Няма друг закон в България, който да предизвиква толкова оживени и острастени дискусии, понякога преминаващи в открити политически и институционални войни, както е Законът за вероизповеданията. Така беше и преди, и след приемането на внесения от мене и действащ до днес закон от 2002 г. Така и ще остане занапред. Освен високата обществена чувствителност на материята за статута на религиите в съвременната държава около него се заплита сложен възел от патриотични, юридически, правозащитни и икономически въпроси, които превръщат в истинско минно поле всеки опит за законодателни промени.
Така се случва сега и с внесения под егидата на парламентарния председател г-н Миков законопроект за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията. С него се прави сериозен опит да бъдат най-сетне решени един кръг от абсурдни правни положения, които поставят както Българската православна църква, така и всички останали вероизповедания в омагьосания кръг на бюрократичния и правния формализъм, с който традиционно подхождат държавните институции у нас.
Например, за да направите ремонт на една сграда, ви трябва съответна бележка от общината. За да получите бележка, наред с останалите подробности и такси трябва да представите и документ за собственост върху сградата. Дотук проблем няма. Но ако въпросната сграда е молитвен дом, датиращ да речем от преди 200 години – църква, джамия, синагога - и поради цял куп исторически какофонии, немарливост или просто поради това, че някога не е имало ЗУТ, ПУП и ДАГ, вероизповеданието няма нотариален акт. Какъвто е да речем случаят с патриаршеска катедрала „Св. Александър Невски”. Тогава започва истинско ходене по мъките и тържество на буквата над духа на законите. Промените, които се обсъждат, предлагат решение именно на такъв тип казуси. Казано най-общо, църковните храмове са си на църквите и никой друг, в това число държавата, не може да претендира за тях.
Чух някой да казва, че - видите ли! - било много сложно да се уреди въпросът със собствеността, защото „Св. Александър Невски” е струвал повече от 5 милиона златни лева, половината от които са били осигурени от държавата, другата половина от гражданите, а БПЦ не е дала почти нищо. Следователно, продължава нелепото разсъждение, как ще се дава нотариален акт на Светия Синод, като стотинка не са дали. Или въпиющо некомпетентното становище на БАН, с което - чели-недоразбрали законопроекта - достопочтените академици с лека ръка обявяват, че национализацията на Рилския манастир при комунизма е била нещо полезно, а откакто пак е действащ манастир се били похабили иконите!? Подобни бакалски сметки нямат нищо общо с религията и дълбокия философско-религиозен смисъл на градежа на един молитвен храм или манастир. Не става дума за зидария и кофраж, а за дар към Бога. Молитвеният дом се гради, за да отиде в патримониума на църквата като богочовешка общност, а не за да бъде частен или държавен имот, който да се „стопанисва” според усмотрението на инвеститора.
В цели епохи не е съществувала българска държава, но различните вероизповедания – православно, мюсюлманско, католическо, протестантско, еврейско, арменско и др., са градили своите манастири и молитвени домове. Голяма част от тях не са снабдени с нотариални актове. Но никому не е минавало и през ум преди 9 септември 1944 г. да изисква от тях да удостоверяват собственическите си права. Атеистичният комунистически режим и национализацията след 1944 г. отнемат много храмове, превръщат ги в музеи, лудници (като манастира в Хаджидимово) (и много други манастири като Куриловският, Присовският "Св. архангел Михаил", Горноводенският "Св. Кирик и Юлита" и пр., някои от които и досега са "психиатрични болници" - б. р.), складове и какво ли не. След демократичните промени до голяма степен беше възстановено тяхното богослужебно предназначение. Но в последно време буквоедци по министерства и ведомства взеха да искат от БПЦ и другите вероизповедания да доказват собствеността си и дори твърдят, че има държавни или общински църкви и джамии, които са си публична собственост, щом няма нотариални актове за тях. Абсурди! За да се решава юридически този проблем, трябва да сме наясно, че молитвените домове не са сгради или археологически обекти. Храмът е на Бога и служи Нему, а не на обществото, археолозите, академиците или ктиторите. И само съответната религиозна общност има право да го притежава и с документи, и без документи. Иначе не е храм. Щеше ли да има Рилски манастир или „Св. Александър Невски”, ако бяха предназначени да се управляват от БАН или от Историческия музей? Не, разбира се. Въобще, правото на църквата върху нейните храмове, включително тези обявени по време на социализма за паметници на културата, е стародавно и изключително. Те са културна ценност от момента на създаването им, а не по силата на закон или чиновническо благоволение. Нямаше да бъдат културна ценност (и нямаше да съществуват физически), ако не са били построени и осветени като храмове, ако не са били изографисани от вярващи християни зографи в пост и молитва. Религиозните общности на православни, католици, мюсюлмани, евреи и пр. са градили, пазили и съхранявали тези културни ценности далече преди държавата да ги присвои и да реши да ги пази.
И тук се поставя въпросът за по-особената категория религиозни храмове, които имат установен статут на паметници на културата. Категорично няма никаква пречка те да се върнат там, където им е мястото по закон Божи – в собственост на съответното вероизповедание, като се запази статутът им на паметници на културата. Законът за културното наследство изрично постановява, че ограничителните режими, които целят да запазят съответния паметник на културата, не зависят от това, чия е собствеността. Знаят го добре бабите в Копривщица или Созопол, които и пирон не могат да забият в къщите си, обявени за част от културно-историческото наследство. Друг е въпросът, че разбиране и отговорност трябва да проявят и самите вероизповедания. Те също трябва да имат съзнанието, че храмове като Боянската църква трябва да бъдат обект на специфично споразумение между държавата и БПЦ и не могат да се ползват всекидневно за богослужебна дейност. Възможният компромис е да се върне собствеността, но богослужения да се правят само на храмовия празник. При пълно спазване на изискванията, произтичащи от статута на паметник на културата.
Обсъжданият законопроект решава и въпроса с абсурдното положение църквите да са освободени от данък „сгради”, но да трябва да се плаща данък при придобиването им. Ако БПЦ иска да си извади нотариален акт по обстоятелствена проверка за катедралния храм „Св. Александър Невски”, по сегашния ред трябва да плати около три милиона данък. За да документира пред държавата това, което е известно не само на Бога, а и на всеки българин вече поколения наред – че това най-достолепният храм на Българската православна църква.
Достойнство на предложения законопроект е въвеждането на нов модел на служебни правоотношения за свещенослужителите, с които се отчитат както особеностите на различните религиозни организации, така и конституционният принцип за отделяне на религията от държавата. Предвиденият различен ред за разглеждане на правните спорове по тези правоотношения според устава на съответната религиозна институция е сериозна крачка напред в законовото гарантиране на самоуправляемия характер на вероизповеданията и ненамесата на държавната власт в техните вътрешни дела.
И накрая: врява, спекулации и неразбиране ще има. Но законът трябва да бъде приет, след като се прецизират дискусионните моменти. Затова всички вероизповедания трябва единно да се изправят и да защитят предлаганите законодателни промени, а не да оставят по тези специфични религиозни въпроси да се чуват само аргументите на светските институции.
Източник: в. “Преса” и btsekov.com
* Авторът като народен представител от НДСВ е вносител на Закона за вероизповеданията, приет през 2002 г.; и това беше въобще първият законопроект, внесен в новоизбраното 39-ото Народно събрание на 5 юли 2001 г.
