Иска ми се да разкажа една история, свързана с Пасха, която преди време сподели с мене мой познат. Той посрещнал Възкресението в Кокалянския манастир при известния на църковните хора у нас старец Назарий (от две години вече покойник). Както обикновено, обителта – макар доста високо в планината и трудно достъпна – била изпълнена с хора още от вечерта. Нея година Пасха беше късно, в самото начало на май, но в планината било доста студено и богомолците се скупчили в малката кухничка на единствената (тогава) обитаема постройка в манастира. Въпреки че добре се познавали помежду си, в дългите часове в очакване на службата и може би поради необходимостта да бъдат плътно заедно един до друг, между тях припламнали едва сдържани дрязги. Мнозина правели неловки усилия да разгорят някак си „изискуемата” пасхална радост, но това не се получавало особено – „благочестивите” разговори звучали отчасти „дежурно”, отчасти дори насилено. С облекчение посрещнали ударите на църковното клепало, с което старецът обиколил храма и се събрали в него. Вътре царял почти пълен мрак, едва, едва пронизван от горящите свещи (манастирът по онова време беше без ток). Било и студено. Още по-студено – излязъл остър, бръснещ планински вятър – станало, когато излезли навън, за да чуят под откритото нощно небе евангелското четиво за празния гроб и блясването на крилото на Ангела „като светкавица”. Поривите заглушавали гласа на стареца. Радост замъждукала по-осезателно едва по време на Причастието. След това старецът поканил всички в манастирската трапезария на скромно празнично угощение. Хората насядали от двете страни на дългата дъсчена маса и говорели на групички. Пак зъзнели, защото и в трапезарията било студено. Но сякаш сега наистина се радвали, защото с лице към двете успоредни редици седял старецът и те виждали, че лицето му сякаш горяло от някакъв вътрешен огън. Очите изпод скуфията (дядо Назарий винаги я носеше прихлупена напред, покриваща веждите му) изпращали ту към един, ту към друг весели пламъчета. След час, два повечето от сътрапезниците започнали да оклюмват (било вече към три и половина след полунощ). Моят познат също едва се държал на стола си. „Хайде, идете да поспите в стаичката – изпратил ги с жена му дядо Назарий – ще кажа да ви събудят навреме, че да можете да хванете долу на шосето първия автобус за София”.
Моят познат си спомня, че очите му буквално лепнели, когато много рано призори едно от момчетата, които помагали в манастира, почукало на вратата. Едва-едва се развиделявало между дърветата. Студът бил станал направо режещ. Цялата земя била покрита със сняг. Толкова късен Великден, а сняг, при това много – натрупал само за няколко часа. На портичката старецът ги изпратил с благослов. Личало, че не е мигнал, докато всички останали били спали. По лицето му имало някаква суха, дълбоко притаена между бръчките превъзбуденост. „Не може да заспи от пасхалната радост” – казала жената на моя познат. „Да, сигурно” – отвърнал той, но, честно казано, никак не можел да си представи тази радост в бедния манастир, в студа, от който никъде тук не можеш напълно да се успокоиш, сред хората, с които хем се чувстваш близък, хем не преставаш да се дразниш по малко от повечето от тях, от умората. „Нямам сетиво за тази радост” – казал си моят познат – „и всъщност не мога същински да повярвам, дали жена ми малко не си я измисля”.
Това било. С мъка, хлъзгайки се по стръмната пътека надолу в снега, стигнали до шосето, хванали автобуса и много, много уморени се прибрали в дома си, където веднага заспали като пребити. „Пасхалната радост на стареца – помислил си миг преди да потъне в сън моят познат – бих искал да мога да я разбера”. И пак в този миг си припомнил лицето му на портата на манастира и му се сторило сега, че преди да тръгнат, точно когато се усъмнил в реалността на въпросната радост, очите изпод скуфията го погледнали някак присмехулно заговорнически. Но и весело, почти сякаш старецът му намигнал в този момент.
И ето, вероятно някъде към пладне дошъл сънят.
Моят познат се усетил грабнат от някакъв гигантски, страховито дълбок камбанен звън, който го обгръщал като океан отвсякъде. Видял се да седи на нещо като открита тераса, която обаче приличала и на палуба на кораб. Било невероятно светло и на терасата-палуба били насядали много, много хора, държащи в ръце чаши с вино. Начело на масата пак бил старецът, но сред лицата около него той видял не само хората от изминалата нощ, но и такива, които не познавал, а също – на отдавна отишли си от този свят покойници. В глъчката на пиршеството (странно, но тя не потъвала в огромния камбанен звън) никой не бил изненадан от присъствието им. Моят познат вдигнал поглед към лицето на стареца; то се виждало ясно и същевременно блестяло от някаква почти искряща бяла светлина. Зад него, отделена от тяхната, изведнъж видял още една тераса, пак така препълнена с хора, зад нея още една и още една… Осъзнал, че всички тези тераси (или палуби – не можел да се освободи от чувството, че са на палуби на кораби) образуват нещо като огромен, губещ се в хоризонта, но същевременно сключващ се кръг. И този кръг от стотици, стотици тераси-палуби, изпълнени от пируващи хора, висял във въздуха, сякаш терасите се намирали на върха на неимоверно висока сграда, само че никакви основи не се виждали под тях, тъй че по-скоро всички били насядали в една гигантска, възнесена и стояща без опора в самото небе окръжност. „Къде сме, кои са тези?” – кимнал към стареца сънуващият. „Ние сме на евхаристийната си трапеза” – отговорил му старецът. „А онези?” – попитал го пак и посочил хората от най-близката, плаваща до тях „палуба”. „Те също са на нея” – казал старецът. „Но те са на друга трапеза” – продължил да се чуди моят познат. „Не са на друга – казал старецът, – те просто са дошли от друго място на земята на същата наша трапеза”. И започнал да сочи към „палубите” до тях и по-нататък, все по-надалеч, като произнасял имената на различни храмове: "Тези са дошли оттам, а тези – оттам… Но всички са, както виждаш, тук." „А къде е това?” – попитал моят познат. „Нали виждаш – казал старецът – тук, където е угощението, където е Той. Къде според тебе лежат Тялото и Кръвта Му, след като са били отдадени на Кръста? Нали тяхната Жертва е умъртвила смъртта? Нали смъртта се е издимила от тях и е отлетяла, и я няма вече? Нали с тяхното полагане е дошъл краят на края? Нали лежат след Свършека на всичко? Е, тук е След-Края, тук е след като се е разсъмнало от Края. Пий сега”. И старецът вдигнал чашата си към него и го погледнал със същото леко присмехулно заговорничество, както когато ги изпращал на разсъмване от манастира. „И всички са тук?” – попитал само сънуващият. „Всички са тук. Винаги” – отговорил старецът.
И тогава изпод неимоверния кръг от тераси-палуби, парящи (извисяващи се - б. р.) в сребристия светъл въздух, гърмът на камбаните изригнал с такава огромна сила, че всичко буквално било погълнато от неговата светла мощ. Тази мощ не смазвала обаче слуха, а предизвиквала ликуване. Ликуването се изкачвало към гърдите, от гърдите към гърлото. Било толкова силно, че моят познат усетил, че от очите му вече бликат сълзи, които не могат да спрат. Сетне ридания започнали да го разтърсват до задушаване. За първи път усетил, какво означава да се задушаваш от ликуване. Усетил, че няма да може да издържи, наистина, наистина няма да може да издържи тази радост. Не я можел, тя не била по силите му, не била по мярката му. „Всички са тук. Винаги” – чувал само през грохота на камбаните. Едно последно ридание го разтърсило. Усетил, че плаче на глас и това го събудило. Наистина бил облян в сълзи. Навън – вече отдалеч, от храма звучал камбанният звън за онази обедна служба, която хората са свикнали да наричат „второ Възкресение”. „Защо плачеш?”
Бил събудил и жена си със своите ридания. „Нищо – отвърнал – от радост”.
Източник: Култура.bg
