На Богоявление в църква се събират необичайно много хора, особено към края на св. Литургия. Носят пластмасови бутилки, за да си вземат от Богоявленската светена вода. След Великия водосвет свещениците напомнят, че тази вода не е магическа, че тя става свята, светена само чрез вярата в Христос, чрез участието в живота на Църквата, само чрез участието ни в светата Литургия, само чрез общите ни молитви. Техният глас обикновено е глас в пустиня. И в крайна сметка това си има своето обяснение.
Вечерта в новините по всички канали първите кадри са как голи мъже скачат в река, в езеро, в море. Следващите кадри са как владика или свещеник връчват наградата на юнака в плик. Но има и по-лошо. В интернет попаднах на ужасяващо противни снимки в един град, не искам да споменавам името му, прекрасен град, известен с лечебните си извори – в земята е издълбан голям трап, напълнен е с вода, образувала се е гъста тиня, в тази тиня свещеникът хвърля кръста и няколко голи юнаци скачат да го вадят. Това беше най-скверното, което видях на тазгодишното Богоявление. На Богоявление всъщност няма никакво Богоявление, а атракции, шоу, суеверие и пошлост. За поредна година най-голямото богоявленско събитие беше леденото мъжко хоро – висша проява на българския патриотизъм. С такъв патриотизъм – такива постижения. И после – ромите са ни виновни, бежанците са ни виновни, Америка ни е виновна, Русия ни е виновна, международното положение ни е виновно… Не, патриотизмът ни е виновен! С такъв патриотизъм – толкова! Най-напред имахме Български Великден, по-късно измислихме Българска Коледа, вече имаме и българско Богоявление. Защото сме най-големите патриоти на света.
Имаше и нещо друго на Богоявление, но за него не се споменава в новините. Видях го на страницата на отец Рафаил във фейсбук – край манастира в Кладница минава поточе, сега то е придошло и станало една педя дълбоко и там, в това чисто поточе, монахът освещава цялото водно естество и две деца, момиченце и момченце, изваждат кръста и се снимат с него и усмивките им греят с истинска Богоявленска светлина.
Този празник, на който ние му викаме по народному Йордановден, има и друго древно име, освен Богоявление – Просвещение. На този ден в древността се кръщавали катехумените – кандидатите за членове на Църквата. Затова всъщност се и извършва водосветът на реката, който днес се е превърнал в една изпразнена от съдържание традиция. Затова на този ден на Литургията се пее „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте”. На този ден катехумените, оглашените, призованите стават верни, вече са просветени от светлината на Христовата вяра и празникът се нарича Просвещение.
Ние си знаем нашенското Йордановден, но всъщност този празник има много имена, защото е изпълнен със смисъл. Другите християнски народи го наричат Епифания или Теофания – Явление или Богоявление. Свети Йоан Златоуст още от далечния четвърти век ни просвещава: „Не деня, когато се е родил Спасителят, трябва да наричаме явление, а деня, в който Той се е кръстил. Не чрез Своето рождение Той се открил пред всички, а чрез кръщението, затова и Богоявление се нарича не денят, в който се е родил, а денят, в който се е кръстил”.
Нашият съвременник свети Николай Велимирович разяснява смисъла на празника така: „Христос се потапя във водата, не за да очисти Себе Си, но символично да потопи ветхия човек. Чрез Своето потапяне във водата Той символично повтаря всемирния потоп от времената на Ной и потопяването на фараона с египетската му войска в Червено море. При всемирния потоп било потопено грешното човечество, а в Червено море бил удавен фараонът, враг на живия Бог. Христос поел човешките грехове върху Себе си. Той доброволно се съгласил да потопи Себе Си вместо грешното човечество, доброволно приел върху Себе Си съдбата на потъналия фараон, врага на живия Бог. Той потапя във водата Своето тяло, сякаш го полага в гроба. Потапя се във водата за миг и после излиза от водата, възкръсва за вечността.”
Своята кротка богоявленска история разказа миналата седмица и Деян Енев – за един далечен манастир, до който се стига по козя пътека. „Стигнахме до малкото аязмо. Наредихме се в кръг наоколо. Един баща с болно момченце излезе напред. Игуменът произнесе молитвите, с които се освещават водата, планината, дърветата и хората. После натопи внимателно кръста в малкото като две събрани шепи езерце на аязмото, а болното момченце се пресегна и го извади.” Такъв водосвет, такова Богоявление се помни. След много години Деян намерил шишенцето със светената вода. „Развих капачката и отпих от водата. Беше студена, вкусна и сребърна, несравнима с нищо. Беше запомнила молитвата на игумена. И нашия живот.”
А това нашенско Йордановден, което не означава нищо, освен името на реката, това скачане във водата и боричкане за кръста – каква духовност има, какъв спомен може да остави? И по този повод да спомена – гледах пак в някоя от множеството християнски страници в интернет снимки от водоосвещението тази година на река Йордан, на същото място, където свети Йоан Предтеча е извършил Кръщението на Христос – свещеникът хвърля в реката кръста, целият обвит с цветя, но никой не скача в реката „да го спасява” – кръстът, украсен с пъстри цветя или направен от цветя, се оставя да отплува по течението.
Пиша с тъга за пошлостта, която е превзела нашия празник и с радост за малките искрици чистота и жива вяра, които все още светят и дават смисъл на празника, а на нас дават надежда. Накрая ще спомена за още една снимка, на която попаднах в мрежата – едно планинско поточе и над него приведени двама монаси, потопили кръста в бистрите му води. Техните молитви освещават цялото водно естество и целия ни живот.
