Фрагменти срещу едно „зло” християнство

Най-главното е, че ще говори силно и точно срещу греха, но не защото ще е движен от Дух на любов, а защото ще е подтикван от дух на превъзношение, раздразненост и презрение към грешното човечество. Ще бъде парадигматично сходен с фигурата на фарисея (този „анти-Христ”, съвременник на Христос), превърнал Духа в Закон, зад който се е приютил сам и отвъд който е изпратил всички „други”. Случайно ли е, че Христос предупреждава Своите да се пазят като от най-коварно зло именно от „кваса фарисейски” (Мат. 16:6).

Да, Антихристът ще поиска този път не да се разпъне за света и човеците (защото са грешни), а да съкруши света и човеците (защото са грешни); ще поиска да се яви като победител на злото чрез меч, а не чрез жертва.

Всъщност у всеки зилот дреме един малък, мъничък „антихрист”.

ІІ. „Те”, грешните, и „ние”, съвестливите.

И грехът, и съвестта (угризението) са в християнската (европейската) цивилизация. „Ние” сме както грешните, така и съвестливите.

Ето защо всеки, който стилизира грешните като „тях”, а съвестливите като „нас”, е поел по пътя на Антихриста. Дори с проницателността и настойчивостта, с която зре сламките в очите на другите (на „онези”, на „тях”), той вече демонстрира една (сляпа за себе си) слепота – и тя, тя самата е гредата в собственото му око.

Окото му е отворено само навън и с прозорливостта си той заблуждава; с това самото, че вижда, не позволява да бъде видяна слепотата му навътре.

Когато грехът престане да бъде „нашето”, за което е и съвестта, и съдът ни, когато той стане „тяхното”, когато започне да се превръща в „цивилизацията”, по отношение на която съвестта и съдът са „друга цивилизация”, когато грехът бъде локализиран „там” („на Запад”), когато му турят име („либерализъм”), различно от нашето име (именуващо се „на Изток”), тогава по тези места, в тази „друга цивилизация”, Христос се превръща в оръжие насочено срещу Христос.

Защото „либерализмът”[1] е и грехът, но и зренето на този грях.

Защото „либерализмът” е и Кончита Вурст, но и пророкът на „Карта и територия” (на „Елементарните частици” и на „Платформата”) Мишел Уелбек.

Защото „либерализмът” е и глобалният „турбокапитализъм”, но и изборът на аржентинския „папа на бедните” Франциск.

Защото „либералният” Европейски съюз е и алианс за по-големи печалби, но и самоналожена Немезида за ексцесите на европейските нации, скандализирали света през ХХ век.

Защото „либерализмът” е и обезпокоителното оправомощаване на различни первертности, но и дълбокото, систематизирало се угризение за безсърдечното и безчовечно отношение към „другите” през дългите векове патернализъм и авторитаризъм.

„Либерализмът” е постоянно търсената (и да – постоянно нарушаваната) мяра между греха и съвестта. Докато всички онези, които са негови (крайно десни или крайно леви) критици, са чисто и просто фарисеи.

Грехът е и на Запад, и на Изток, но и съдът е и на Запад, и на Изток. Ако съдът над греха и грехът се разделят в пространството, ако се разделят между народите, между империите, онзи от тях, който си присвои съда, ще падне в греха на антихристовството, дори онова, което съди у „другите” да е наистина за осъждане.

Православието не е безгрешност, тъй както и инославието не е греховност. Изповеданията не се различават и разделят етически, а догматически. Ето защо, който превръща Православието в безгрешност, отпада от Православието.

Който превръща Православието от лечебница в трибунал, се лишава от шанса да се изцели от Православието. Защото забравя, че е по-православно да се чувстваш болен, но лекуван от Христос, отколкото здрав и съдещ с Антихриста.

ІІІ. Изтлялата съвестливост и прелестта на триумфализма

Съвременната официална Путиново-Дугинова[2] употреба на Православието е злоупотреба с Православието. Наместо съвестта и угризението на великата руска литература, тя е взела на „всеоръжие” триумфализма на комунистическото близко минало и нелепо го е облякла в расо и епитрахил. В нея изтлява пред очите ни прословутата руска угризителност за „едната детска сълза”, но се разраства „великоинквизиторската” раздразненост, че „другите” не се угризяват, ами са „щастливи”.

В осъждането на „щастливостта” (и дори на греховната, действително греховната „щастливост”) в тази Путиново-Дугинова идеология обаче има перфидно анти-христово самодоволство, има „прелест духовна”: Апокалипсисът вече не се таи „в нас”, той идва изцяло от „тях”. Той е „либерален” апокалипсис. В „либерализмът” няма съвест, има само грях. В руския авторитаризъм има само съвест и съд, грях въобще няма.

Но съдът не над себе си, а над „другия”, не е християнски съд, а анти-христово заслепение.

ІV. „Злите” християни

Тук няма болка за (и пред) греха. Има раздразненост. И особено тържествуване. Вижте се! Вие вече не можете и да се видите, но ние ви виждаме!

„Зри греха! Ако не го виждаш, знай, че си още по-грешен и затова не го виждаш. Бой се и трепери, не се радвай! Не вярвай, а се съмнявай – това е вярата!” Ето го тържеството, че най-сетне можем, можем да превърнем Христос от Спасител (Който не можехме да използваме като оръжие) в Съдия (Който обаче можем). Това е началото на падането в анти-христовия дух, дори съденото от него и наистина да е достойно за осъждане.

Мразели греха, но обичали грешниците. Нищо подобно: превъзнасят греха, за да унижават грешниците!

Нека изследваме и техния дух, дали „е от Бога” (вж. 1 Иоан. 4:1).

За тях Пасхата не се е състояла, само Разпятието. И те стоят пред него, но не чакат Възкресение, а Разпнатият да слезе от Кръста и да изпепели разпинателите Си.

Личба обаче няма да им се даде. Христос няма да слезе от Кръста заради тяхната зилотска ревност. Той пребъдва в Духа на любовта и страда от греха, защото обича грешниците.

Тяхното истинско желание е да Го свалят от Кръста и да Го превърнат в Отмъстител. В дълбочината на душите си, повтарям, те не искат Възкресение (въз-кръст-ване), а слизане от Кръста и взимане на мечовете, които учениците са Му предлагали на Тайната вечеря (вж. Лук. 22:38).

Христос обаче веднъж завинаги е отказал онези „два меча” – онзи съюз на духовната със светската власт и в света си е избрал Кръста пред меча. Ето защо, който вземе меча вместо Кръста му, дори да го вземе „за Христос”, ще се разобличи като „Анти”-Христа („вместо-Христос-а, вместо-Разпнатия).

V. Хомосексуалността – най-лесно осъдимото

Лукавата фиксация на това „зло” християнство върху хомосексуалната склонност.

Но това е порокът, от който, ако си свободен, нямаш никаква заслуга, че си свободен от него. Напротив, ако го имаш, дори да искаш да го нямаш, би могъл само да искаш да го нямаш. Ето защо той най-лесно се съди и фиксацията върху него у съдиите му издава лукавството им. О, колко е лесно да не си хомосексуален, ако не си хомосексуален!

Опитай обаче да не бъдеш горд, ако си горд (а всеки е горд), опитай дори без гордост да съдиш гордостта (защото всяко осъждане на гордостта е поне малко гордо)! Опитай да не бъдеш користолюбив, да не бъдеш егоцентричен! Опитай да бъдеш самопожертвувателен, да раздадеш имуществото си, когато го имаш, и да последваш Христос, Който „няма де глава да подслони” (Мат. 8:20).

VІ. Новата „Руска идеология”

Не съм никакъв „русофоб”, възмутен съм от триумфалистката идеология, която се е загнездила в тази страна след всичко случило се през ХХ век.

Защото всред този народ за 70 години бе извършено най-мащабното братоубийство, което е било извършвано някога в историята, и при все това не го зрат като грях, а единствено като „велико изпитание”. Идеологията им стилизира Русия като множество от Авеловци, но не и като множество от Каиновци (въпреки че и Каин, и Авел са чеда на Адама). Стилизира я като народ, който винаги остава „в дълбочината си здрав”, и безобразията в него винаги са дело на „други” (непринадлежащи на този „в дълбочината си здрав” народ).

Руснакът е Авел, Каин е рожба на „англосаксонския универсализъм и расизъм” (вж. Ал. Дугин в „Глобальная сеть либералов против удерживающего”), който „роди и болшевизма, и нацизма” (пак Дугин). Но ето защо разкаянието е дълг на англичаните, немците, италианците, унгарците, румънците и който си поискате, а към руския „народ-мъченик” трябва да се изпитва само потресено удивление. Светът е длъжен да бъде удивено потресен и потресено удивен от „руската трагедия” на двадесети век, но не може, няма право да се страхува, да се опасява, да се пази от същите онези, които за по-малко от век избиха над 20 милиона души само у дома си, а след това изнесоха тази индустрия на убиването и върху територията на цяла Източна и Централна Европа. Няма никакво право да ги „сдържа”, да ги „карантинира”, въобще – да води „политика” по отношение на тях. Може би дори трябва да ги компенсира заради великите страдания, които „другите не са преживели”.

Кога тази държава се покая за престъпленията на комунизма? Тя призна неговото поражение, което нямаше как да отрече. Но тя не се покая и не се кае за него. Комунизмът не е вина на руснаците. Той е тяхното – „изпитание”.

В най-голяма дълбочина това е така, защото за апологетите му руският народ и по принцип не е исторически, той само бива сполитан от историята. Той има „съдба”, но не и „история” (като останалите „профанни” народи). Той е по дефиниция, по определение „богоносец”, ето защо историята той претърпява, но никога не я „прави”. Болшевиките са „други”, руснаците – „страстотерпци”. Историческите дейци на Русия са „външни”, те „нападат” нейния народ-извън-историята.

Ето защо както вчера болшевизмът се опита „да извади душата на Русия” (но разбира се не успя), така днес и „либерализмът” („либералният расизъм”) се опитва да я погуби, но народът й със сигурност ще го отхвърли. Даже именно от неговата „богоизбрана” земя ще започне походът срещу този „либерален расизъм” в „световен мащаб” (както вчера и завчера от нея започна пак в „световен мащаб” походът срещу „експлоатацията на човек от човека”, в резултат от който милиони „експлоатиращи човеци” отидоха в небитието).

Болшевиките бяха всякакви: евреи, грузинци, просто „болшевики”, но не и руснаци. Те бяха както всички, които предизвикват катастрофите на тази територия и от нея в околния свят „западники” (вълшебна дума, типично руско изобретение, обясняващо и оправдаващо типично руската обаче склонност за увличане по неща, които западният свят ражда, но и отхвърля или „опитомява” у дома си).

Собствено руснаците бяха само жертвите на тия „западники” и, в края на краищата, онези, които им „устояха” (а може ли да се каже, че немците бяха онези, които „устояха” на нацизма, но не бяха негови субекти?).

Да се кае Западът – създателят на марксизма и комунизма! Да се кае Германия – доставила Ленин с „пломбирания си вагон”! Да се каят евреите – каквито бяха Троцки, Ягода, Зиновиев, Бухарин. Русия може само да удивлява света с „изпитанията” си (а защо не и да го обвинява за тях). Тя е, повтарям, единствено (и винаги) обект на световната, „грехопаднала” история, намирайки се „по същността си” извън нея.

Защото историята, според тази идеология има не само време, тя има и пространство (locus) – „историята” е западна реалност. И когато не съумява да я „сдържи” на своята и на чуждите територии, да й бъде κατέχων (както е било по времето на Александър І, на Николай І и Александър ІІІ и както, става ясно, е днес в лицето на „анти-либералния” и „анти-глобалния” Путин) Русия става нейна жертва (каквато пък бе по времето на Ленин, Сталин и Брежнев и каквато без малко щеше да стане по времето на Елцин и „либералните олигарси” продаващи я на Америка). Ето защо тя е имунизирана от историческа вина. Тя заслужава или изумление (заради „страстотерпчеството” си), или вдъхва надежда (както днес, понеже „сега е друго…”).