Рейтингите на политиците се сривали, твърдят новите социологически проучвания. Лошите оценки, общественото неодобрение обаче не означават, че първите люде в държавата ни са кръгли двойкаджии. Не си го и помисляйте. Поне в една дисциплина са отличници. И то със завидно постоянство. Миналото лято подминаха 1000-годишнината от битката при Беласица. Сетне в последния момент, полуистерично, се заловиха да възпоменават 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил. Сега забравиха 90-годишнината от атентата в „Св. Неделя”. Църквата отслужи панихида за жертвите. Шепа ентусиасти импровизирано ги почетоха. Държавно възпоминание нямаше.
Пасува президентът, навикнал да се вайка, че извращенията на комунизма слабо се изучавали в училище. Пасува премиерът, който посвети парламентарния си триумф над БСП от 2009 г. на дядо си, убит от комунистите. Пасува Симеон Сакскобургготски – 90 години след като баща му се избавя като по чудо от адската машина той загърби миналото, за да бистри неолибералното бъдеще на Европа.
В аванс, преди великденската си ваканция, парламентът също можеше да сведе глава в минута мълчание. Не би. Ако беше годишнина от атентата в Ню Йорк или в Париж, пленарната зала целокупно да е стихнала в памет на убитите. Но 213-те наши предци, взривени в храма, не се оказаха достойни за депутатска почит. Те просто не са били граждани на велика сила, която ни премята в ръцете си...
Най-потресаващо обаче беше отсъствието на всички онези, които яхнаха антикомунизма като ракета носител в своя политически възход. На панихидата в „Св. Неделя” нямаше нито един изтъкнат реформатор, нито един прославен ветеран седесар – да кажат едно „Бог да ги прости!” за жертвите на първия червен терор в България. Така ни оставиха съмнението, че антикомунизмът им след 1989 г. ще да е бил само евтина политическа дъвка, която отдавна е изгубила цвят и вкус.
Така вместо Ден за възпоминание 16 април се оказа Ден на откровение – за демагогията на държавните ни люде. А кръглата годишнина можеше да стане повод тази дата да стане Ден на националното съгласие – в който да помним поуките от зловещото противопоставяне, което през 1925 г. обля България в кръв. Нейната собствена. Кръвта на жертвите от „Св. Неделя”, сред които 10 жени и 8 деца. Но и кръвта на онези, които изчезват безследно във вихъра на белия терор след атентата – на Гео Милев, на Йосиф Хербст, на Христо Ясенов и на още десетки като тях...
Уви. Държавниците и политиците ни не са отличници по национално съгласие. Нито по национална история. За пореден път ни показаха, че са отличници единствено по... безродие. Да нямаме илюзии, че ще имат разум да превърнат 16 април в Ден на националното съгласие.
Източник: Преса
