Наскоро попаднах на ето такава снимка – египетски християни копти се молят в своя разрушен, полусъборен храм. Явно той е бил бомбардиран от „Мюсюлмански братя”. Явно църквата е разрушена, но храмът на вярата в душите на тези хора е цялостен, непокътнат. Събрали са се заедно в своя молитвен дом, въпреки разрухата, събрали са се заедно, за да се молят в страданието си.
Сложих тази снимка на страницата си във фейсбук и веднага се появиха следните коментари: „Извинете, но това няма как да са православни християни, само вижте позицията на ръцете им…”, „Като гледам положението на ръцете на двамата, все едно, че държат книга, ми приличат повече на мюсюлмани…”.
Тези коментари ме изумиха. Цялата преживяна трагедия, цялото страдание, цялата болка, целият ужас остават незабелязани, невидяни, неусетени. Забелязана е единствено позата на ръцете им. И веднага е изразено мнение – категорично, безапелативно. Мнение от хора, претендиращи да са „правилни”, православни християни, които знаят каква е правилната поза на ръцете на правилния християнин. Мнение на хора, които свеждат православното християнство до позата на ръцете.
Хората, които разсъждават по подобен начин и в подобни категории далеч не са само двамата читатели, написали коментари под снимката. С подобни братя и сестри се срещаме доста често в нашите храмове. Слава Богу, нашите храмове не са разрушени. Не са разрушени отвън. Но явно разрухата вътре е налице. Изразява се в безсърдечие, непричастност, студенина, самодостатъчност. Подобно отношение означава, че ближен ми е само този, който се моли в правилната поза, с правилните думи, с правилните формули, с правилните правила.
Въпросът: „А кой е моят ближен?” е особено важен не само за всеки християнин, но и за всеки, който иска да бъде човек. Този именно въпрос зададе един законник, когато дойде при Иисус. И в отговор на въпроса му, Иисус му разказа историята за добрия самарянин.
Как да очакаме от такива християни да дадат залък хляб на гладния и чаша вода на жадния. Как да очакваме да посетят болния, а камо ли пък затворника. А нали точно това ще ни пита Христос. Нали точно това, всъщност единствено това ще бъдат въпросите към всеки един от нас, когато се изправим пред Неговия съд. А ние сме изправени пред Неговия съд във всеки един миг, Страшният съд не е нещо, което ще се случи еднократно и незнайно кога. Божият съд се извършва във всеки един момент над всеки един от нас. И нашият праведен Съдия със сигурност няма да ни пита или да ни съди за молитвената поза на ръцете ни. Но дали сме осъждали някого за молитвената поза на неговите ръце със сигурност ще ни пита. Защото няма как да произнесеш категорична присъда над някого и в същото време да имаш милостиво отношение към него и да го нахраниш, и да го посетиш, и да го приютиш, и да превържеш раните му. Защото Добрият самарянин дали щеше да е добър, дали щеше да превърже раните на нападнатия от разбойници и оставен полумъртъв Човек, ако беше гледал на него като на другородец и друговерец, както погледнаха свещеникът и левитът и го отминаха безучастно. Но той погледна на него като на брат и затова се смили и превърза раните му, и се погрижи за него.
Сега в Сирия е пред война. Погледнете етническата й карта – невероятно пъстър конгломерат от етноси и религии – араби, кюрди, евреи, арменци, друзи, копти, левантийци, асирици, арамейци…. Цялата тази пъстрота е създавана от векове. От векове са натрупвани и вражди, и приятелства. Доскоро в Сирия тези етноси и религии съжителстваха в мир. Чуждият не ни е враг. Другият, различният може да ни бъде не само съсед, но и приятел и ближен. Нашето сърце и нашият разум определят дали ще го възприемем като враг или като ближен, дали ще стреляме в него или ще превържем раните му. Над милион бежанци от Сирия вече напуснаха родината си. Стотици от тях съдбата доведе в България. Дали ще ги възприемем като врагове или като ближни. Зависи от това дали ще гледаме в каква молитвена поза са ръцете им или ще проявим състрадание към бедата им.
Във фейсбук се появи и се споделя от страница на страница призив „Да се молим за Египет и Сирия”. Нашата Църква не се е произнесла по този болен въпрос. Фейсбук изпревари Светия синод. Пред очите ни е трагедията на войната, кадрите с обгазените хора, с умиращите деца, разрушените сгради, улици, ежеминутният ужас на хиляди, на стотици хиляди хора. Затова призивът да се молим е особено актуален и насъщен. Да отворим сърцата си за съчувствие и състрадание. Защото използването на химическо оръжие наистина е „морална гадост”, както го нарече Джон Кери. Такава гадост не си позволиха даже Хитлер и Сталин през Втората световна война. Можем да им помогнем на жертвите единствено с молитвата си. Но молитва, която говори от сърцето. Нашата молитва ще има стойност само когато се съедини с молитвата на онези египетски християни, които се молят в разрушения си храм, както и на хиляди други, които се молят в разрушени храмове и домове.
При срещата си с покойния коптски патриарх Шенуда ІІІ Руският патриарх Кирил му подарява патриаршески посох – символ на архиерейското служение и архиерейската власт и когато му го подава, казва: „Като се опирате не този посох, помнете, че имате братя, на които също можете да се опирате”.
Дано да бъдем такива братя и сестри за нашите страдащи братя и сестри.
