Прот. Максим Козлов за причините за отказването на папа Бенедикт Шестнадесети от римския престол и опасностите от натиск върху новия глава на Римокатолическата църква
Отказването на папа от римския престол е изключително събитие. Църковното законодателство на Римокатолическата църква дава право на римския епископ да се откаже от престола. Но за последен път това право е било използвано от папа Григорий Дванадесети през 1415 г. и по същество отказът не е бил доброволен, а принудително отказване в условията на разкол, когато папският престол е бил зает фактически от трима конкуренти. Задачата на римокатолиците тогава е била да запазят един-единствен папа. По-очевиден е паралелът през единадесетото столетие, когато през 1046 г. по подобни причини от престола доброволно се отказва папа Григорий Шести.
За причините Бенедикт Шестнадесети да се откаже от престола можем само да гадаем. Причината в официалното изявление едва ли е единствената и, предполагам, дори не е най-основателната. Например, предшественикът му, Йоан Павел Втори, в края на своето служение също беше много болен и значително по-немощен човек, а не се отказа от престола. Вероятно съществува цял комплекс от причини – както вътрешноцърковни, така и външни, имайки предвид положението на Римокатолическата църква в контекста на съвременната западна цивилизация. По мое усещане причина за неговото оттегляне не са скандалите, които останаха в наследство на Бенедикт от неговия предшественик.
Трудно е да се формулира, но изглежда, че Римокатолическата църква е дотолкова въвлечена в глобалните процеси, протичащи в западната цивилизация, че никой понтифик, колкото и традиционалистки (в добрия смисъл) и консервативни да са личните му възгледи, вече не може да им се противопостави. Имам дълбоки опасения, че след оттеглянето на Бенедикт заплаха за Римокатолическата църква (и, следователно, за православно-римокатолическите отношения) може да стане по-голямото подчинение на Римокатолическата църква и новия папа пред изискванията на днешното хуманистично (по смисъла на „нерелигиозно“, „атеистично“ – бел. ред.) светско общество, на стереотипите на съвременното западно съзнание.
Бенедикт Шестнадесети твърдо отстояваше традиционните християнски ценности в семейната етика – семейството като съюз изключително между мъж и жена, а хомосексуализмът, ако е съзнателен избор на личността, разглеждаше като безусловен грях. Също така категорична беше позицията на този папа по отношение на недопускане на женско свещенство. Всичко това очевидно противоречи на тенденциите на съвременния западен свят. Дори в юридическата сфера държавите в Западна Европа една след друга (Германия през 2001 г., а сега и Франция и Великобритания) легализират еднополовите съюзи наравно с нормалните семейства.
Бенедикт беше консерватор в защита и на тези части на римокатолическото отношение, които не съвпадат с православното – например, възгледът за абсолютната недопустимост на разводите (православното канонично право ги разрешава в определени случаи) и контрацепцията (Руската православна църква има по-мека позиция).
Въпросът не е дори в конкретните прояви на консерватизма му, а в това, че по време на неговото управление имаше усещането за възможен съюз на здравите традиционни християнски сили. Православни и римокатолици се обединиха против размиването на моралните основи на християнското учение, което в значителна степен вече се случи в средите на съвременния протестантизъм и без съмнение господства в западното светско съзнание.
Няма съмнение, че на предстоящия конклав за избор на папа Римокатолическата църква ще се изправи пред предизвикателството да се оказва върху нея натиск от различни обществено-политически сили с цел следващият понтифик да бъде по-приемлив за контекста на съвременните световни псевдоценности.
Въпреки това, доколкото решението на Бенедикт Шестнадесети може да се възприеме като предприето заради благото на възглавяваната от него църква, то заслужава най-дълбоко уважение. Несъмнено той се е оказал пред много тежък избор и го е направил заради благото на своята църква – така, както го разбира.
За разлика от православните църкви, в Римокатолическата няма институт, който би могъл да изпрати папата на покой въпреки неговата воля. Нито събранието на кардиналите, нито дори съборът на всички епископи може да стори това.
След като папата официално обяви за своето оттегляне, той запазва достойнството си в качеството си на кардинал, но престава да се възприема от римокатолиците като върховен първосвещеник, абсолютен глава на църквата, който има право еднолично да определя нейното вероучение чрез провъзгласяването на нови догмати (съществува постулат за папската верова и нравоучителна непогрешимост).
Когато папата се оттегли на покой, както и в случаите на смърт, се събира конклавът на кардиналите – абсолютно закрито заседание примерно на около сто и петдесетима висши църковноадминистративни лица на Римокатолическата църква, които нямат право да се разотиват, докато не приключат избора. По традиция те се събират в Сикстинската капела, известна заради живописта на Микеланджело и Рафаело. Новият папа става глава на Римокатолическата църква, когато отговори с „да“ на избора на кардиналите, още преди каквато и да е церемония по интронизацията.
В Православната църква най-свежата аналогия е оттеглянето на покой на Сръбския патриарх Герман през 1990 г. Нееднократно са се отказвали от престола и константинополски патриарси, например Игнатий и Фотий, които са разменяли местата си. В техния случай след отказа им е било възможно и връщането им отново на патриаршеския престол.
Руската църква не познава доброволно отричане от патриаршество, а най-близката аналогия е свалянето през седемнадесетото столетие на патр. Никон. Това обаче е било решение на събора, на което той е бил принуден да се подчини, но никога не е признал в пълна степен.
Източник: Православие.ru
