Интервю с Михаил Шиндаров
- Какво се промени в ценностната система на българина през последните 20-25 год.?
- Ако нещата вървяха на добре, би било по-трудно да се отговори на въпроса. За съжаление е обратното. Има малко, но струва ми се безспорни промени, чието забелязване не изисква особена прозорливост. За изминалия около четвърт век българите постепенно привикнаха, че имат, или поне би трябвало да имат, нещо като ценностна система. Вероятно в началото това е предизвиквало радостно удивление от неподозираното притежание. Но преимуществата му са били бързо усвоени. Българите са се научили, че могат да говорят за „ценностната си система”, когато им се налага да обсъждат неизгодни морални въпроси. Научили са се да поставят „ценностна си система”, и дори себе си в кавички, когато от тях се очаква да вземат недвусмислени решения с обвързващи последствия. Може би тук е мястото да спомена за една обезпокоителна синергия между българите и техните медии. С редки изключения последните се приучават постепенно да избягват поставянето на сериозни въпроси, и дори езикът, на който представят махленските си истории, все повече се доближава до обикновения уличен жаргон. От своя страна българинът с готовност приема отредените му от медиите говор и тематика и, съзнателно или не, работи над себе си за пълно съответствие с тях. В резултат на тази полугласна конвенция, на българите все по-рядко им се налага да мислят, а на медиите – все по-рядко да се съобразяват с мислеща и образована публика. Става дума за възпитателен процес, по взаимоучителната метода, чийто корени се губят някъде в зората на т. нар. демократични промени, а бъдещето му – в мрака на първосигналните функции.
Достатъчно е да се погледне как са изглеждали вестниците преди около 25 години, за да се забележи разликата. Практически отсъства интересът към подробности от съдбата на персонажи като Пламен Боклука или Гошо Вандала, които сега приоритетно занимават свенливия български читател. Дори инфантилните идеологически упражнения от един още по-отдавнашен период предполагаха у авторите и публиката си по-голям културен капацитет и, може би, нещо като своеобразно естетическо чувство за двусмисленост. А ако проявим смелост да разгърнем публицистиката, писана през първите десетилетия на 20 век, като например Дж. К. Честъртън, лесно ще открием белезите на сериозна и съдържателна художествена проза.
Но нека се върнем към настоящия българин или българите. Отдавна е забелязано колко е уместно човек да бъде отъждествяван с това, за което се грижи, безпокои, или ако питате мен – най вече с това, на което се радва. Първите две дори не са неизбежно условие за хедонизма на съвременниците ни. Обаче ми се струва безспорна констатацията, че българинът бавно, но сигурно, и не без свое участие, се приучава да се радва на все по-елементарни неща. Разбира се, има и радостни изключения, но те са повече или по-малко затворени, и все повече се затварят в нещо като стерилна среда. Обществото ги изолира, както се казваше. За да се почувстват добре, за повечето българи е достатъчен някакъв минимум внимание от страна на медиите, независимо по какъв повод. Да попаднат в кадър. В други случаи, чувството за вътрешна празнота, по-традиционно наричана скука, се поддава на лечение просто с популярната напоследък шопингтерапия. За това стига въображението. Другите възможности са общо взето виртуални. Тези културни, или по-точно некултурни тенденции са забелязани много отдавна – още при първите опити да се организира доволно от непосредственото си ежедневие и бляновете си общество. В „Изкопът” Андрей Платонов пише, че гърбовете на повечето млади трудещи се вече са започнали да се покриват със защитна козинка. Давам си сметка, че по-голямата част от казаното звучи твърде песимистично, но не виждам човешки фактор, който би могъл да обърне процесите.
- Колко далеч стои днешният човек от традиционните християнски ценности и защо се чувства така тревожен и фрустриран?
- Едва ли ще направя откритие, ако констатирам, че днешният човек за пръв път в известната ни история е толкова далеч от традиционните християнски ценности. Имам предвид човека, когото наричат „хората”. В по-ранни времена той е обитавал уютен свят с ясно предназначение, смисъл и посока на историята, чийто автор е бил същевременно и негов родител. Сега е захвърлен в поток от събития, който води неизвестно накъде, свят с морал и смисъл, които са обикновени конвенции, сред себеподобни, с които му се налага да общува. Няма да твърдя, че неговата фрустрираност и тревожност са причинени от дистанцираност спрямо традиционните християнски ценности. По-скоро стремежите на повечето ни съвременници са станали толкова жалки, че могат да бъдат възпрепятствани от всяка дреболия. Така че всъщност минималният живот, който водят днешните хора, ги прави толкова уязвими.
Ако християнските ценности бъдат възприети до степен на добродетели (т. е. не епизодично) те безспорно биха помогнали в това отношение. Същевременно, не бих искал да се остане с впечатлението, че самите християнски ценности или "илюзорният уют на християнския свят" предпазват от фрустрации и тревожност. Вярата може да има психотерапевтични ефекти, но вярващите не разчитат на тях. Според вярата на вярващите (християни) Бог предпазва тези, които странят от злото заради Него. Здравеславието и презрението към тялото са еднакво далеч от християнските ценности. Разбира се, християните също страдат, но рядко от фрустрации и тревожност. Затова не искам да кажа, че християните се отличават с особен вид психична устойчивост, и още по-малко – че успяват да бъдат християни през всеки миг от живота си. Само че доколкото успяват да останат християни, чувството на страх им е непознато. Това е направило впечатление още при първите срещи на християнските мъченици с тогавашното общество. Ако и сянка на съмнение в тяхната нормалност и здравомислие би се промъкнала тук, тя не би оставила и следа от каквото и да било удивление. Макар грижата да си остава неотделима от автентичния християнски живот, тревожността, чувството за безизходица и страхът си остават чужди на християнския светоглед. Няма нищо сложно за разбиране. Ако си вътрешно съгласен, че авторът на света се жертва, за да застане Сам на страната на безпомощните и изплашените (един от които си ти), то единственото безпокойство, за което остава място, е да не го разочароваш. Явно източниците на християнския страх и тревога би трябвало да се търсят другаде. За мен те са в недостига на християнство. Страхлив християнин е нонсенс, както дървено желязо, кръгъл квадрат или научен комунизъм. Въпреки това могат да се срещнат немалко изплашени християни – без съвременната епоха да представлява особено изключение в това отношение.
Бедата е в това, че личното (а и публичното) отношение към християнството може да го деградира до обикновена религия. А религията оставя човека сам – с Бог отвъден на света, и човек – във властта на правителствени и неправителствени организации. През по-голямата част от историята си християнството е било възприемано именно като сума от фолклорно-битови обичаи и рационално преподаваема идеология – държавна или не. Всичко може да се опита без Бога, въпреки предупреждението Му за перспективите на такива опити (виж Иоан 15:5), включително и самото християнство. Така е, защото, както казва апостол Павел: всичко е позволено, ала не всичко е полезно (виж 1 Кор. 6:12). В степента, в която християнството престане да бъде достатъчно конкретно или да бъде нечие, то престава да се нуждае и от Човешкия Син – и престава да излива благодатните си плодове, два от които са безстрашието и рискованата любов към истината. Но това очевидно е недостиг на християнство, а не недъг на самото християнство. Християнство, от което е останала религия, изповядваща Богочовека номинално, вместо споделяне на Божия живот още тук и сега, не може да увери в никакъв Бог. И Бог остава безсилен срещу отчуждението и тревогите, сякаш не съществува.
- Напоследък се говори много за „толерантност към различните”, за дискриминация, за право на свободен избор, право на щастие и т. н. В каква степен това са митологеми, маскиращи нещо друго?
- Благодаря Ви за този въпрос. Бих нарекъл такива понятия по-скоро идеологеми, тъй като при тях става дума за класически идеологически продукт. Те представят определени частни интереси за всеобщи и настояват частичните интереси на дадени групи да се защитават „заради общото благо”, заради ценности които засягат всички, с други думи – представят се за въплъщение на общозначимото.
За мен най-интересният аспект на въпроса е какво е направило толкова значими понятия като толерантност, дискриминация, свобода на съвестта и демонстрирането й, право на щастие и др. Векове и даже хилядолетия наред между хората са съществували търпимост и нетърпимост, веротърпимост и фанатизъм (в атеистичната и религиозната му форма). На тези понятия се е гледало като имащи позитивна или отрицателна нравствена стойност, най-често основана върху юдеохристиянската традиция, в чиято антропология човек е образ и подобие на самия Бог, със свободна воля, а в християнството е създание, толкова ценно, че за него се е пожертвал самият Бог (в лицето на Христос). През това време хората са били щастливи или нещастни, свободни или роби на идолите си и без да прецизират правото си на щастие, толерантността и други подобни. Дори си позволявам да предположа – не по-щастливи или по-нещастни, отколкото са станали след като са се заели с това занимание. Едва преди някакви си 200 години автори като Русо, Дж. Лок и Дж. Стюард Мил са обявили обсъждането на въпросните теми за имащо първостепенна важност, и в последствие – гарантирането им със силата на държавна принуда – за належаща задача. Какво се е изменило? Какъв катаклизъм е сполетял човечеството и представата на човека за самия него? Наистина е станало нещо от такова значение, че се е наложило преосмислянето на основни човешки ценности.
Част от човечеството се е отказала публично от роднинството си с Бога (подписвайки съответните декларации) – с един човечен до буквалност Бог – и така се е простила с част от дотогавашната си човечност. Дотогава този Бог е правил редица добродетели и човешки стремежи (търпимост, уважение към непознатото, стремеж към щастие и съвместност и т. н. ) естествени, а противните на тях пороци – болест на отношенията с Бога. Какво е могъл да сътвори якобинският дух, за да замести Бога, комуто е отказал намеса в обществения живот и душевността на човека? Най-радикалният опит са самите права. Върховният закон (за който винаги се спори) е застанал на мястото на безспорния Бог, толерантността – на мястото на търпението на Бога и на тези, които го споделят, правото на щастие – на стремежа към щастие, правото на свобода – на свободата от право. По местата на любовта и страха, на предателствата и невидимите саможертви е организиран политически живот с ясен регламент. Част от добродетелите са станали задължителни. Само че законът си няма лице. И затова, когато казва какво е толерантно, какво е свобода, какво е щастие, ползва назаем съвсем частни лица. Това положение на нещата предлага на този, който желае повече търпимост между хората да се бори за права. А това е нещо съвсем друго. Дори в случай на успех, той би имал право на толерантност – не търпимото отношение на хората. Има и още нещо. В известното си есе, посветено на толерантността, Габриел Марсел обръща внимание, че тя е възможна само с цената на омаловажаване на различията. Доколкото толерантността не изисква промяна на собствените или на чуждите убеждения, то границите й се простират само до различия, които са маловажни в контекста на съвместността. Тези граници имат парадоксалното свойство да омаловажават различията, над които се простират. Толерантността обезценява различията, за да ги приеме, а така – и себе си. Когато толерантността възтържествува, всеки ще има право да каже: „А твоите съкровени ценности въобще не ме засягат. Имаш право на тях”. В областта на убежденията същото означава, че тя допуска правото на другия да се заблуждава, да има собствени илюзии, но не и да казва истината. Толерантността остава възможна спрямо частната заблудата и илюзиите; тя дава право на заблуда – не и на живот в правдата. Правдата е нетолерантна. Тя изисква съобразяване със себе си и обезценява всяка условност. Приема само подвига на търпението.
Аналогично – борещият се за свободата на съвестта би получил в най-добрия случай право – не свобода. Все пак едно е да ползваш права, да няма прегради пред някои от интересите ти, друго е да си свободен. Свободата не се състои от интереси. Киркегор казва в един от фрагментите си: „Повечето хора се борят за свободата на словото си така, че забравят за свободата на мисълта си”. За да е свободен, човек трябва не само да може това, което желае, но и да желае това, което може. Ако свободата на съвестта (най важният избор) се охранява като право, то тя непременно се превръща в право – нещо твърде различно от стремежите на съвестта. По същия начин е наивно да се смята, че щастието може да се учреди с международнозначими документи, гарантиращи правото на щастие. Щастието, което може да осигури едно право на щастие, се свежда до твърде малко неща, предназначени за частна консумация. Ако такъв род гаранции на щастието се приемат сериозно, те рискуват да направят от хората първосигнални същества с ограничени утилитарни подбуди. Фактът, че свободата, щастието и съвместността се предлагат по природа е по-малката беда. По-лошото е, че се прави опит те да бъдат легитимирани (не е ли по-точно регламентирани?) чрез техни формални условия. Там, където широката обществена употреба ги свежда до тези условия, тя се съгласява да настоява за права, вместо на личната грижа за свобода, щастие и общение. Ако това не е злонамерено, то представлява пагубно недоразумение. Няма нищо фатално в един гей-парад или друга подобна карикатура на свободата. Обаче две или повече безсмислици са взаимнозаменими. Щом подобни неща са възможни и успешни, то така може да успее и всякаква невинна или злонамерена приумица. Сякаш е в ход нещо като експеримент. Тест за толерантност. Когато тълпата започне да гледа с веселяшко умиление манифестации на това, което утре ще възпитава децата й, ще е открит нов инструмент на социалното инженерство, за какъвто класическите тоталитарни режими биха могли само да мечтаят. Тогава от либералната демокрация ще е останало само гръмко име. Но и това надали ще бъде забелязано.
- Какви са корените на агресията, от която се възмущаваме, но която въпреки това е част от нашето ежедневие?
- „Страхът е майка на насилието” пее в една от песните си Питър Гейбриъл. Това звучи основателно и за агресията, ако се съгласим, че тя означава нещо по-широко от насилието и го предполага, ако не винаги, то поне в невинаги явна форма. Към страха бих добавил и лошото възпитание. А двете заедно са достатъчни, за да позволят на агресията да възпроизвежда основанията си. Докато ролята на страха като защитна реакция, придружаваща агресията е забелязана отдавна, то същото не може да се каже за възпитанието. Възпитаният също се страхува, но не реагира на страха си като животно. Обаче възпитанието, което наричам лошо, може да ни убеди, че всеки, който се противопоставя на приумиците ни, проявява агресия спрямо нас, както и че при определени условия агресията е оправдана, че някой заслужава агресия.
От друга страна, същото лошо възпитание, гласно или негласно, ни казва, че този, който не проявява никаква законна агресия, е осъден да остане незабелязан. Взаимодействието на тези фактори ни принуждава да виждаме агресия там, където няма такава, и да проявяваме агресия там където няма необходимост. Вероятно най-неприятният резултат от всичко това, е че човешкото поведение и действията на човека се свеждат до верига от реакции, в която ехото на агресията заглъхва много бавно, ако въобще заглъхва. Строго погледнато, заглъхване е възможно само ако някой се съгласи да се откаже от агресия, да претърпи нечия агресия и да се откаже да има непременно последната дума – за да стане явна безоснователността на агресията. Не пледирам за революцията на Ганди. Мисля, че революциите ни стигат. Но по този въпрос не може да има недоизказани уговорки и илюзии за бъдещи възмездия, обществена или божествена справедливост – който се заеме трябва да се съгласи, че сигурно ще пострада невинно, неоснователно, безпомощно и публично, като нарече нещата със собствените им имена. В противен случай агресивната инициатива и агресивната й реакция ще продължават да разменят местата си и да не позволяват да бъде идентифициран действителният агресивен агент. Обидата се е превърнала от израз на обикновен егоизъм в специализиран инструмент на така наречените малцинства. Да се обиждаш (заслужава си да се обърне внимание на възвратната форма!) означава да правиш някого виновен, независимо от основанията. Никой не може да се обиди без да обиди. Активният егоист обижда, пасивният се обижда – в това е цялата разлика, както отбелязва архиеп. Йоан (Шаховски). Това ноу-хау е така усвоено, че вече търси отговорност в аванс. То може да надвие презумпцията за невинност. Въпросният механизъм би трябвало да демаскира като обидни безобидните претенции и агресивната логика на действията на малцинствата с деликатна душевност. Случва се сексуалните, а и други малцинства, включително религиозни, да провеждат публични акции, които оправдават с агресия спрямо себе си. Всъщност те нерядко заявяват открито, че целят да провокират обществена реакция. Този вид „законна агресия” спрямо обществото просто се храни с ответната му реакция, най-вече ако се случи да е агресивна. Някой трябва просто да рискува обществения си авторитет и дори своя престиж пред децата си, за да защити чрез наивност и слабост това, което все още се нарича правда. Голямото намигане в безсъдържателните лозунги ще падне щом бъдат взети и разгледани на сериозно. Толкова малко се иска, че е по силите на всеки. Противната страна непрекъснато предоставя изобилие от възможности. Все пак да завършим с нещо развеселяващо. Наскоро ми блесна с поразителна простота логическата схема на дежурните обвинения във фашизъм към всяка критика на публичното практикуване на хомосексуализъм. Ето една илюстрация: елените са преследвани от индианци; но елените са преследвани и от вълци; следователно вълците са индианци...
Интервюто е взела Виргиния Стаматова
