Наближават избори. Този път за патриарх на Българската православна църква. И вече започна познатият ни изборен ажиотаж. Църковната проблематика се върна в полезрението на медиите – наши и чужди. Нищо не ни подмина – компромати и ехидни надничания в досиетата, подмятания по адрес на отделни духовници, подозрителност към принципната възможност да се направи правилен избор.
За сметка на това липсва преглед на направеното от църквата и на това, което предстои. Липсва идея за ролята на православната църква в модерна България и насоките за модернизация на църковната институция. Липсва легендата, разказваща за по-добрия. Публичното информационно пространство оставя тягостното усещане за колективна липса на социална чувствителност и зрялост.
Българската църква се оказва мъдра институция. Тя по никакъв начин не отговаря на нападките, избягва нездравите дискусии, дори не разказва за своите дейности и начинания, направени за доброто на миряните и/или в помощ на страдащи, слаби и нуждаещи се от помощ. Дори английската кралица беше принудена да се съобразява с императивите на модерния ПР. Българската църква не го прави – нито като цяло, нито в отделните митрополии. Тя изглежда се ръководи от разбирането, че само подозрителните постъпки се нуждаят от обстойни пояснения.
Тя е мъдра и по други причини. Например, въвела е възрастов праг. Долен! При цялото ми уважение към младите хора аз разбирам, че на водача му е необходимо много повече време за придобиване на необходимите знания, опит и отговорност пред настоящите и бъдещи поколения. Дали няма да е полезно, ако политиците заимстват нещо от Светия Синод?
Същевременно е предвидила в устава си за патриарх да гласува не всеки безпросветник, а само избирателна колегия със съответна компетентност, авторитет и доказано съпричастие към църковните тежнения и проблеми. Тази колегия трябва да извърши отговорната работа за избор на патриарх. Чрез нея се повишава шансът да бъде направен правилен избор.
За всяка добре свършена работа са необходими предварителни условия. В случая това са оптимистично настроение и спокойствие, придружени с повишено самочувствие. Тъкмо от това се нуждаят избирателите на новия патриарх и медийната среда трябва да се стреми да им го осигури. По исторически причини Църквата заслужава всеобщото ни уважение. Тя е съхранила езика и вярата ни в трудни времена. Борила се е успешно с различни (обикновено користни) верски и морални попълзновения. По времето на тоталитаризма не позволи нито един храм да бъде разрушен. Дори мощната, дългогодишна и всестранно подкрепяна комунистическа атеистична програма не успя да накърни сериозно ритуалите, традициите и ценностите на християнската вяра. Днес Църквата наистина е отделена от държавата и е натоварена с обществено значими задачи и проблеми, които трябва да решава.
Моралната дискусия например отдавна не присъства в семейството, училището, университета, медиите и политиката. Тя е „натикана” само между стените на църковните храмове. Друг е въпросът, че отдавна е време тази дискусия да се интензифицира и разшири. Когато държавата на практика абдикира от множество социални дейности, работата на Църквата стана повече и по-трудна.
Една от главните съвременни задачи на Църквата е да повиши своята роля за стимулиране на творческото съзидателно начало в човешкото поведение и на усилията за постигане на върхови постижения, които да надминават по значимост границите на човешкия живот. Когато се научим да различаваме целта, ще се научим да разглеждаме и действията си като път към тази цел. Разбира се, за това е необходима ориентация към нов „режим на историчност” – т. е. преместване на акцента от миналото и настоящето към бъдещето.
Днес все повече хора усещат, че в надпреварата за потребление те са безнадеждно изостанали. Животът в този му вид не става за живеене. Необходим е по-висш смисъл, а както е известно смисълът не е нещо, което извличаме от готовия свят, а нещо, което влагаме в него. Помага ли ни и как Църквата в този процес?
Най-важният въпрос е каква е същността на религията и как се самоопределяме спрямо тази същност. Имаме ли душа и откъде се е взела тя? За съжаление този въпрос на практика не съществува в живота ни. Най-често го заменяме с тривиални констатации. Едни хора твърдят, че са вярващи, други – че не са. Някой се опитва да докаже, че има Бог, друг – че няма. Обикновено и двете страни търпят чести провали. Напълно възможно е да се съмняваме в божествената природа на Иисус, но да живеем в съгласие с основните постулати на християнската религия.
Длъжни сме да признаем, че най-често именно клирът и църковната институция реализират чрез дейността си нашата връзка с Бога и Неговата с нас. Затова изборът на български патриарх е важен за всички – за вярващи и невярващи. Разбира се, духовният водач не разполага с шперц за множество ключалки. Той само показва вратите, които трябва да бъдат отворени. Чрез Църквата и клира може да се оздрави обществената атмосфера. Може да се мотивира мнозинството от хората за придържане към християнската етика.
Авторът е професор по социология, ръководител на Департамент "Социална политика" в Института по социология при БАН и на катедра "Връзки с обществеността" в ЮЗУ "Неофит Рилски".
