В колонката си от миналата седмица Деян Енев разказва една интригуваща и загадъчна среща между монах отшелник и един светски човек, прочул се с дара си на лечителство и прозорливост. Монахът също бил получил този дар след усилена аскеза. Затова той малко се усъмнил в обущаря, малко го укорил, може би дори малко му завидял – възможно ли е да получи такъв дар без да води аскетичен живот, дали няма нещо съмнително, дали не е самозванец? Човекът бил обикновен обущар, бил смирен и честен, но животът му не се отличавал с нищо необикновено. Отшелникът направо го попитал как е получил този дар.
– Едно-единствено нещо има, което може би ми е признато за заслуга на небето…
Отшелникът се приближил и обущарят му прошепнал нещо на ухото. Така завършва разказът. Не се казва какво му е прошепнал, каква е тайната му. Точно това е интригуващото и тайнственото. Каква ли ще да е тайната на обущаря? С какво ли е заслужил да получи дара на прозорливостта и лечителството от Бога? Умът ни гадае, търси отговор. Недоумяваме, предполагаме, тълкуваме.
Но нали е дар. Дар не се дава за заслуги. Ако е за заслуги, то вече не е дар, а заслужена заплата. И продължаваме да се питаме, и загадката сякаш се усилва.
След като обущарят е получил без особен труд същия дар, какъвто е получил и отшелникът след усилени, денонощни и многогодишни подвизи и трудове, то не се ли обезценява и обезсмисля отшелническата аскеза? Не се ли е лишавал отшелникът напразно от храна, от сън, от топло легло, от почивка? Или обущарят има някаква неподозирана тайна, която е повече от всички трудове, усилия и подвизи на отшелничеството? А Бог не е ли несправедлив, след като дава едно и също срещу много труд и за никакъв труд?
Всички хора са различни по характер, способности и сили. На един Бог поверява пет таланта, на друг два, на трети един – всекиму според силата. И от всички очаква вярност. Едни се трудят на лозето от ранна утрин, а други идват чак в единайсетия час. Накрая и едните, и другите получават по динарий.
Ето как свети Порфирий Кавсокаливит вижда Божията „несправедливост“ през очите на любовта: „Това, което има значение, не е дали се молиш цял ден, а как се молиш. И пет минути да се молиш, а някой друг да се моли цял ден, с твоите пет минути можеш да получиш по-голяма награда от онзи, който цял ден се е подвизавал в молитва. И още нещо. Не стига, че този клет човек, който дошъл в последния момент, в единадесетия час, загубил целия си живот в суетни неща и е бил далеч от щастието и радостта, та нима сега Бог да не му даде възнаграждение, след като е пожелал да се потруди ли?“ Може би като такъв работник от единайсетия час е виждал себе си обущарят и се е надявал само на Божията доброта.
„Само във връзка с радостта Божият страх и смирението са здрави, автентични и плодотворни. Извън радостта всичко става демонично, най-дълбоко изопачение на всеки религиозен опит“ – казва отец Александър Шмеман. Може би подобни думи за радостта е прошепнал обущарят на ухото на отшелника.
В Рилския манастир имало един монах Софроний, постъпил като послушник през 1926 г., едва 19-годишен. Притежавал детско простосърдечие и невинност, бил искрен и доверчив, нямало у него лицемерие и престореност. Като виждали светия му живот, поклонници му подавали листчета с имена на свои близки, да се помоли за тях. Ала той бил неграмотен и като не можел да ги разчете, правел земен поклон за всеки и казвал: „Помени, Господи, този, които е записан тук!” През 1961 г. всички монаси били изселени от манастира по нареждане на комунистическите власти. Той се поселил в малкото манастирче „Св. Георги” край село Говедарци, Самоковско. Пребивавал все така в сърдечна молитва и постоянен разговор с Бога. Хората го обичали, а той се молел за тях. Бог го прибрал на Възкресение Христово през 1977 г. Може би с такава простота и обущарят да е спечелил Божията благодат.
Не знаем точно какво е прошепнал обущарят на отшелника. На ухото на всеки човек Бог прошепва различни неща, защото всички сме различни. И всеки има своята тайна, прошепната му от Бога.