динамика и силен реализъм, които обаче са подчинени на свойствения за цялото православно изкуство мистицизъм.
Друга забележителна особеност на тези стенописи е използването на множество сюжети от античното изкуство. Тук много добре проличава една странна двойственост в мисленето на средновековния българин. От една страна, той отрича езическата култура на Античността, но от друга - тя неистово го привлича. Изходът е намерен, когато за нея се говори под формата на критика. Така в живописта на ХIV в. нахлуват различни антични сюжети. Например в сцената "Поругание Христово" от църквата "Св. Богородица" са изобразени уникални циркови игри. По същия начин са представени архитектурни детайли във формата на кариатиди, антични театрални маски и скулптури Художникът рисува дори немислимото за православното изкуство - голо човешко тяло.
Творчеството на зографите в църквата "Св. Богородица" се оказва лебедовата песен на средновековното българско изкуство. Само няколко десетилетия по-късно държавата загива под ударите на османското нашествие. Още известно време скалната обител приютява монаси, но постепенно църквите и килиите са изоставени. Някъде през ХVIII в., с идването на закъснялото Българско възраждане, хората от околните села отново започват да почитат забравените свети места. И дано съвременникът също открие царския манастир "Св. Архангел Михаил" - една духовна ценност, която може да му помогне в днешните трудни времена.