Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават.
(Лука 16:19-26)
Преди десетина дни ми се случи да бъда на неделна литургия в един от големите градове на страната. Предстоятелят на храма – млад и интелигентен свещеник, с когото се познаваме добре и отдавна – настоятелно ме помоли да кажа проповед след четивото от Евангелието: беше именно притчата за богаташа и бедния Лазар. Не бях предварително подготвен, но още повече бях смутен от обстоятелството, че ще ми се наложи да говоря върху текст, който трудно бих могъл да адресирам непосредствено, „екзистенциално“, към точно това евхаристийно събрание. Участващите в литургията, знаех го, защото част от тях познавах и лично, принадлежаха към градската академична интелигенция, а освен това имаха твърде добра богословска образованост, за да бъде подходящо да се впускам в тълкувания на символите на „праотеца Авраам“, „лоното Авраамово“, задгробните вярвания на юдеите и християните, както е обичайно да се постъпва от проповядващите върху тази притча. „Та между тези хора няма нито един истински богаташ и значи и аз, както често съм чувал да се прави по повод на този текст, ще трябва да започна да морализаторствам абстрактно – с адрес към неприсъстващите между нас „богаташи“. Каква би могла да бъде ползата от това?“ – казах си обезсърчен и за да потърся помощ преди изпитанието, насочих поглед към олтара. И ето: там, непосредствено над царските двери, беше изображението на Тайната вечеря на Христос с учениците. Осъзнах тутакси: след молбата на свещеника мисълта ми безкрило беше потеглила в погрешна посока. Защото изобщо, изобщо не беше вярно, че в това събрание нямаше богати хора! Тъкмо напротив: то се състоеше (би трябвало да се състои) дори изцяло от хора, на които е дадено да имат най-голямото възможно богатство – храната на вечния живот, угощението със Самото безсмъртно Тяло и Самата безценна Кръв на Господ Иисус – светата Евхаристия. Та какъв „богаташ“ в сравнение с нас, с църквата беше въобще онзи, обличал се в „багреница и висон“ притчов персонаж? Същинските „богаташи“ след прозвучаването на Благата вест – ако действително сме я приели – от тогава насам и до ден-днешен сме тъкмо ние – няма никаква нужда да ги търсим някъде навън, по стъгдите на стария свят, откъдето да ги привличаме тук като „топос“ за беседата ни.
Но ако това е така, тогава какво нас, именно нас (а не различни материално богати човеци) научава по такъв устрашаващ начин тази притча? След разстилането на пира на Царството, дали е изчезнал вече „бедният Лазар“? Дали сме го вече напълно приобщили към Трапезата на богатството си? Ако е така обаче, защо (за каква полза) продължаваме да слушаме тази притча в църквата си; защо Господ продължава да ни предупреждава и устрашава с нея? Ако ние тук сме „богатите“, то кой е нашият „Лазар“, къде е днес нашият „Лазар“?
Когато моят познат свещеник завърши четенето на евангелския откъс и аз излязох, за да изпълня заръката му, казах (почти буквално) следните думи:
- Братя и сестри, не ви ли се струва, че трябва отначало ние всички да си признаем нещо по повод току-що чутата и така добре позната ни притча на Господа? Да си признаем, че макар всеки път, в който я чуем в църковното си събрание, да сме впечатлени от нея, повечето от нас все пак не я отнасяме към себе си. Не я отнасяме, защото по подразбиране – почти автоматично – я схващаме като слово, обърнато към един точно определен клас люде, на който по-голямата част от нас бездруго не принадлежат. Но значи и като нещо казано „за тях“ (за „богатите“), което ние – доколкото богати рядко присъстват в събранието ни – чисто и просто слушаме вместо тях, за тях.
Да, повечето от нас не могат да бъдат наречени „богаташи“ в материалния смисъл на тази дума, повечето от нас, дори когато са (само) умерено състоятелни, добре помнят, че трябва да вършат (а и вършат) поне посилните за тях дела на милосърдие. Ето защо значи: тази притча не се отнася до нас, не се отнася до повечето от нас. Ние не сме „богаташи“, не сме „жестокосърдни богаташи“ и нямаме край себе си унизени „домочадци“.
Дали обаче това е точно така? Дали действително току-що чутата притча съвсем не се отнася до нас и до нас именно като църква?
Има, струва ми се, възможност тази притча да се прочете и в един радикално не „социално-икономически“ ключ и тогава тя да ни замисли, да ни предупреди (дори да ни уплаши) в много по-важна за нас посока. Ще се опитам да я прочета тъкмо по такъв начин.
Разбира се – това трябва да кажем първо – притчата е разказана от Иисус Христос във време, в което онова, което най-привично и най-дълбоко е разделяло хората в обществото, е била съсловната им принадлежност. В онези времена те или са принадлежали към съсловието на „силните“ – на имащите обширни стопанства, големи домове и богатство, или са били от другите – „слабите“, „малките“ хора, които са имали съвсем малко или нищо. Ние отдавна не живеем в такова съсловно разделено пространство. Не живеем и все пак – продължаваме да обитаваме свят на различни и разнообразни разделения, някои от които и днес можем да съзрем като несправедливи, други обаче ни се виждат напълно и безпроблемно естествени (във всеки случай точно толкова безпроблемно естествени, колкото са били във времето на земния живот на Христос съсловните разделения). Ето например: нима ние в Църквата, ние, църквата, не се преживяваме като основателно и дори по необходимост длъжни да се държим на дистанция от онези, които обитават все по-бездуховния и агресивно-антихристиянски „либерален свят“? Но при всички положения и особено (ще трябва да го признаем) ние със задоволство се преживяваме като дистанцирани от онези наши братя и сестри (които впрочем, никога и не бихме нарекли „братя и сестри“), които освен че са вън от Църквата, са при това и съзнателно, идеологично „грешници“; които грешат и дори най-често грешат, без да се интересуват, че го правят. От такива хора на нас ни се струва неестествено (неоправдано, лошо) да не се чувстваме отделени. Съпоставимо ли е обаче това разделение с разделението между богаташа и бедния Лазар? Веднага ще кажем – ни най-малко.
Но ето, аз си мисля: не ни ли е твърде лесно, слушайки притчата на Господа, да си представяме, че бедният Лазар, описан в нея, освен беден е бил също и един добър човек? И тогава, пак така лесно да си казваме: богаташът, който е пазел дори трохите на трапезата си от него, е бил неизвинимо, неоправдаемо безсърдечен. Никой от нас никога не би се държал така. Слава Богу, че сме далеч от изкушенията на богатството!
Но кой ни е казал, че приживе този Лазар е бил добър? Да, казва ни се, че той е бил беден, че е бил струпав, покрит с язви, че е бил отвратителен физически. Но нима не е възможно заедно с това (пък дори и поради това) той да е бил и отвратителен по нрав? Ами ако е бил закоравял грешник – пияница, лентяй и лъжец? Не е ли имал тогава богатият, когото бързаме да осъдим, че безчовечно е затварял сърцето си за него, дори оправдание за поведението си? „Не желая да имам наоколо си този човек“ – казвал си е богатият домовладелец. – „Той е грешник, чувал съм, че е блудник и лъжец, а и сам виждам, че е дързък и нагъл“. Нерядко – ще трябва да признаем това – и ние мислим така за онези, които са извън нашата Църква, които виждаме извън нея, извън стените на нашия дом.
Обръщал съм внимание и друг път: ние имаме дори ревностни проповедници, които, излизайки извън тези стени, публично заклеймяват обитателите на извънцърковния свят – било онези млади мъже и жени, които живеят безразборно помежду си, било онези, които, презирайки „християнския морал“, кощунстват против базисното приличие, пет пари не дават за скъпоценния Божи образ, който им е подарен от рождение. Заклеймяват ги като развратници, убийци на душите си, кощунници. Ние ще кажем: ами прави са, защото греховете им са точно такива, те точно така трябва да се нарекат. Дали обаче, дали със сигурност ние знаем, че тези чужди нам, тези наглед нагли и „струпави“ от греховете си хора не са се срутили, след като са извършили греховете си? Или, дали не са точно в момента, в който ги заклеймяваме, на прага на срутването? Или, дали няма да се срутят година или две, или три по-късно поради същите тези грехове-струпеи? Ние обаче вече сме побързали да произнесем тяхната присъда. Ние сме казали за промискуитетните мъже и жени около нас, за взимащите наркотици, за младите жени, безразсъдно умъртвили плода на собствената си утроба – казали сме им: убийци, развратници, богохулници!…
И те са чули това. Чули са го и когато се срутят (а ние трябва да вярваме, че те може да се срутят), те най-вероятно няма да се запътят към нас, към нашата трапеза, за да утолят внезапно почувствания глад, няма да се запътят към нас – църквата. Защото – ще повторя нещо, което писах преди време – те ще рекат: „Тук няма място за нас, тук ние вече сме осъдени по член (канон) еди-кой си и според него сме чужденци, другосъсловници“. И тогава тези хора няма да дойдат на нашата трапеза. Дори ако се срутят, няма да поемат пътя към нея – ще изтлеят от глад и жажда, а може би ще се върнат и към греховете си. Да, ние ще останем богати и сити на трапезата си (именно „богати“ – казвам го сега високо, защото как се осмеляваме да твърдим, че не принадлежим към това „съсловие“, ако действително сме църква, ако действително знаем какво лежи на трапезата ни), богати и сити, но… без тях. Ще останем, значи, завинаги разделени.
Приживе в този живот това сякаш не ни изглежда особено страшно. Какво пък – от толкова много хора в него бездруго сме разделени. На толкова много хора никога не сме казали и няма да успеем да кажем „ти“, а и те никога няма да се обърнат към нас с „ти“. Ние никога няма да имаме дори досег с толкова много хора. Но знаем ли, бихме ли могли да знаем, колко е било важно в някакъв неподозиран от нас момент да се срещнем, да разменим помежду си някакви думи? Ами ако го узнаем едва тогава, когато между нас ще стои „голяма пропаст“? Ако тогава от лошата страна на тази пропаст се окажем ние, които сме се смятали за добри и богати? Ако се окажем от лошата страна – какъв страшен парадокс – тъкмо защото сме били „прави“, защото не сме грешили (или поне не сме грешили така открито, не сме грешили така безразсъдно и точно в тези, техните грехове не сме се провинили)?
Разбира се, ние ще кажем, че „лошият Лазар“, който тук въображаемо поставяме на мястото на евангелския, не е беден, защото „му се е паднало“ да няма, но именно защото не е поискал, дори е отказал да има богатството на нашата трапеза. И тогава той тук, приживе, се е поставил в ада, за който дори не е подозирал – поставил се е, защото сам се е лишил от Единствения, Който дава „да се има“. Може и да е така. Но дали, дали пък – питам аз – ние, които също тук приживе се смятаме за „богати“, за „имащи“, не се отделяме не по-малко заслепено от Единствения, Който дава „да се има“, защото не сме поискали и дори сме отказали да имаме богатството на сърдоболната любов към „грешния Лазар“; защото дори не сме осъзнали, не сме усетили, че не сме никакви „богаташи“, след като на трапезата ни „лошият Лазар“ го е нямало? И ето: тази ни „бедност“ – парадоксално казано – бедност с богатствата на „праведността“ ни, на самодоволството ни, в последна сметка, ще ни бъде открита след тукашния живот, в който сме „получили вече доброто си“.
Но Лазар, казваме ние, го е нямало на трапезата ни, защото е бил лош, защото е бил грешен, а за това ние нямаме вина. Добре. На нас обаче, нека го признаем, отсъствието на Лазар от трапезата ни не е било мъчително, не ни е тормозело, било е дори удовлетворително (нали той е бил „струпав“ от грехове). Трапезата ни е била „нашето добро“, ние сме го „получавали“ и не сме чувствали никаква лишеност от това, че Лазар не го е получавал. Ето за това, за това пък ние имаме вина. Имаме вина не защото сме били „лоши“, а Лазар „добър“, а защото ние, които сме били „добри“ за разлика от Лазар, който е бил „лош“, сме били разделени и това не ни е притеснявало. Затова, казвам, и на нас, и на нас се дава урокът за „голямата пропаст“, за да научим още в този свят, когато го смятаме почти за „естествено“, колко всъщност е страшно, че сме разделени, колко е страшно да сме разделени. За да осъзнаем, че може би само си мислим, че вкусваме храната на вечното блаженство, храната на божествения живот – това несравнимо с никое материално богатство, докато всъщност вкусваме храната на земното си самооблащение, щом спокойно я вкусваме без Лазар, щом сме спокойни, че не я вкусваме всички, а само „ние“ – отделно от „тях“.
Притчата, следователно, ни предупреждава, че може би един отвратителен Лазар, един дори зъл Лазар също е гладен и жаден и когато ние, запазвайки грижливо трапезата си от този „струпав“ субект, се чувстваме напълно оправдани, всъщност сме в положението на „богаташа“. Притчата ни учи дори (нас, които безразсъдно бързаме да заявим, че не принадлежим към съсловието на богатите) нещо изключително важно за етоса на богатството, за етоса на всяко богатство. Учи ни, че би трябвало да бъдем и малко по-разточителни, малко по-настойчиви в гостоприемството. Та нали божествена храна държим в ръцете си – как не проглушаваме ушите на всички да дойдат на пиршеството ни?!
Тази притча, следователно, ни дава урок и на нас, хората от Църква. Защото тя ни учи да бъдем внимателни дори към грешниците; дори към онези „бедни“, които – често без да го съзнават – са бедни тъкмо с това, че стоят извън трапезата на Църквата. Укорявайки ги за това, изобличавайки техните заблуждения обаче, ние трябва винаги да помним, че това е Трапеза, на която Господ е поканил всички. И че, значи, ако дори един или двама в този момент или за дълго отсъстват от нея, а ние сме Тяло Христово, то значи отсъства или някой пръст от ръката ни, или някое парче от крака ни, или някой друг член от собственото ни тяло. И ако по-преди и по-дълбоко от гнева към греховността или наглостта на отсъстващите не разбираме, че това е така, ако не чувстваме болка от това, ние сме (вече) в положението на богаташа и може, може да бъдем накарани да я почувстваме с ужасяващото видение на „голямата пропаст“; да разберем, че когато сме мислели, че сме заедно, всъщност сме били сами. Били сме и сме останали сами, щом сме останали дори без един, без двама, без трима, които тогава, когато сме били без тях, са ни изглеждали безусловно „чужди“, отвратително „струпави“.
Като притча против затварянето на Трапезата ни, против всяко затваряне на Трапезата ни, следователно, можем да прочетем ние тази притча и така според мене и трябва да я четем ние – църквата. Защото инак е лесно да се впуснем в дежурното тълкуване на символите ѝ: „лоното на Авраам“, „рая“, „ада“, „богатството и бедността“…
Не, не е вярно, че всички ние не сме кой знае колко богати и, значи, притчата не се отнася до нас. Тъкмо и най-вече до нас се отнася тя, защото именно ние седим на най-богатата Трапеза – Трапезата на Евхаристията и трябва да имаме очи да видим още в този живот, че сме сами на нея, ако дори един струпав грешник сме допуснали да остане извън нея. Нали, повтарям, на тази Трапеза Христос е поканил всички, нали тя е „за всички и заради всичко“. А значи – и за бедния, струпав Лазар също. Амин.
* Източник: Култура.bg (бел. прев.).
