- Ваше Светейшество, след кончината на дядо Кирил във Варна се стигна до безпрецедентна съпротива срещу решение на Светия синод - свещеници прокудиха назначения временно управляващ епархията митрополит Калиник. Как ще действате в тази ситуация?
- Свещенослужителите и миряните на Варненска и Великопреславска епархия понесоха много тежък и неочакван удар със загубата на епархийския архиерей и емоционалната им реакция е обяснима. Внезапната кончина на нашия събрат и архиерей на Църквата смути всички ни.
Сега са дни на траур, в които подобава да се отдадем на молитва към Бога за упокоение душата на новопредставилия се митрополит Кирил. Молитвата ще ни даде и нужната духовна трезвост, душевен мир и мъдрост, за да направим нужното за благополучно разрешаване на създалата се ситуация.
- След призива ви към протестиращи и политици да се търпят “един други с любов”, ситуацията става все по-изострена. Вече месец протестиращите искат оставка, а политиците не отстъпват от властта. Според вас защо се стигна до тази непримиримост между политическата класа и гражданите? Какви грешки откривате назад в годините - и у политици, и в обществото.
- Далеч съм от намерението да правя политически анализи, защото не в това виждаме ролята на православния духовник и пастир, а в това: да припомня неизменните нравствени ценности, непреходните евангелски истини и да призовава всички, независимо от политическата им окраска, да се придържат към тях във всяко време и при всички обстоятелства. Тези принципи да ръководят хората във всичките им дела.
Църквата, макар да зачита всяка власт, като дадена от Бога, за да има относителен ред в обществото и за да се ограничават, макар и външно, проявите на злото, ясно си дава сметка, че всяка земна власт и обществен порядък ще бъдат повече или по-малко несъвършени, защото са дело на немощни човеци.
В стремежа си към по-съвършено обществено устройство през цялото протежение на човешката история една форма на управление се е сменяла с друга и този процес неминуемо ще продължи, докато не се утешим в Царството Божие.
Но всички участници в обществените процеси трябва да помнят, че пред Божието лице са делата, мислите и намеренията ни и пред Неговия нелицемерен Съд ще даваме отчет за тях, а “комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква” (Лук. 12:48).
За да имаме напредък, трябва да се възстанови съзидателният диалог в обществото и да се постигне съгласие около общи цели и ценности, които всеки, според званието и силите си, да следва. Народните водачи е добре да се вслушват в гласа на народа, да бъдат чувствителни към тежненията, болките и надеждите на хората, да се ръководят в своите дела от искрена грижа и любов към тях и саможертвено да служат на общественото благо.
Хората от народа, като изразяват ясно и открито несъгласието си и вижданията си, нека да не се поддават на провокации, да не стават съучастници в агресия и саморазправа, а да бъдат водени от желание за диалог и съработничество с тези, които не споделят техните възгледи.
Ние няма да се уморим да призоваваме към братолюбие, защото любовта е основата и законът на битието. Ако нашите убеждения, културната ни, социална, политическа, национална принадлежност са повод за разделение, то любовта е онази сила, която истински може да ни направи единни, целенасочени и силни. Силен и преуспяващ е онзи народ, който е сплотен от общи идеали и цели.
- Вярващите хора също са на протестите. И те като че ли не са склонни да простят моралните гафове при кадруването. Призивът ви към мир и толерантност към опонента, както и думите, че омразата е по-тежък грях от грешката, някои изтълкуваха като подкрепа за правителството. Правилно ли са ви разбрали?
- Точните думи в обръщението бяха: да ненавиждаш своя ближен и да се ожесточаваш срещу него е много по-осъдително от това да си заел неправилна политическа позиция. Те бяха адресирани към всички участници в политическите процеси независимо от техните убеждения и това дали са във властта или в опозиция.
Евангелието не дели хората по никакъв признак, а неговите истини са еднакво валидни за всички. Християнинът, пък и всеки човек, където и да се намира - в храма, у дома, на работното си място или на улицата, трябва да се ръководи от едни и същи нравствени принципи: братолюбие, честност, миролюбие, справедливост.
Ако сме ръководени в своите дела от егоизъм и нехайство към ближните, а още по-малко от ненавист и ожесточение, никога няма да постигнем щастие и благоденствие нито в личен, нито в обществен план. Защото Бог е обвързал нашето благополучие със спазването на определени правила, с нравствен закон, който намира своето изпълнение в двете най-важни християнски заповеди: обичай Бога и обичай ближния като себе си.
- След протестите на Орлов мост и преди вота на 12 май призовахте в “Труд” да изберем политици, които имат страх Божий. Това, че си признават грешките, говорят за катарзис и прошка, означава ли, че имат страх от Бога? Знаете ли за някой политик, който се е покаял в църква, а не на площада?
- Човешката душа, когато стои пред своя Творец в молитва и покаяние, е неизследима - “кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него?” (1 Кор. 2:11). Ние не държим на отчет колко и кои хора пристъпват към тайнството Покаяние и строгото съблюдаване тайната на изповедта за нас е закон.
Хора с будна християнска съвест, дух на покаяние и страх Божий несъмнено има не малко и сред управляващите, и сред протестиращите. Но когато пристъпваме към храма, за да принесем своята покайна жертва, не бива да забравяме увещанието на Спасителя, Който казва: ако “си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си” (Мат. 5:23,24) и освен помирение с Бога да търсим помирение и със своите ближни, в това число и с политическите си опоненти.
- Как може да се обясни поведението на политически лидер като Волен Сидеров, който провокира протестиращите, а в следващия момент пред камерите казва, че се моли за тях?
- Молитвата едни за други, когато е искрена и пропита с дух на покаяние и съзнание за собствената ни немощ, е нещо безспорно добро. Що се отнася до грубото отношение към другите хора, то е знак за това, че човек, макар и вярващ и изповядващ християнските нравствени ценности, все още не е съумял да ги въплъти в себе си и да ги направи норма на своя живот; че в него все още намират място неовладени и непреобразени в добродетели страсти.
И като казваме това, призоваваме християните да се вглеждат в себе си и честно да преценят: доколко поведението им отговаря на високия нравствен идеал, който изповядваме.
- Как може Църквата, и по-специално енорийските общности, да помогнат за социализацията на отритнатите?
- Уместен въпрос. Какво представлява “енорията” - църковна общност, обединена около един храм. Това обединение може да е на чисто териториален принцип - човек избира най-близкия до дома му храм, но в рамките на големия град, където на относително малки разстояния има по няколко православни храма, този избор може, и най-често става, на принципа на личното предпочитание на християнина към определен храм или свещеник, на личното му усещане за принадлежност към една или друга енорийска общност.
В една енория са обединени хора на различни възрасти, с различни професии, образование, социално положение, учени и неуки, бедни и богати, мъже и жени, които осъзнават, че въпреки различията помежду им те всички са чеда на един Небесен Отец, Който желае да живеят в мир, любов и единство помежду си като братя. Енорията е общност, в която хората са обединени от една вяра, обща молитва и екзистенциална цел, и изповядват едни и същи ценности. В тази общност всеки е полезен, нужен и ценен за останалите със своите качества и способности, със самото си съществуване.
- Възможно ли е от тези общности да се родят идеи, които да бъдат полезни за обществото?
- За жалост по време на комунизма енориите в известна степен са се запазили като литургични общности, но са загубили своите социални, културни, книжовни и просветни функции. През последните години много енории на БПЦ започнаха да се възраждат като общности, в които хората се подкрепят и си помагат всеки според възможностите и силите си.
Така че енорията е един вид “умалено общество” и ако тя функционира добре, би могла да бъде един вид квас, от който да започне цялостното преобразяване на обществото. Хармоничните отношения на основата на взаимната любов, които християните изграждат в енорията, могат и трябва да се разпространят и отвъд стените на храма.
За никого не е тайна, че нашето общество, не само в България, а и целият т.нар. “модерен свят”, е в дълбока криза и че тя далеч не е само икономическа, а е и криза в самия обществен ред, отношения, движещи сили и ценности. За да излезем от нея, трябва да сме вътрешно силни и мотивирани да променяме това общество, започвайки от самите себе си и своя живот, в посока към онези взаимоотношения и ценности, към които ни призовава Христос и които са заложени от Твореца в основите на битието.
Ето тук виждаме смисъла от диалога между Църквата и обществото - на полето на идеите и нравствеността, които пряко засягат живота на хората, неговото основание, смисъл и цел.
