Конфликтът, избухнал заради датските карикатури, често се представя като изражение на сблъсъка на цивилизации между либералния Запад и един отхвърлящ свободата на словото ислям. Голямо невежество и още по-голямо двуличие са необходими, за да се придържа човек към подобна теза. Свободата на словото във всички западни страни вече е ограничена от една страна от закона, а от друга - от съществуващия социален консенсус. Антисемитизмът се наказва от закона, както и посегателството срещу други общности: през 2005 г. католическата църква във Франция успя да издейства да бъде забранена реклама, в която беше използвана картината "Тайната вечеря", но апостолите бяха заменени от жени в оскъдно облекло. Подходът беше съвсем същият като на мюсюлманските асоциации днес. Но кои вестници тогава публикуваха забранената реклама в името на свободата на словото?
Съществува
също така твърде променлив праг на толерантност сред общественото
мнение: никой
достоен за уважение вестник
днес не би публикувал карикатури, подиграващи се с незрящите, с хората
с малък ръст, с хомосексуалистите или с циганите,
и то по-скоро за да не прояви лош вкус, отколкото поради опасения от
съдебни преследвания. Но лошият вкус е допустим по отношение на исляма,
защото
общественото мнение е по-податливо на
ислямофобията /която всъщност често се припокрива
с отхвърлянето на имиграцията/. Това, което шокира средния мюсюлманин,
не е изобразяването на образа на пророка, а факта, че се използва двоен
аршин.
Протестите на мюсюлманите в Европа, с изключение на някои буйстващи елементи, са по-скоро умерени и се вписват в свободата на словото. Но в по-общ план те се вписват и в един от основните днешни дебати на Запад: до каква степен законът трябва да защитава едно свещено пространство, независимо дали става въпрос за защита от богохулство и негационизъм, за почитане на нечия памет или за уважение към другия? А това се вписва в един по-общ дебат: кое се отнася до човешката свобода от една страна и до природното или божественото естество от друга? Нищо чудно, че консервативните духовници - християни, евреи или мюсюлмани - все по-често се обединяват в исканията си да бъдат очертани граници на човешките свободи, независимо дали става въпрос за абортите, хомосексуалните бракове, биоетичните норми или богохулството. Нищо чудно, че епископската конференция, великият равинат и съвета на представителите на протестантската църква обявиха, че разбират възмущението на мюсюлманите. Дебатът за ценностите не противопоставя Запада на исляма, той е вътре в същността на Запада.
Откъде иде тогава насилието в случая с карикатурите? Нека не се заблуждаваме. Картата на размириците показва, че засегнатите от насилието страни са тези, където режимът и някои политически сили имат сметки за разчистване с европейците. Насилието беше използвано като инструмент от държавите и политическите движения, които отхвърлят участието на европейците в няколко близкоизточни кризи. Плащаме цената на все по-нарастващ дипломатически активизъм, но който не е предмет на обществен дебат. Това, че сирийският режим се представя като защитник на исляма щеше да породи усмивки, ако последиците не бяха трагични. Как може един режим, който е изтребил десетки хиляди привърженици на Мюсюлманското братство, да бъде в челните редици на защитниците на Пророка! В случая става въпрос за чисто политическа маневра, целяща да се отнемат козовете на Ливан чрез съюзяване с всички онези, които се чувстват застрашени или подминати от европейската политика. Тъй че кризата разкрива и едно важно развитие на европейската политика.
По времето на американската интервенция в Ирак се смяташе за удачно да се противопостави на англосаксонската коалиция една континентална "Стара Европа", настроена враждебно към американската намеса, с по-скоро пропалестински позиции, наблягаща на суверенитета на държавите понякога за сметка на демократизацията. Тогава на Франция бе приписана заслугата, че следва голистката традиция на независимост от Съединените щати.
Но за три години нещата много се промениха. Европейците се хвърлиха сами в противоборство с Иран по ядрения въпрос и са сред първите, които искат Техеран да бъде изправен пред Съвета за сигурност на ООН, докато Съединените щати се придържат към една предпазлива реторика. Трябва ли да се учудваме, че Хизбула и Техеран наливат масло в огъня на карикатурите? В Афганистан силите на НАТО - т. е. европейските войски - постепенно заменят американските войници и ще се окажат в челните редици срещу талибаните и Ал Каида. Коалицията от пакистански партии, които сега демонстрират срещу датските карикатури е именно тази, която подкрепя талибаните и Ал Каида. В Ливан Франция - а следователно и Европа - внезапно зае по-твърда позиция по отношение на сирийското присъствие, което раздразни режима на Башар Асад. Днес той си отмъщава, като тайно организира нападения срещу посолствата /кой би могъл да си представи, че в днешно време в Дамаск може да има спонтанна и неконтролирана демонстрация?/. Но може би най-набиващата се в очи промяна, поне що се отнася до формата, ако не и по същество, е по отношение на палестинската автономия: Европа, този път като едно цяло, наложи драконовски условия за продължаването на помощите след победата на Хамас. Това беше зле разбрано от множество палестинци, които очакваха по-голяма неутралност; на това се дължат и изстъпленията в Газа срещу представителствата на ЕС.
Съвсем не неутрална или отсъстваща, Европа от три години насам е възприела по-забелязващо се и по-интервенционистко поведение в Близкия Изток, като в същото време се сближава със САЩ. Противно на онова, което се случваше преди три години, Вашингтон вече иска по-голямо европейско присъствие, най-вече в перспективата на постепенно изтегляне от Ирак. А тези по-видими действия на Европа пораждат напрежения с една многообразна коалиция от режими и движения, които в отговор взеха за заложници европейски мюсюлмани.
Всъщност тази нападателна стратегия беше установена още с демарша на арабските посланици пред датските власти. В действителност, арабските режими винаги са се мъчили да поддържат имиграцията в Европа като диаспора, която може да бъде мобилизирана за националните каузи. Страните от Магреба смятат, че роденото във Франция второ поколение имигранти автоматично запазва националността на родителите си. Консулствата продължават да се представят като посредници за уреждане на напреженията по въпроси, свързани с исляма - те се впуснаха в интензивна кампания за контролиране на изборите за Френския съвет на мюсюлманското вероизповедание. Университетът Ал Азхар в Кайро се представя като институция за обучение на имами и издаване на фатви. Той отхвърля например базирания в Лондон Европейски съвет на фатвата, защитаващ идеята за специфично право на малцинствения ислям. Накратко - и държавите, и организациите правят всичко, за да държат мюсюлманите в Европа в една близкоизточна обвързаност, и то напълно открито.
Но повечето от мюсюлманите в Европа гледат все по-негативно на това тегнещо покровителство: интересно е да се отбележи, че всъщност големите организации се дистанцират от полемиката за карикатурите /достатъчно е да се хвърли поглед на уебсайта на Съюза на ислямските организации във Франция или на ислямския сайт (www.oumma.com). Тъкмо в смисъла на това разграничаване на исляма в Европа и кризите в Близкия изток трябва да се търси ключът за справяне с тези неизбежни напрежения и да се третират мюсюлманите от Европа като граждани, както се прави с християните и евреите, пък макар и да трябва редовно да се припомнят на всички принципите за свободата на словото и за светския характер на държавата.
Необходимо е също и европейското обществено мнение да осъзнае това много по-голямо обвързване на Европа с проблемите на Близкия изток, от палестинските територии до Афганистан, тъй като то ще изложи на още по-голям показ както дипломатическите й представителства, така и неправителствените й организации и обикновените й граждани. Може да се одобри по-голяма роля на Европа в Афганистан или в Ливан, но трябва да се поемат последиците от това. За пореден път онова, което липсва на Европа, е пространство на истински политически дебат.
---------------
Оливие Роа е специалист по ислямския свят, Близкия изток и Централна Азия, директор в Националния център за научни изследвания в Париж, автор на "Светският принцип срещу исляма", "Илюзиите от 11 септември " и Глобализираният ислям".
Протестите на мюсюлманите в Европа, с изключение на някои буйстващи елементи, са по-скоро умерени и се вписват в свободата на словото. Но в по-общ план те се вписват и в един от основните днешни дебати на Запад: до каква степен законът трябва да защитава едно свещено пространство, независимо дали става въпрос за защита от богохулство и негационизъм, за почитане на нечия памет или за уважение към другия? А това се вписва в един по-общ дебат: кое се отнася до човешката свобода от една страна и до природното или божественото естество от друга? Нищо чудно, че консервативните духовници - християни, евреи или мюсюлмани - все по-често се обединяват в исканията си да бъдат очертани граници на човешките свободи, независимо дали става въпрос за абортите, хомосексуалните бракове, биоетичните норми или богохулството. Нищо чудно, че епископската конференция, великият равинат и съвета на представителите на протестантската църква обявиха, че разбират възмущението на мюсюлманите. Дебатът за ценностите не противопоставя Запада на исляма, той е вътре в същността на Запада.
Откъде иде тогава насилието в случая с карикатурите? Нека не се заблуждаваме. Картата на размириците показва, че засегнатите от насилието страни са тези, където режимът и някои политически сили имат сметки за разчистване с европейците. Насилието беше използвано като инструмент от държавите и политическите движения, които отхвърлят участието на европейците в няколко близкоизточни кризи. Плащаме цената на все по-нарастващ дипломатически активизъм, но който не е предмет на обществен дебат. Това, че сирийският режим се представя като защитник на исляма щеше да породи усмивки, ако последиците не бяха трагични. Как може един режим, който е изтребил десетки хиляди привърженици на Мюсюлманското братство, да бъде в челните редици на защитниците на Пророка! В случая става въпрос за чисто политическа маневра, целяща да се отнемат козовете на Ливан чрез съюзяване с всички онези, които се чувстват застрашени или подминати от европейската политика. Тъй че кризата разкрива и едно важно развитие на европейската политика.
По времето на американската интервенция в Ирак се смяташе за удачно да се противопостави на англосаксонската коалиция една континентална "Стара Европа", настроена враждебно към американската намеса, с по-скоро пропалестински позиции, наблягаща на суверенитета на държавите понякога за сметка на демократизацията. Тогава на Франция бе приписана заслугата, че следва голистката традиция на независимост от Съединените щати.
Но за три години нещата много се промениха. Европейците се хвърлиха сами в противоборство с Иран по ядрения въпрос и са сред първите, които искат Техеран да бъде изправен пред Съвета за сигурност на ООН, докато Съединените щати се придържат към една предпазлива реторика. Трябва ли да се учудваме, че Хизбула и Техеран наливат масло в огъня на карикатурите? В Афганистан силите на НАТО - т. е. европейските войски - постепенно заменят американските войници и ще се окажат в челните редици срещу талибаните и Ал Каида. Коалицията от пакистански партии, които сега демонстрират срещу датските карикатури е именно тази, която подкрепя талибаните и Ал Каида. В Ливан Франция - а следователно и Европа - внезапно зае по-твърда позиция по отношение на сирийското присъствие, което раздразни режима на Башар Асад. Днес той си отмъщава, като тайно организира нападения срещу посолствата /кой би могъл да си представи, че в днешно време в Дамаск може да има спонтанна и неконтролирана демонстрация?/. Но може би най-набиващата се в очи промяна, поне що се отнася до формата, ако не и по същество, е по отношение на палестинската автономия: Европа, този път като едно цяло, наложи драконовски условия за продължаването на помощите след победата на Хамас. Това беше зле разбрано от множество палестинци, които очакваха по-голяма неутралност; на това се дължат и изстъпленията в Газа срещу представителствата на ЕС.
Съвсем не неутрална или отсъстваща, Европа от три години насам е възприела по-забелязващо се и по-интервенционистко поведение в Близкия Изток, като в същото време се сближава със САЩ. Противно на онова, което се случваше преди три години, Вашингтон вече иска по-голямо европейско присъствие, най-вече в перспективата на постепенно изтегляне от Ирак. А тези по-видими действия на Европа пораждат напрежения с една многообразна коалиция от режими и движения, които в отговор взеха за заложници европейски мюсюлмани.
Всъщност тази нападателна стратегия беше установена още с демарша на арабските посланици пред датските власти. В действителност, арабските режими винаги са се мъчили да поддържат имиграцията в Европа като диаспора, която може да бъде мобилизирана за националните каузи. Страните от Магреба смятат, че роденото във Франция второ поколение имигранти автоматично запазва националността на родителите си. Консулствата продължават да се представят като посредници за уреждане на напреженията по въпроси, свързани с исляма - те се впуснаха в интензивна кампания за контролиране на изборите за Френския съвет на мюсюлманското вероизповедание. Университетът Ал Азхар в Кайро се представя като институция за обучение на имами и издаване на фатви. Той отхвърля например базирания в Лондон Европейски съвет на фатвата, защитаващ идеята за специфично право на малцинствения ислям. Накратко - и държавите, и организациите правят всичко, за да държат мюсюлманите в Европа в една близкоизточна обвързаност, и то напълно открито.
Но повечето от мюсюлманите в Европа гледат все по-негативно на това тегнещо покровителство: интересно е да се отбележи, че всъщност големите организации се дистанцират от полемиката за карикатурите /достатъчно е да се хвърли поглед на уебсайта на Съюза на ислямските организации във Франция или на ислямския сайт (www.oumma.com). Тъкмо в смисъла на това разграничаване на исляма в Европа и кризите в Близкия изток трябва да се търси ключът за справяне с тези неизбежни напрежения и да се третират мюсюлманите от Европа като граждани, както се прави с християните и евреите, пък макар и да трябва редовно да се припомнят на всички принципите за свободата на словото и за светския характер на държавата.
Необходимо е също и европейското обществено мнение да осъзнае това много по-голямо обвързване на Европа с проблемите на Близкия изток, от палестинските територии до Афганистан, тъй като то ще изложи на още по-голям показ както дипломатическите й представителства, така и неправителствените й организации и обикновените й граждани. Може да се одобри по-голяма роля на Европа в Афганистан или в Ливан, но трябва да се поемат последиците от това. За пореден път онова, което липсва на Европа, е пространство на истински политически дебат.
---------------
Оливие Роа е специалист по ислямския свят, Близкия изток и Централна Азия, директор в Националния център за научни изследвания в Париж, автор на "Светският принцип срещу исляма", "Илюзиите от 11 септември " и Глобализираният ислям".
Източник: БТА