“Скромността краси човека”. Само допреди време бях готов да споря с всеки, че тази поговорка вече е напълно безсмислена, изживяла дните си и никому ненужна. Днес във времената на пи-ар стратегии, медийни кампания, имиждови съветници и специалисти по кризисен мениджмънт тя изглеждаше така архаична, прашасала и забравена. До вчера. До избора на новия Български патриарх Неофит. До деня, в който един почти двуметров човек се появи тихо и почти незабележимо и я изтупа от праха.
Всъщност Русенският митрополит победи всичките си съперници за патриаршеския престол по безспорен начин, като просто загърби всички модерни стратегии и се опря на най-изпитания метод – скромността и въздържаността. И това сработи. Той не се появи в нито един сутрешен блок, не се хвърли да прави изявления, декларации, послания. Не започна да се оправдава за това, да се обяснява за онова. Не даваше интервюта и най-вече не даваше акъл. Митрополит Неофит запази дистанция и съхрани своя мир. Постъпи дълбоко християнски и монашески, като остана далеч от суетата на света. И остави на другите и на делата му да говорят за него. И показа, че е научил най-важния урок от блаженопочиналия патриарх Максим – търпението. И скромността, и търпението украсиха човека с най-високите отличия в Църквата – патриаршеските инсигнии.
Имаме патриарх – “Не-О-Фиит”, както възкликна почти “по американски” неговият дългогодишен приятел Американският митрополит Йосиф, който като говорител на Св. Синод по избора на патриарх обяви и окончателния резултат от гласуването. И патриарх Неофит още с първото си слово даде надежда, че ще поведе Църквата. Ще води, а няма да я остави да плува просто по течението. Патриарх Неофит даде заявка за сериозна работа и активност във всички сфери, за които хората в Църквата само си позволявахме да си помечтаем, че евентуално, някой ден, може би, дай Боже, все пак ще се започне работа: “грижата за свещенството, духовните учебни заведения, храмовете и просветната… благотворителността и щедростта”. С други думи, всичко онова, за което преди четири месеца написах, че е част от програмата максимум на един бъдещ патриарх – темата за свещенството, за образованието и възпитанието на младите хора и децата, за благотворителната и пастирска дейност на Църквата по най-наболелите социални проблеми в българското общество. По-добро начало от това не можехме и да искаме.
Но “да не пресолим гозбата”. Защото нека сме наясно: “Хубавите неща стават бавно”. Да се заредим с търпение, но и желание за работа и съдействие на Църквата. Въпросите, натрупани в продължение на десетилетия, не могат да се разрешат от днес за утре ей така просто с махването на магическа пръчка или пък – на патриаршеския жезъл.
Да запазим по примера на стария и новия патриарх спокойствие, но и умереност във всичко, защото последният избор ни даде и друг пресен пример. Как загубвайки мярката във всичко, обладани от страсти, някои хора с прекомерните си претенции, изисквания, критики “пресолиха гозбата” и направиха всъщност “мечешка услуга” на другия фаворит в надпреварата. За най-голямо съжаление тези хора, въпреки техните титли и научни трудове, явно не успяха да осъзнаят как въобще не са в правото си да поставят условия, каквито не съществуват в устава на православната ни Църква във връзка с досиетата на бившата Държавна сигурност. Освен това застрашиха не само да хвърлят петно върху цялата Църква, но като прилежащи към определени партийни структури, макар и вече маргинални, те за пореден път затвърдиха тенденцията за опит от страна на точно определени формации за недопустима намеса в делата на Църквата ни. Но както и през 90-те години на ХХ в., така и днес те се провалиха. Защото “да би мирно седяло, не би чудо видяло!”
А мирът остана за патриарх Неофит.
