Няма нищо по-трудно от това да доведеш българите на един акъл. Досега бяхме заедно само когато празнувахме победи на футболисти и волейболисти. Драмата с медсестрите ни в Либия обаче предизвика истинско чудо. Мисията "Не сте сами" наистина обедини българската нация, впечатлиха се западни издания. Битката за спасяване на осъдените българки не остави равнодушни хора и институции. Дори и православната ни църква.
Доста време трябваше на нашите архиреи да се отърсят от тоталитарната дрямка и да свикнат с новата си (а всъщност много стара) роля, която им отрежда едно демократично общество. А именно - да бъдат съпричастни към болките, тревогите и надеждите на паството си. Така както са го правили винаги в миналото.
В интерес на истината свещениците сравнително бързо се адаптираха в новите условия. Вярно - някои го удариха на политика и бизнес. Но повечето веднага хукнаха да стягат занемарените храмове и да водят в тях миряните. Други пък, колкото и скромни да им бяха възможностите, се опитаха да се занимават с благотворителност. А трети се нагърбиха с най-важната, основна мисия - да разнасят Божието слово сред децата и младежите, да утешават старите и болните. И дори да се опитват да спасят душите на излежващите присъди в затворите престъпници.
По-трудно бе на висшето духовенство. То трябваше да свикне със светлината на прожекторите, с камерите и микрофоните след 45-те години забрани и изолация. Доста време и сили бяха хвърлени и в безсмисления от чисто канонична гледна точка разкол, който не бе нищо друго освен борба на икономически интереси, и вина за който носят всички правителства от 90-те години. Време бе нужно на БПЦ и за да се преодолеят мними страхове и предразсъдъци по отношение на другите вероизповедания.
Слава Богу, църквата започна да влиза в час. Нейният глас започна да се чува все по-често и по-високо в общественото пространство. И не само за да осъди някой филм или роман, поставящи под съмнение устоите на вярата. Но и за въвеждане на религиозно образование в училищата, за борба против наркотиците, СПИН-а и сектите. И още по-хубавото е, че църквата започна не само да дава мнението си, но и да предприема действия в тази насока.
Така естествено се стигна и до включването на БПЦ в кампанията за защита на българските сестри в Либия. С това тя направи своя най-голям "удар" за всичките тези 17 години на църковна свобода. Направи го достолепно и ненатрапчиво, без самата тя да търси PR дивиденти. Направи го така, както повелява пастирският й дълг, откликвайки на зова за подкрепа и благословия от страна на миряните.
Така както е казал сам Господ: "Даром получихте, даром и давайте!"
