Това, струва ми се, беше едно по-различно послание на българския патриарх и Светия Синод по случай Възкресение.
Вяра и култура не са едно и също нещо. Това ни каза посланието. Учението и спасението са различни неща, макар и двете да имат силна връзка с хуманността, с човеколюбието. Ясно и образно видяхме да се дели нещо – но не за да разделя хората на групи според някакъв признак, а за да покаже посока, направление. Каза ни: ти можеш да стоиш в едното, но можеш и да се придвижиш към другото.
Словото за Възкресение ни напомни, че споделя нещо повече от вековна мъдрост и хуманна доброта. Заяви, че християнското свидетелство не може да се впише само като наследство на един или друг от „многобройните учители, които човечеството познава в своята хилядолетна история. Един от онези, с чиято мъдрост е изпълнена съкровищницата на човешката култура”. На кого ще му се стори, че това е говорене от името на една извънредна, изключителна позиция? И какво ако е така – не се ли отличава тъкмо по това патосът, с който говори църковният оратор?
И в същото време, благодарение на тази смели изрази, в патриаршеското послание се даде друг знак – за свободомислие. Противно на очакванията за консерватизъм, които често се прилепят към образа на църковните институции. Християнското мислене е загрижено за културата на света – това ни се каза. Че натрупването на знание е ценност; че изброяването на разнообразни пътища към усъвършенстване на човека е скъп продукт на човешката история. Че на хуманност и любов, състрадание и взаимопомощ може да се учи на всички езици и във всички точки на историята – всичко това беше заявено и поставено пред очите на всички. И тази позиция е различна от представите за втвърдени, непомръдващи догми, които са уж в противоречие с настоящето.
Трудно е да се говори на многохилядна и може би милионна публика, която се е озовала в храмове и пред телевизионните екрани с разнородни нагласи. Говорещият, пишещият редовете на словото, просто спря да се занимава с тегобата на тази трудност.
За неподготвения слух, той направи едно, вероятно, трудно послание: че обявява вечност, че провъзгласява власт. И тя зависи не от мнението на човека, не от неговите културни нагласи и становища, не от неговите медии – а от собствената си властност. Връзката с тази власт, деликатно ни напомни посланието, не минава през земните механизми на управление, подчинение и администрация, които се гласуват, оспорват и прекрояват – а през „любящо сърце”.
Обръщението изобилстваше от цитати от Свещеното Писание, позоваваше се постоянно на тях и на апостолски четива. И всички бяха подбрани тъй, че да включват само най-ясни, достъпни за съвременния български език думи, без някои изрази или символи, които биха изисквали специфична подготвеност или разтълкуване. Така то се превърна и в своеобразна литургична форма, доведе тези слова до слуха на мнозина, които не са следили или вниквали особено в текстове на Евангелието или в посланията и деянията на апостолите.
Това бе проповед, не поздравление. Все пак в нея очевидното не се покриваше с казаното, изречените думи не назоваваха само буквалните си значения.
Прозвуча едно ясно определение на границите – „Църква” и „извън нея”. Не всяка граница е разделение. Браздата е просто знак на различие. И в посланието това различие беше изречено, без да настоява за самомнение у едните (християни, изповядващи вярата си) и отчужденост на други (стоящи извън Църквата). То не е делене с гордост, не е създаване на някакви елити. Всъщност е тревога за онези встрани, опасение поради невъзможността да се общува пълноценно. Но кой слага преградата?
Словото за празника се обърна към проблемите. Не се зае да назовава видимите, всекидневни познати болести на обществото и човека, раните в социалното и морално здраве. Прескочи обичайните посочвания, позоваването на културната, емоционална и материална криза на съвременността. В думите на посланието се търсеше и се посочи дълбоката причина на нашия общ провал като общество. Също така дръзко се даваше непосредствен план, ясна мисъл откъде трябва да се започне.
Още след поздрава за Възкресение, словото веднага призова към „милосърдие и жертвена любов”. Посланието поиска от вярващите сами да създадат послание. Не непременно чрез думи и проповед, а чрез взаимодействие с околния свят и най-вече с действия, насочени към човека. Казано е с думите „жертвена любов”, което би могло да се разбере като изпълнение на всевъзможни прости, всекидневни и не патетични мисии, в които другият е поставен за център на нашето внимание. А това, както знаем, изисква малко или по-голямо себеотрицание, отстъпване на крачка назад. Изместване на „аз” и даване на път на онзи „друг”, когото срещаме и с когото всеки ден се разминаваме.
Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски”, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Партиен дом”, „Кристо и свободната любов”, „Господин М.”, „Български рози” и др.
Публикувано в: Култура.bg
