- Ваше Преосвещенство, в дните на Страстната седмица едни живеят с мисълта за празник и трапеза, други просто искат да си починат, вярващите съпреживяват страданията Христови. Разговаряме на Велики четвъртък, в този ден на душевна борба за Иисус Христос, когато Той е в Гетсиманската градина, апостолите са заспали, а Иисус се моли да го отмине “тая чаша”. Това слабост ли е на Божия син?
- Не, не е слабост на Божия син. Именно тук, в Гетсиманската градина се проявява повече човешката природа на Богочовека Христос. През целия свой земен път, през годините на своята обществена проповед, Той е проповядвал и е казвал, че трябва да пострада и да умре, за да спаси света, за да изкупи човешкото естество. Трябваше Господ Иисус Христос по различни начини да убеждава своите ученици, че неговото царство не е от този свят. И когато юдеите очакваха да го посрещнат като цар земен, който да ги избави от робството на гръко-езическия свят, и когато видяха, че той няма да ги избави от това робство, не проявиха търпението и не осъзнаха, че Той дойде да избави човека от робството на греха. И Го разпнаха, защото не разбраха, че Той не е земен цар: “Моето царство не е от този свят, аз дойдох да спася света от греха и от смъртта”. Но тези, които бяха встъпили във вярата си по-твърдо, приеха Го за спасител и бяха при него през цялото време.
На Велики четвъртък е установено тайнството евхаристия, тайнството на причастието. Разбират ли днешните хора смисъла на това тайнство?
- Св. Теофан затворник казва, че трябва да се радваме, че приемаме този велик дар, но да се радваме със страх. Ние си спомняме думите на св. ап. Павел – “Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане”. Ние трябва да умеем да различаваме тялото и кръвта Христови, трябва да знаем на каква цена Господ ни даде това тайнство, той принесе сам себе си в жертва. Кръстната смърт на Спасителя не може да бъде разглеждана отделно от Възкресението Христово. Те са абсолютно свързани. Ако не беше Възкресението Христово, обезмисляше се кръстната смърт на Спасителя. Но Христос възкръсна от мъртвите, като с Възкресението Си победи смъртта.
Кръстната смърт е върховно страдание и саможертва, но тя има предначертание, има цел.
- Кръстната смърт е била в Божието домостроителство за спасението и изкуплението на човешкия род. Изкуплението на човешкия род от първородния грях завърши на кръста, на Голгота. И когато Господ Иисус Христос възкръсна, даде възможност, като втори Адам, на падналото човешко общество да върне своето достойнство, да бъде отново близко и непосредствено до Бога, възнесе човешката природа. Бог създаде човека по свой образ и подобие, създаде го за нетление. На шестия ден, когато Адам посегна към забраненото дърво и извърши греха на непослушанието, на шестия ден Господ Иисус Христос беше разпнат и като втори Адам с послушанието Си към небестния Си Отец, спаси падналия човек. И това е най-горямото събитие в човешката история, най-великият факт. Той надвишава човешкия разум. Ако Христос не е възкръснал, казва св. ап. Павел, празна е нашата проповед, празна е нашата вяра. Но Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък.
Днешният човек е много рационален и едновременно – суеверен. Иска рационални аргументи и казва – “как да повярвам, че той е възкръснал?”
- Ще повярва с очите на вярата си. Вярата е живата представа за онова, което се не вижда, казва св. ап. Павел. Но в православието, което е живот по Бога, ние трябва да се вслушваме най-вече в словото Божие. Това не е слово човешко. То пребъдва вече 2000 години – неизменяемо, пълно с благодат и истина. Ние винаги сме поставени пред избори – можем да повярваме на Божиите думи, можем да ги отречем. Бог не ни отнема правото на свободна воля. И православната църква никога не влияе върху свободната воля на човека. Ние трябва да направим правилния избор. За това имаме нужда от помощта на църквата, тя е съхранила гласа Божий толкова години в цялата му пълнота. Но не тябва да забравяме свещеното предание, тези свети отци, които толкова много са направили, жертвали са себе си, че са достигнали до святост.
Затова православният човек е свободен.
- Православният човек е свободен. Той е свободен от греха, той знае как да се бори с него. Грехът живее в нас, злото живее в нас, около нас, ние се срещаме с него. Но знаейки словото Божие, православният има възможността да знае пътя на своето спасение, както са го завещали светите апостоли, както Господ го е определил и както светите отци са тълкували тези божествени слова. Православният човек помни, никога не може да забрави любовта на Бога към самия него и се старае тази любов да я отобрази в любовта към ближния. Ако не я отобразим в любовта към ближния, ние не можем на дело да бъдем Христови последватели.
Какво е посланието на Възкресението? Победата на вярата над смъртта, величието на саможертвата и страданието заради другите, възстановяване на връзката на човека с Бога?
- Чрез Възкресението средостението между небето и земята рухна. Бог и човек се примириха. Милостта и истината се срещнаха. Правдата и мирът се целунаха, както казва св. пророк цар Давид в своя псалом 84-и. Ние имаме надеждата за всеобщото възкресение, имаме надеждата във възкръсналия Спасител. Православният християнин се ражда с надежда, живее с надежда и умира с надежда във възкръсналия Христос. В този момент всяка една православна душа се радва, защото нашата религия постави страданието пред радостта. Това страдание беше осмислено, беше плод на една саможертва не на кой да е, а на богочовека Христос. Ние виждаме много човеци, които за своите идеали са готови да жертват своя живот, но това не е в универсален смисъл. Христос от много човеци остана неразбран, но тези, до които се докосна и които повярваха в наего, те бяха готови да умрат за него всеки един момент. Ние слагаме страданието преди радостта и затова радостта е пълна.
За нас Възкресението е празникът на празниците. Чрез Възкресението ние можахме да върнем достойнството си и да застанем близо до Бога. Ако не беше Възкресението Христово, нямаше да можем да се възнесе човешката природа до Бога.
“Ти беше в гроба с тялото си, в ада - с душата си, в рая – с разбойника и на престола - до Отца и Духа” – този тропар ще звучи днес, на Велика събота. На този ден Христос слиза в ада. Защо?
- Това е основният тропар и и свидетелствуване, за да разберем какво е направил Спасителя от неговата смърт до Възкресението Му. Той слезе в ада, за да проповядва на духовете, които бяха в тъмнина, казва св. ап. Петър. За да избави от примките на ада всички онези човеци, които живяха праведно, по Бога, но преди Христа бяха под тежестта на първородния грях. Те нямаха шанса за спасение. Той слезе долу, за да разчупи тези връзки с ада.
Пророк Исая пише: "Адът се огорчи, когато Те срещна в преизподнята си!" – защо адът се е така огорчил?
- Защото Господ Иисус Христос съкруши смъртта, съкруши адовите сили чрез това, че е богочовек и чрез Възкресението си. Човекък е спасен и връща достойнството си да бъде в пряко общение с Бога, което той наруши чрез своята собствена воля. Бог не му попречи да откъсне ябълката. Той го реши и не се покая. Бог искаше покаяние от нас, човеците - “Адаме, где си?”. Той се скри, защото беше гузен и не намери сили и смелост да признае греха си. Обвини Ева, Ева обвини змията. Винаги има виновен.
Всеки гледа да не е той.
- Това е така наречения адамов комплекс. Да има винаги някой друг виновен, а самият човек не иска да види своите грешки.
Най-тежкия разговор е за предателството. Не само Юда го предаде. Тук са и фарисеите, първосвещенниците, книжниците, лицемерците, законниците. Те го предават, осъждат го по бързата процедура, като военен трибунал, хвърлят го на кръста. Защото ги е страх. Те се боят от него, но се боят за себе си. За своята власт се боят, за личните си интереси се боят и ги защитават, като го разпъват. Сега не е ли същото?
- Винаги трябва да знаем, че в центъра е Бог. Когато се опитаме да го изместим и да поставим в центъра човека с неговите капризи, интереси, страсти, сребролюбие, властолюбие, користолюбие, тогава става страшо. Тогава ние изместваме Бога, поставяме човека в центъра и считаме, че ние можем да определяме житието на другите човеци. А нима ние не сме смъртни? Нима няма да се представим пред Бога? А с какво ще се представим? С нашите дела. И Той като праведен съдия, правилно ще отсъди. Има една икона, която винаги ме е удивлявала, пред която благоговея и когато я видях за първи път, се разплаках. Тя е от 6-и век, в Синайския манастир. Тя е икона на Спасителя с благославяща десница. В едната част на лицето Му човек вижда една благост, защото Бог е любов. Ние не трябва да забравяме това. Ние извършваме различни злини на земята, но Бог ни милва, изчаква нашето покаяние, докосва се по различен начин до нас, чака нашето обръщане - това е един духовно благодатен процес, той не става бързо, не може да стане и безболезнено. Другата страна на Спасителя е по-строгата, на праведния съдия. Едното око гледа с любов, а другото – със строгост. Този образ на Спасителя е уникален, защото ни напомня, че ние от праведдния съдия не можем да избегнем и ако сме вършили зло, той може да каже “Махнете се от мен, не ви познавам”. И ние да не влезем в царството Му. Това неописуемо страдание някои го чувстват още тук на земята, заради голямото зло, което са извършили и заради неразкаянието си. Юда е трагичен образ. Той трябваше да се разкае за греха си, ако беше намерил смелост да се отърве от него. Но св. Теофан затворник казва “В душата на Юда живееше змия”. Юда се докосна до Спасителя и Бог се докосна до него, но Юда беше на тайната вечеря телом, а не духом.
А фарисеите? И днес за тях важат с пълна сила думите на Христос “Горко вам, които отнехте ключа към знанието. Сами вие не влезнахте, а и на влизащите попречихте! Горко вам, законници, които товарите човеците с бремена, които трудно се носят, а сами вие с едни ръс не се докосване до бремената!” За фарисеите и лицемерците Исус е изобличение - и преди 2000 години, и след 2000 години. Днешният фарисей тича да пали свещ в храма, вдига църкви и си мисли, че така ще си изкупи греховете.
- Нищо ново под слънцето. Човекът си е един и същ. Той има склонност към грях, има свободната си воля. Този, който знае Христовото учение и не го спазва, двоен грях прави. Разбира се, че Господ Исус Христос се явява изобличение за тези хора. Те не могат да го приемат, защото не могат да преодолеят гордостта си, тщтеславието си, не искат да скъсат връзките си с греха, защото този път, гибелният, е по-лесен. Така изглежда. Но той не води към добро. Съвестта е гласът Божи у човека и тя боде. И когато започне да боде съвестта, тогава може да построи храм. Или да запали свещ. Това е хубаво. Но е един по-външен акт. Покаянието и изправлението на човека е най-същностното.
2000 години четем неговите думи. Разбираме ли ги, като ги четем? Искаме ли да ги чуем? И 2000 години продължаваме да го разпъваме. Той ни е възвисил, а ние какво правим?
- Целта на всеки християнин е да спаси душата си, да влезе в царството Божие, където да бъде в състояние, наречено блаженство и непосредствена близост до Бога, да чувства Божията любов в пълнота. Обаче този процес е двустранен. От една страна Бог чрез своите тайнства, чрез църквата, на която сам той е глава, е дал благодатни средства, чрез които да постигнем нашето спасение. Той ни ги е дал, подарил ни ги е. Това е обективната страна. Обаче съхраняването на тази Божия благодат, докосването до тази благодат, спечелването на тази благодат, придобиването на мирен дух, това изисква огромен труд, огромни духовни усилия от самия човек. Което е субективната страна. Ако човек не употреби старание, ако не желае да тръгне по тоя път и да се задържи в него, значи няма убедеността и желанието да върви до край. Опираме до човека. Това, което Бог е направил, направил Го е, но ако ние не се потрудим – нищо няма да стане. Примерно, на някои хора им се вижда трудно да постят в сряда и петък. Изисква се усилие дори за това, което е толкова малко.
Нашата религия е уникална с това, че не само човек търси Бог, но Бог търси човека.
- Бог иска всички да се спасят. Един човек поискал да види своя живот, и видял, че до 40-та му година, до неговите стъпки, с които вървял по своя житейски път, има едни втори стъпки. И запитал Бога – “Аз не мога да разбера кои са тези стъпки до моите”. Бог казал – “Това са моите стъпки”. Но след 40-та година човекът видял, че стъпките са само едни. И казал: “Боже, ти си ме изоставил след моята 40-а година!”. Господ му казал “Ти сигурен ли си, че тези стъпки са твои? Тези стъпки са моите стъпки. Аз те нося на ръце”. Господ винаги е до нас. Въпросът е дали ние сме до него. Какво иска той от нас? Да имаме по-голямо самопознание за самите себе си. А това става чрез вглеждане в своите грехове, чрез една по-честа изповед пред един духовник. Духовникът по силата на ръкоположение носи божията благодат да бъде връзката между бога и човека, да поведе този човек, да го въведе в тайнството. Бог присъства там реално. Ако се вглеждаме в себе си, ако в края на деня застанем пред домашния си иконостас и кажем “Боже, аз днес имах срещи с много човеци. С този се скарах, онзи обидих, трети излъгах, но прости ми, това съм аз, аз съм грешен човек. Ще се постарая в утрешния ден да не бъда такъв. Ако ти ми помогнеш, ще стана нова твар, какъвто ти желаеш да бъда” - така постепено човек ще може да наблюдава себе си, ще му помогне и духовникът, защото той като изповедник също се изповядва доста често. Съзнаем ли веднъж греха, полека ще стигнем до разкаянието. И ще изпитаме едно съкрушение “Защо съм сторил това, като е могло да го избегна, при условие, че съм знаел как трябва да постъпя”. Тук вече Бог ще се докосне до сърцето на човека. И ако това той почувства, ще породи желанието да не се връща към стария грях.
- Ваше преосвещенство, тази вечер ще посрещнем благодатния огън. Защо той слиза само, когато има православен духовник?
Това е по Божие съизволение, което свидетелства че в правослвната вяра в най-голяма пълнота е запазена апостолската приемственост, в най-голяма чистота е запазено Христовото учение. Това Бог решава. Така е било и това е една голяма милост Божия и едно свидетелство, че имаме реален шанс да сме до Бога. Това е един от знаците на Божието присъствие.Този огън не изгаря, той се разпространява много бързо, той е невеществен. Това е чудо. Миналата година огънят дойде много бързо на Велика събота, за разлика от по-предната годдина когато беше изчакан около 40 минути. Това е чудо. Можем да го приемем с вярата си. Ние благоговеем и аз не разсъждавам по този въпрос. Това е Божията сила, това е Божието всемогъщество, това е Божията милост. Той изпраща своя благодатен огън за подкрепа на вярата ни.
Защо Иисус се явява най-напред на трите жени-мироносици?
- Силна вяра са имали тези жени. Според вярата си те са променили живота си. А и Бог се докосва до тях, за да докаже, че в нашия свят, както казва св.ап. Павел, няма ни мъжки пол, ни женски, ни юдеин, ни римлянин. Те са били чисти и искрено са вярвали в неговото възкресение. Те не са се усъмнили.
Апостолите се разбягват, изпокриват се, апостол Петър се отрича на три пъти.
- Това е пример за нас. Тези скромни жени, които го помазаха с миро, които свидетелстваха, които бяха до Спасителя и видяха какво се случи с Него, те бяха в очакване на христовото възкресение. Те не се съмняваха, че той ще възкръсне. Затова той се явява на тях. Едно, че ще укрепи вярата им и ще я утвърди, и друго, че те ще го кажат на всички останали и тяхното слово ще бъде истинно.
Какво е мястото на духовника в съвременния свят, който е точно толкова драматичен, колкото и преди 2000 години?
- Мястото на духовника никога не е отпадало от всяко едно общество. То е важно, отговорно и необходимо. Животът на клирика трябва да бъде евангелие за народа. Духовникът със своя живот може да бъде жива и действена проповед на тази, която Спасителя е провеждал в своето обществено служение. Той е призван да стане служител на Божия олтар по Божия милост и след като това се е случило, той носи Божията благодат. Той има словото – най-мощното оръжие. Което трябва да проповядва в неговата чистота и истина. Което винаги трябва по подходящ начин да го посее в душата на всеки човек, бил малък или голям. Той трябва да следи за духовно-нравственото състояние на своите поверени души и да ги води към спасение.
Служейки на Бога, той служи и на човека.
- Служейки на Бога, той служи и на народа, служи и на родината си и на самия човек. Това служение е вплетено. Какво е нашата родина без православната църква?! Православието е живо и то е много необходимо днес.
Често упрекват БПЦ, че стои встрани от живота на обществото, че не се чувства нейнта пряка намеса.
- За едно нещо винаги ми е било мъчно –че и до ден днешен църквата остава неразбрана. Може би това е нормално, защото тя не е от този свят. Ние помним думите на Спасителя - “В света скърби ще имате, но дерзайте, аз победих света”. Много от хората, които казват, че църквата не изпълнява своите задачи, нямат поглед върху нашия вътрешен живот, духовно благодатен. Църквата се моли всеки Божи ден, извършва Света литургия, тази молитва за народа, за войнството, за благосъстоянието на народа - това е първостепенен въпрос. Нашата работа е в божия храм. Питали един достоен архиерей “Какво правите във вашето служение?”. Той казал “Гледам да служа почти всеки ден Света литургия”. Много простичък отговор, но никак не е прост, защото това какво значи. Той има една усърдна молитва и подготвка за Светата литургия, той отслужва Светата литургия, той причестява много хора, той изповядва много хора, за да ги подготви за тази Света литургия, той духовно обгрижва тези хора. Той знае духовното им състояние, той знае техните духовни недъзи, той ги води към духовно спасение – може да са 10 20, 30. Покаянието е невидимо. Казват – “пеят нещо в църквата, мънкат там!”
И на всичкото отгоре – на черковно славянски. Не ги е срам!
- Да! Казват “Те никога не промениха езика, не промениха нищо! Тя църквата трябва да се реформира!” Дали църквата трябва да се реформира? Има печални случаи и явления. Не е ли по-точно да кажем, че човек, влизайки в църквата като богочовешки организъм, като тяло Христово, той трябва да реформира себе си. Моето желание като човек, като духовник е вероучението в училищата да стане редовен предмет. Казват, че така ще засегнем религиозните свободи на други вероизповедания. Не е вярно. Как толкова години живяхме с различни вероизповедания и етноси, имахме прекрасно общение и не засегнахме ничии свободи? Няма политическа нагласа да има вероучение. Но другото, което стои като задача пред нас и е особено важно, това е да възстановим духовно братствения живот в християнските храмове. Да се възстановят православните християнски братства, да се създадат в храмовете неделни училища, където там, след светата литургия духовникът да заведе дечицата, да заведе родителите им, да осъществи религиозна беседа.
Тук не е необходима никаква политическа воля. Църквата и сега може да го направи. От нея зависи. Нейна е волята.
- Църквата винаги го е правила и сега го прави, но не навсякъде. Ако го е имало, то се е изгубило в течение на годините. Но сега трябва да се възстанови. Ако вероучението не стане редовен предмет, то енорийската дейност трябва да се развива на такова равнище, че да може да обгрижва всички. Да имат хората пряк, жив действен контакт със свещеника, да не чувстват бариера. Защото влизането в Божия храм на едно малко дете е необикновено преживяване – ароматът е друг, иконите греят – това е вратата небесна! Това пропива в детската душа и остава един светъл спомен. Но този спомен трябва да стъпи на здрава основа, това преживяване ние трябва да го доразвием. Наблюдавам колко много млади хора влязоха в храмовете съвсем осъзнато. Не да запалят една свещ и да излезнат, а с искрена молитвена нагласа да участват в духовно благодатния живот на църквата. И колко малки дечица се причестяват. Тук вече е ролята на родителя, на домашната църква на свещеника. Но като че ли е дошло времето децата да обръщат родителите си във вярата. Като дойдат дечицата в Божия храм, ще дойдат и родителите. Или ще дойдат най-малкото от интерес – какво пък техните деца виждат там и защо ходят там. Душата на детето е ангелски чиста, бог реално се докосва до нея. Това е наша задача и трябва да си я изпълним.
А вие как и защо избрахте пътя към църквата, живота в църквата?
- Аз съм израснал в църковния двор на “Св. Николай” в Ямбол. Малко по-късно беше моят път към църквата, в по-съзнателна възраст. Много съм благодарен на Бога за това, че можах да влезна в Божия дом. Аз започнах да си задавам определени въпроси. Интересуваше ме защо в центъра на купола на храма пише “Дойдете при мен всички отрудени и обременени и аз ще ви успокоя”. Когато виждам ликовете на толкова светители прекрасни, изписани, за да са те там, значи те са допринесли с нещо към човека и към Бога. Така стана съвсем естествено, Господ се докосна... Благодарен съм за това. Аз съм учил музика, много обичам класическа музика. Свирех на флейта. Учениците си бяхме направили оркестър и виждах колко много композитори са били вдъхновявани от църковни теми. Църковната музика винаги ме е впечатлявала изключително много. И до голяма степен тя ми отвори вратата към църквата. Никога не съм се съмнявал, че трябва да се обърна към православната църква. Никога не съм имал това съмнение. Това, което става в православната църква е дивно, красиво и неописуемо. Благодаря на всички мои преподаватели в духовната семинария и в Богословския факултет, благодаря и на Руската православна църква, че можах да се докосна до нейния благодатен живот. Вярата на руския народ е изключително силна. Ние имаме живия пример и това е негово светейшество патриарх Максим. Достатъчно е човек да го види и да се радва на това, че го има. Негово светейшество претъпя нелеки години, защото в началото на т.нар. демокрация беше третото гонение на църквата – това църковните историци ще го опишат. Църквата беше гонена. И ако не беше търпениета на негово светейшество и Божията благодат, което има като първосветител и предстоятел на църквата, много неща нямаше да са така.
