Мобилно меню

4.75 1 1 1 1 1 Rating 4.75 (80 Votes)

96За тежестта и смисъла на ежедневните спорове и вълнения винаги имаме една висока летва за съизмерване през Страстната седмица. С тази идея потърсихме философа Михаил Шиндаров, чиито духоосвободителни богословски лекции в софийската черквица „Покров Богородичен“ са знак за започнало ново българско Възраждане (по израза на Деян Кюранов).

И тъй като страстите тази година се разпалиха по рано, още в средата на Великия пост, помолихме го да коментира най-напред „подгряващото събитие“ – събора на богомилите във Велики Преслав. Проявата предизвика искрено огорчение и възмущение у Варненския митр. Йоан, който направи телевизионно обръщение по случая.

Г-н Шиндаров, как могат да се обяснят чувствата на владиката на хората, които се питат какъв е проблемът?

- Далеч съм от мисълта да тълкувам посланието на Негово Високопреосвещенство Варненски и Преславски Йоан. Не мога обаче да подмина някои негови особености, които ме зарадваха по християнски и които се срещат сравнително рядко в архиерейски послания, посветени на някакво бедствие, революция или окултен форум, сполетели съответната епархия. В посланието личи често позабравян християнски дух или, по-точно, Духът, който отличава християните от другите вярващи.

Преди всичко Негово Високопреосвещенство се обръща към християните – за останалите едно пастирско послание не би и имало смисъл.

Посланието напомня на християните, че имат грижа за оставащите отвъд пределите на Църквата, „че Христос умря за нас още когато бяхме грешни“ (Рим. 5:8).

Напомня също така, че в известен смисъл сме техни длъжници, защото „бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петр. 3:15) и защото заради нас името Божие се хули между езичниците (Рим. 2:24).

Че сме им длъжни и в молитвите си, за да се обърнат и да ходят в истината и да бъдат живи (вж. Иез. 33:11).

Най-сетне, че тези молитви не бива да звучат като проклятие и пожелание Бог да ги вкара в правия път. „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20). Господ не разбива вратите на съвестта ни за наше добро. Не ни прави насила добри и праведни.

Има и още нещо. Христос се е молил за разпъващите Го. Вярвам, че тази молитва на едно от Лицата на Троицата е възприета от единната Ѝ воля; че Бог е изминал синергетичния, самопонижаващ път на прошката към враговете Си; че сега очаква те да изминат своята синергична част от пътя на покаянието. Чест и слава на тези, които го сторят, защото „на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници“ (Лука 15:7).

И все пак – защо поп Богомил, Петър Дънов и Вангелия Гущерова са съмнителни „учители“? Баба Ванга мнозина я наричат светица?

- Бих ги нарекъл по-скоро несъмнени лъжеучители, макар само поп Богомил и Петър Дънов да са създали учения и да са проявявали социална активност. Може би най-характерното за учението на съвременните им последователи е тяхната поразителна всеядност и безпринципност.

Първоначално „Бялото братство“ на Дънов се идентифицира и самоидентифицира като „теософия“, така че предисторията му е свързана с основаването на Теософското дружество през 1875 г. и дейността на Ани Безант, Елена Блаватска, Елена Рьорих и Рудолф Щайнер. По-късно може би най-известният български философ Димитър Михалчев определя теософията, „обогатена“ вече с учението за кармата и реинкарнацията, като „пантеистична метафизика“ или по-съвременно казано – естествена мистика. Още по-съвременно – става дума за неопаганизъм, рожба на развитото социалистическо общество у нас.

Ето и други гледни точки. Ричард Рорти нарича прагматизма „романтичен утилитаризъм“ и това напълно подхожда за случая, макар че много дъновисти, окултисти и астролози сигурно биха се възпротивили да бъдат наричани прагматисти. Всичко, което им върши някаква работа и обещава тайнствено очарование – от питагорейската хармония на сферите до детайлите в медицината – бива възприето съвършено безкритично, но опитайте само да им предложите да защитават сериозно някакви свои принципи! Този еклектизъм прави почти безпредметен всеки разговор с тях.

Идеята е не да се изясни определена тема, а да се създаде около нея атмосфера на нездрава възбуда, смущение и съмнения. „Истина ли каза Бог“ (Бит. 3:3) – рече змията на Ева, очевидно подбуждана не от изследователски интерес. Бихте могли да разговаряте с часове върху християнското учение (което за някои от тях е високо ценено), докато стане ясно, че сте имали предвид съвършено различни неща. Напомнят пчелички с обикалянето си по различни растения, с тази разлика, че събират информация за собствена употреба и спасение, което си представят като развъплъщаване, спасение от другите, дори от Бога, и в крайна сметка – от личността си.

Не мога да се въздържа да не цитирам думите на Неврокопски митр. Натанаил, когото веднъж запитах трябва ли да отговарям винаги когато ме питат. Той каза: „Ще запиташ също: Защо питаш? За да изпълниш ли?“ – и ако отговорът звучи като: „Ами така, интересувам се“ – въобще не се чувствай длъжен да отговаряш“.

„Обаче, ако някой иска да се препира, ние нямаме такъв обичай“ (1 Кор. 11:16).

С поп Богомил и Петър Дънов положението е по-ясно за християните. Първият е отлъчен в началото на 13 в., а вторият – на 7 юли 1922 г., като това се отнася и до всички споделящи техните възгледи.

Тук ми се налага малко пояснение, тъй като представата за анатемата като за вид църковно проклятие, призоваващо Божия гняв и всякакъв род беди върху главата на отлъчения, е твърде разпространена. В действителност чрез анатемата Църквата просто разграничава собственото си учение от това на отлъчения и като следствие прекъсва литургийното и молитвено общение с него. Вярно е, че с това тя го предава на Божия съд, но същевременно не предопределя присъдата на този съд. В една секуларна държава отлъченият би могъл да продължа да проповядва това, което е проповядвал, но благодарение на анатемата Църквата може да каже, че това не е нейното учение.

Случаят с Ванга е друг. Широко е разпространена представата, че тя може да предрича още нестанали събития и също да отгатва някои фрагменти на миналото. Какво би могла да има против това Църквата? Лично аз винаги съм чувствал нещо непочтено в това да надзъртам в собственото си бъдеще. Може би защото това е невъзможно, без да се ограничи нечия свобода – моята или чуждата. Но защо Църквата е против? Строго погледнато, възможността за предвиждане на бъдещето се натъква на твърде проста дилема: или предсказването на бъдещето, заедно с всичките му детайли, е възможно – но тогава във вселената, която обитаваме, не е възможна никаква свобода: човешка, демонична и дори Божията, или в света има свобода, която може да го променя, но тогава никакви предсказания не могат да бъдат докрай сигурни.

Сега нещата могат да бъдат наречени със собствените им имена. Църквата е против Ванга и против всякакъв род оракули, защото уважава свободата. В едно от стъпалата на прочутата си Лествица св. Йоан Лествичник казва: „Демоните виждат по-далеч вече станали събития и ги нашепват като откровения на предсказвачите. Но дори лекарите могат да предскажат смъртта на болния“. Сега бихме могли да кажем същото и за метеоролозите. Но никой разумен човек не очаква от тях това, което някои очакват от астролозите. За Църквата човешката свобода, заедно с разума, са неотнимаем дар от Бога, който превръща човека в Божи образ и подобие. Свободата на творението е неприкосновена дори за самия Бог, защото Той му дарува от собствената Си свобода – дори до степен да бъде разпънат на кръст от творението Си. А старозаветните пророци? Не са ли предсказвали бъдещето? Не. Те не са предсказвали събития с неотменима сигурност. Само са известявали Божията воля на Божия народ под условието неговата свобода. Библейската история изобилства с примери за това как предсказваното бъдеще е било променяно в резултат от решенията на човешката свобода и покаяние. Дори Бог, или поне православният Бог, не предопределя бъдещето, а само го предзнае по силата на това, че за Него цялото време е изтекло и всички събития са едновременно дадени заедно със свободата, която ги е предизвикала.

Митрополитът специално обърна внимание, че предизвикателството бе отправено по време на Великия пост. Какво не са съобразили организаторите?

- Организаторите на окултния форум са се съобразили може би повече, отколкото предполагаме. Не би трябвало да се забравя, че традиционното богомилство не е имало вкус към съборите. Богомилите са живели в малки общини, предвождани от „духовен ръководител“ – „дядо“. Затова съм склонен да подозирам, че насроченият събор е по-скоро на съвременните им последователи, оплодени от духа на „Ню ейдж“ движението. Поради това към казаното от Негово Високопреосвещенство бих добавил предположението за елементарно подражание на предстоящия Всеправославен събор – нещо като консолидация на силите на окултното. Като лишено от собствена същност злото винаги е паразитирало върху доброто и е наподобявало неговите форми. Все някой може да се излъже, нали става дума за събор.

С наближаването на Възкресение сигурно пак ще чуем коментари за наплива от „великденски християни“ в храмовете. От какво са недоволни свещениците?

- Преди всичко от полупияните тълпи, които идват на Великден, за да си запалят свещ „за късмет“ (църковната магия е най-силна), и го тачат като традиционен български празник. От техните уста може да се чуе и за „Българския Великден“ без капка подозрение, че става дума за може би най-печалната схизма в църковната ни история.

По подобен повод един познат свещеник разказваше подочута фраза: „Колкото пъти отида на Църква, все орехова шума ми дават“.

Как гледате на новите европейски изпитания? Проблем ли е за идентичността на християнска Европа приемането на мигранти от Близкия Изток и Африка?

- Това е преди всичко изпитание за християнските традиции на Европа, от които тя се стреми всячески да се откаже. Пяната на едно разлагащо се християнство – както казва Бернанос по подобен повод. Косвено това е изпитание и за секуларните права и свободи, които не позволяват даже да се формулира адекватно проблемът. Векове наред, да не кажем хилядолетия, и ислямът, и християнството са се чувствали всеки на мястото си, без да се появи идеята, че християнството е отживяло времето си, а ислямът да се втурне на масово преселение в земния рай на свободата, братството и равенството. В този смисъл е деградирал дори и ислямът.

На ловците на бежанци по границата какъв съвет бихте дали?

- За от разлика обикновения лов, ловът на себеподобни – независимо дали става дума за избягали престъпници, роби, хора от друга етническа общност или вероизповедание – винаги е предлагал особени преживявания. Особено ако тази практика е декорирана с националните символи и „осветена“ от нещо като православна идеология. Ловуващият изпитва обичайните за лова чувства, но и нещо като патриотични подбуди, пък и му става някак „православно“.

Кога Бог е безсилен да помогне?

- Благодаря за въпроса. Когато не Му разрешаваме да ни помогне. Вече припомних случая, в който Христос седи на вратата и хлопа, за да Го пуснат да вечеря със стопаните. Струва ми се, че тук отново има място за този стих. Християнската молитва, дори християнската молба, имат някои характерни особености. Тя не настоява за изпълнението на определено желание, а предоставя въпроса на съда на любовта. „Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля“ (Мат. 26:42).

Уви, някои няма да отворят на Христос. Няма да Му отворят тези, които предпочитат да вечерят сами във вечността; които не предпочитат да обитават свят на любов и молитва, а детерминистична вселена, населена с богове, които се надяват да манипулират с помощта на теургии, магии и прецизни калкулации. Те имат нужда от живота на Троицата и от саможертвата на Христос, колкото риба от велосипед.

* Източник: в-к Дневник


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/warpp 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник