Проф. Иван Желев пред македонското издание Религија.мк за проблемите пред свикването на Всеправославния събор
- В Шамбези, Женева, трябва да се проведе последната среща между православните църкви, от която зависи дали и кога ще се проведе Всеправославният събор на Православната църква. Какви са възможностите този събор все пак да се състои?
- Провеждането на събора зависи до голяма степен от резултата на предстоящата среща на главите на поместните автокефални православни църкви. Но засега все още има разминаване в информациите за тази среща. А трябва тя да се проведе, пък след нея - и съборът. За жалост последното интервю на митрополит Иларион Алфеев по-скоро буди песимизъм в това отношение.
- Кои са основните въпроси, по които има неразбирателства? Руската църква неотдавна заяви, че съществува възможност тези проблеми да не бъдат преодолени.
- Основните трудности са около въпросите за първенството (по власт) в семейството на православните църкви. Първенството по чест е ясно и по него не се спори или почти не се спори (напр. има несъгласия по въпроса за старшинството на църквите, например, макар то да не носи никакви облаги). Но когато говорим за това, кой ще дава автокефалия или автономия, кой ще ръководи православните християни извън границите на поместните православни църкви, тук вече наистина става въпрос да упражняване на власт. Този въпрос не е много ясен в междуцърковното право (използвам понятието „междуцърковно право“ по аналогия на „международно право“).
На основата на свое тълкуване на 28-о правило на ІV вселенски събор (от 451 г.) и на древна практика, утвърдилата се по не съвсем църковни критерии в семейството на православните църкви, своите силни претенции в това отношение има Цариградската патриаршия (която все по-често предпочита да се нарича вселенска, макар че официално патриархът й се подписва Константинополски, тоест Цариградски). От самото това название проличават нейните вселенски претенции. Те обаче се приемат много критично не само от най-голямата църква, която има ясно съзнание за своята сила – Руската, но и от „малките“ църкви (по численост на вярващите, разбира се). Вероятно знаете за изнесена информация от критично изказване на главата на Православната църква в Чехия и Словакия, в което той говори тъкмо на тази тема. И едва ли е чудно, че този архиепископ не получи признание за избора си от засегнатите в изказването му сестри-църкви.
- Какво последици ще има за Православието, ако този събор пропадне? Може ли да се породят по-сериозни проблеми?
- Ако този събор пропадне, това ще означава, че системата на Православната църква не действа, не функционира. Това ще е изключително лош сигнал както към клира и народа на отделните православните църкви, така и към външните за Православието църкви, религии и светски институции. По-добре да не бяхме се захващали преди 55 години с тая работа, вместо да я изоставяме сега “насред пътя”, както казваме у нас.
- Колко важен е този събор за Православната църква?
- Православната църква като всяка друга организация трябва да има своите периодични срещи на високо равнище, един вид църковен summit. Ако това не се случва, значи има проблем с функционирането на тази организация. А да се извиняваме с божествената страна на Църквата (например: ние по човешки може и да не успяваме да направим много, но Църквата е богочовешки организъм и Бог се грижи, няма да я остави) – това е чисто фарисейство. Защото истината е, че ние, човеците (имам предвид ръководствата на отделните поместни православни църкви) носим пълна отговорност за хоризонталното, човешкото измерение в Църквата. Ако епископите на православните църкви не се събират на периодични срещи, събори, конгреси – както и да ги наречем, означава, че те не могат да работят заедно, не желаят да работят в единство за единната цел, която им е поставена не от някоя партия, от някое правителство, президент, император, а от Самия Господ Иисус Христос. Това е изключително голяма отговорност и жалко за оня, който не може да я осъзнае.
- Защо досега съборът не се е провел?
- Причините до голяма степен са политически, макар и да се простират през повече от хиляда години. Вселенските събори са били свиквани с декрет на властта, на византийския император, например. Но след ІХ век самите византийски императори са били прекалено слаби (да не забравяме, че отслабва и силата на самата Византийска империя), за да се занимават и с въпроси на Църквата; понякога императорите се “клатушкали” между Цариград и Рим, постоянните нападения на съседните народи (не на последно място и на българите), отрицателно влияние оказват и кръстоносните походи в продължение на няколко века, сетне османското владичество, почти непосредствено последвано от комунистическите безбожни режими в Източна Европа. Наистина е имало сериозни трудности. Но в крайна сметка се намират сега и хора, които от псевдонаучни позиции твърдят, че свикването на нов събор на Православната църква щяло да означава края на света! И когато най-сетне ръководствата, синодите на православните църкви решават да се свика такъв събор, оказва се, че животът в разединение ни е направил неспособни да работим в единство!
- Кой според Вас трябва да доминира в Православието – Вселенската патриаршия, макар и да няма вярващи, или Руската църква, която е най-многобройна в православния свят?
- По-горе споменах за първенството по чест, което се пада на Цариградската вселенска патриаршия – патриархът на Цариград е primus inter pares, пръв между равните. Това първенство не се оспорва официално и не би трябвало да се оспорва, защото такъв спор ще бъде гибелен. Оказва се наистина, че това първенство по чест, което включва и право на инициатива по общоправославни въпроси (винаги в координация с другите глави на поместните православни църкви), създава проблеми при прилагането си. Но промяната на този режим може да означава само две неща: или православна централизация по образеца на Римската църква, или разпад на единното Православие на необщуващи помежду си църкви или на групи от такива църкви – все прекалено гибелни перспективи.
- Доколко всъщност е реална мощта на Вселенския патриарх?
- Той няма реална мощ, макар че сам патриарх Вартоломей преди повече от 25 г. (още като митрополит) беше казал неофициално, че “първенството на цариградския патриарх по чест вкючва в себе си и известна власт”. Ако я имаше тази реална власт, мощ, нещата на общоправославно равнище щяха да се случват много по-лесно, съгласувано и успешно. Но това вече ще бъде друга система. Сегашната система не е лоша, тя може да функционира, стига да има любов и разбирателство. А трябва да има любов и разбирателство, ако сме наистина ученици на Господ Иисус Христос.
- Възможно ли е на този събор да се даде автокефалност на някоя църква. Например на МПЦ?
- Не е възможно. Дневният ред е ясен от десетилетия и според мене няма възможност да бъде променен. Но пък ако се реши окончателно въпросът за начина на даване на автокефалия, тогава ще е по-лесна и по-стабилна процедурата и за уреждане на автокефален статут на МПЦ.
- Възможно ли е по-сериозно сближаване между Православната и Римокатолическата църкви?
- Не е възможно, защото има противодействие вътре в църквите срещу такова сближаване.
- Доколко реален е днес проблемът за Православието да загуби своите вярващи?
- Това предизвикателство винаги е стояло пред ръководните дейци на църквите, когато те не са били на мястото си като добри пастири по дадения от Самия Иисус Христос образец. Ние в бившите комунистически страни се зарадвахме, че след политическите промени много хора се обърнаха към вярата и Църквата. Но не успяхме да ги задържим в Църквата. И вината си е само наша, на хората на Църквата.
- Дали Църквата трябва да намери начин да приспособи своето функциониране към съвременния начин на живот и дали се прави нещо в тази посока?
- Много труден въпрос. По него няма единство. Едни смятат, че ние трябва да стоим и да чакаме, хората да дойдат при нас, да учат дори неразбираемия църковнославянски или старогръцки език, за да разбират молитвите и песните, чието съдържание често самите клирици не разбират в пълнота. Други пък искат да се “модернизира” Църквата, да започне да мисли и действа като неправителствена организация, NGO, да признава реалности, които са против християнската нравственост и устоите на обществото, с други думи – да изневери на себе си и да върви срещу вечните си принципи. Верният път, златният път винаги е средният. Но това не означава, че той е лесен за намиране. Просто трябва непрекъснато да се стремим да го търсим и да го следваме.
Въпросите зададе: Мариан Николовски, Религия.мк
