Отиде си една "безспорно спорна" фигура от българския обществен живот - не само църковен - Варненският и Великопреславски митрополит Кирил /както гласи пълната му титла/.
Спорна, защото и като човек и като духовник не оставяше с действията си хората безпристрастни към себе се. В опита си за острота, актуалност и критичност обаче - казвам го и включвам и себе си, пишейки като журналист - новините понякога се плъзгат само по повърхността на всекидневието и оставят залепени етикети - особено за хората от Църквата - този бил просто отличен певец, другият носел часовник "Ролекс", третият се сдобил със скъпа лимузина. Известна журналистка дори силно се заинтересува от бельото на един владика. Подобни етикети прилепват така силно, че почти не дават възможност да се види и другата страна на тези хора.
Използвам нерадостната новина за смъртта на Варненския митрополит Кирил, за да се опитам да повдигна завесата на публичността и да обърна внимание и към обичайния живот извън светлината на прожекторите. Митрополит Кирил може да се каже беше един от символните владици на прехода в България. Избран в също толкова символичната 1989-та година за митрополит той е от поколението - наред с новия патриарх Неофит, както и вече повечето настоящи владици, което навлиза именно с началото на прехода във висшето управление на Българската православна Църква /БПЦ/ и участва активно в бурните години на борба с разкола и разделението и което се отличава с определени общи ценности и традиции.
Може и да звучат твърде политически, но на тях се гради всяка добре функционираща и стройна организация. Сред тези качества изпъкват лоялност, стремеж към приемственост, уважение към предходните генерации от учители и духовни наставници и традиции, запазване и много стриктно съблюдаване на йерархията. Такива ценности сплотяват и обединяват и до днес, дори и при привидни разногласия, тези монаси, които са минали през типичната за Църквата школовка у нас - единствените по рода си за времето преди 1989-та духовна семинария и духовна академия /сега Богословски факултет на СУ/. Особено софийската семинария, която е умишлено изселена в село Черепиш насред Искърското дефиле е нещо като "казарма преди казармата", където учениците са принудени да живеят в наистина спартански условия от всякаква гледна точка. Въобще в онзи период поемането по пътя на духовното образование е същевременно директна декларация за доживотно преминаване в противниковия лагер срещу партията - държава и нейната атеистична политика. Именно в Семинарията Кирил приема и монашество.
Варненският митрополит се превърна в символичен за прехода именно с гореизброените ценности. Макар и много млад и лично амбициозен през 90-те той не избра да бъде със силните на деня, а остана до последно - както и събратята си - абсолютно верен и лоялен към покойния вече патриарх Максим. Кирил беше един от малкото владици, който успя със своята активност да не допусне по никакъв начин разколът да навлезе в неговата епархия, която е иначе огромна - обхваща административните държавни области на Варна, Шумен, Търговище и Добрич и не се огъна на политически лидери, които бяха в апогея на славата и силата си. Това му спечели славата на непримирим защитник на патриарха, но и упреци в липса на диалогичност и склонност към компромиси, както и в "избухливост".
В този период варненският владика се проявяваше по-скоро като "острие", когато трябва да се действа, отколкото с типичната за БПЦ изчаквателна позиция, и получаваше най-трудните задачи. Така през 1993 година, в разгара на противопоставянето и издигането за контрапатриарх на благоевградския владика Пимен, 39-годишния Кирил е натоварен с мисията невъзможна - да проведе избори за нов благоевградски митрополит, след като заради разкола Пимен е отстранен. Варненският владика трябва не само да отиде по диагонал в другия край на България, но и да се озове в "леговището на лъва" - неврокопският митрополит дядо Пимен управлява не само от 41 години епархията си, но се радва и на добра популярност в нея. Въпреки това Кирил Варненски успява да убеди свещениците - нещо, което се помни и до днес - от епархията в необходимостта от запазване целостта на БПЦ и нуждата от лоялност към патриарх Максим и осигурява избирането на настоящия дядо Натанаил за нов митрополит. Когато през 2007 година отново се очертава сложна и трудна ситуация с изборите за предстоятел на най-голямата епархия в страната - Пловдивската - българският патриарх отново изпраща дядо Кирил, който подготвя и провежда избора, без да допуска сътресения или проблеми. Избран е дядо Николай.
И макар след кончината на патриарх Максим да изглежда, че прехвърчаха искри именно между дядо Николай и дядо Кирил, все пак мнозинството гласува доверие именно и отново на варненския владика да подготви изборите за нов патриарх. Тогава през януари тази година се заговори отново, че митрополит Кирил е показал безапелационния си нрав да налага своето мнение при определянето на избиратели за църковния събор от София, която временно управляваше по съвместителство, но все пак изборите бяха организирани навреме и акуратно. Тук е особено важно да се подчертае, че въпреки че отпадна от състезанието за глава на БПЦ и въпреки че имаше възможността да се възползва от някои протести срещу избора митрополит Кирил за пореден път прояви споменатите вече духовни качества и запази своята вярност към Църквата и нейния нов предстоятел - патриарх Неофит, за да не се накърнява единството на БПЦ. Това е достоен пример за лоялност, зрялост и трезва преценка, от който доста български настоящи, а и залезли политици биха могли да се поучат преди да разпарчетосват формациите си.
В личен план и в епархията си той варненският владика явно се опитваше да компенсира имиджа си на "острие", макар и да не търпеше несъобразяване. За страничния наблюдател днес е трудно да си представи монархичната структура на Църквата, при която митрополитът въплъщава и централизира в себе си пълната и пожизнена власт. Но тази власт носи и тежестта и трудностите на едноличните решения. "Владиката на морската столица" обаче обичаше да се чувства у дома си в своята епархия и да не крие спортните си пристрастия, показвайки неговата съвсем обикновена и човешка страна извън тежките дрехи и корона, които са същите като на византийския император и които всеки един епископ носи по време на богослужба. Митрополит Кирил беше улавян от фоторепортери да играе билярд, боулинг, но най-вече любимия си футбол. Заедно със свещениците си имаха футболен отбор, защото освен страстен цесекар както сам се определяше, митрополитът настояваше да се обръща внимание на спорта като важна част от възпитанието. Дали обаче именно спорта не се превърна в препъникамък за владиката в последния му път?
В личен план разказват, че владиката бил почитател на естрадната музика на Тото Котуньо и на българската прима Лили Иванова, но дори на големи семинари и конгреси в епархията си пеел лично заедно със свещениците си по стар обичай от семинарията освен църковни песнопения и български възрожденски песни. Любима от тях му била "Къде си, вярна ти любов народна".
Митрополит Кирил произхожда от голямо семество като е най-малкото дете от общо пет. За разлика обаче от българската политическа традиция особено на последните години, никой от братята или сестрите на владиката не е облагодетелстван от тази роднинска връзка с пари или имоти на Църквата. Също достоен пример за подражание.
Малко известна част от дейността на митрополит Кирил е работата му в рамките на собствената му епархия. Той е единственият засега български владика, който организира от години църковна комуна за наркозависими младежи, която се опитват да се преборят с помощта на духовни наставници в лицето на местни свещеници. Досега в България подобни начинания са организирани само от протестантски организации по испански модел. Друг важен приоритет на митрополита е организирането на преподаване на вероучение в епархията му, както и на обгрижването и изхранването на социално слаби и представители на малцинствата в морската столица и околностите й. Въвежда и традиционните дни на православната литература всяка година през септември във Варна.
Митрополит Кирил усилено се занимава през цели период на своето управление във Варненска и Великопреславска епархия със строителството, възстановяването и санирането на църкви и манастири. Издига храмове на местни светци като се стреми те да бъдат в новите райони на големите градове и към тях да са предвидени достатъчно помещения за енорийски духовни центрове за допълнителни дейности като преподаване на вероучение. Кирил Варненски възстановява цели шест напълно разрушени манастира, като обратното откупуване на един от тях се превръща в медийна сензация.
Участието и желанието на владиката за инвестиции в сгради и имоти по апетитното крайбрежие на Северното Черноморие го вкарва неколкократно в новините заедно с обвинения за неправомерни сделки. В типичния си стил обаче дядо Кирил като цяло не приема да дава разяснения и продължава да действа. Неговата цел е основно издирването и получаването обратно на одържавените и разграбени църковни имоти. Варненският владика е един от първите, който се опитва по този начин да добавя средства за издръжката на епархията и свещениците си без да чака традиционно само на продажбата на свещи.
Може би най-големият черен етикет, който обаче получи дядо Кирил от медиите е заради подмяната на служебния си автомобил с луксозен модел на американския Линкълн. Той наред със злополучния подарен Ролекс на негов събрат се превърнаха в най-одумваните материални придобивки. Доста по-късно варненският митрополит обясни точно пред БГНЕС, че всъщност причината за избора на този автомобил е била неговата екологичност и електромотор, който не само пести гориво, но и щади околната среда. Дали някой повярва е отделен въпрос. Факт е обаче, че никой никога не видя колата в София. И то по една много проста причина: дядо Кирил пътуваше от години за заседанията на светия Синод до столицата както и някои други негови събратя с... влак. Именно за да пести средства от гориво и за да не замърсява излишно околната среда. Опазването на божието творение - в това число както на човека, така и на природата беше дълбоко християнско убеждение на владиката. Разбира се при спешност той и летеше със самолет до София.
Дядо Кирил създаде и традицията да се носи Благодатния огън от Божи гроб за Великден и тя се наложи и сега се продължава именно от дядо Николай Пловдивски. Варненският митрополит ратуваше и за идеята да се осигури храм за българите в Йерусалим, за която не жалеше усилия и международни контакти. Предстои осъществяването на тази идея да получи приемственост в светия Синод.
И още веднъж митрополит Кирил показа смелост, когато лично отиде в началото на миналата година да види изнесените досиета на Държавна сигурност, в които фигурираше като агент. Сам, без антураж или охрана той беше обграден от повече от 20 репортери, но заяви единствено, че винаги и във всичко е служил на Църквата. За съжаление така и не влезе в подробности и за пореден път прие да не се обяснява през медиите, а да понесе лично цялата атака. Така с него обаче си заминава и непознатата и неизвестна още гледна точка за събитията в светогорския български манастир Зограф от средата на 80-те години. Митрополит Кирил така и се въздържа да разясни доколко сътрудничеството със службите на Държавна сигурност е било "необходимият компромис" за църковниците с цел оцеляването им и предпочете да изчака. Или пък наистина в даден момент, макар и за кратко интересите на държавата и Църквата са се срещнали по темата за българския манастир Зограф? Независимо от досието си обаче е факт, че варненският владика остана до край лоялен на своят патриарх и на своята Църква.
Не на последно място трябва да се отбележи, че митрополит Кирил не престана да се занимава и с изследователска работа в областта на историята. Като типичен и традиционен за българската църква русофил той изследваше помощ от страна на руската православна Църква за Освобожденитео на България. Въпреки тесните си връзки с Русия варненският йерарх поддържаше и интензивни връзки със съдените православни страни - както с Румъния и Гърция, където е следвал, така и със Сърбия и дори с Чехословакия. Той не забравяше откъде е тръгнал и помнеше и преподавателите и съучениците си. За разлика от много православни той не се притесняваше да поддържа диалог както с католици, така и с протестанти и мюсюлмани, а чест гост във Варна е бил и главният равин на Йерусалим.
В заключение може да се каже с малко църковна терминология, че си отиде един "Христов войник", малко познат истински, суров и навъсен на вид. Той определено държеше повече работата да бъде добре свършена и по-малко се интересуваше той самият да обере лаврите. Бог да го прости.
