С богослова Ивайло Найденов разговаря Димитър Спасов
- Библеистиката е сред богословскитe дисциплини в България със солидни традиции. В същото време изучаването и дори четенето на Библията, особено на Стария завет, все повече се превръща в тясноспециализирано занимание на малцина „посветени”. Това създава ли някакъв дискомфорт в работата ви и възможна ли е промяна в сякаш леко неглижираното отношение на православните към Стария Завет?
- Родната библеистика има утвърдено място и традиция в нашето богословско образование и наука. Макар и не дълга като период, тази история е белязана с имена на учени от европейска величина и техните трудове: старозаветниците – проф. Иван Марковски, проф. Боян Пиперов, проф. протопрезв. Николай Шиваров, проф. Славчо Вълчанов, и изследователите на Новия Завет – проф. Н. Глубоковски, проф. Хр. Гяуров, проф. Г. Царев и проф. Иван Желев. Обект на изследване на библеистичната наука са книгите на Свещеното Писание – Библията.
А Библията е била винаги различната книга. Тя е ценната семейна реликва, подарена за празник или трудно намерена във времето, когато не се разпространяваше свободно. Тя е неразделна част от семейната библиотека. Някои я четат с благоговение и трепет, а за други тя е сборник от интересно разказани митове и героични разкази. А трети просто не я четат с аргумента, че не я разбират. И ако Новият Завет е по-познатата част, която слушаме в храма чрез апостолските и евангелските четива, изяснени в проповедите на свещениците, то Старият Завет наистина затруднява с непознатото, с многообразието на теми – от чудеса, Божии и човешки, през ежедневието на един народ, до грозни и страшни прояви, наказание и омраза, убийства, войни, насилие. Днес предизвикателството пред библеистите е да се опитат да сдобрят читателя със свещената книга и да съдействат за правилното й разбиране като Божествено откровение и исторически документ. Старият Завет за нас, християните, не е екзотично четиво или просто историята на един народ, а подготовка за приемането на Спасителя и на Неговото учение, т. е. на Новия Завет. Затова и трябва да бъде четен сериозно и добронамерено. За всички онези места, които са трудни за разбиране, наличието на непознати думи (хебраизми, гърцизми), както и други въпроси, е добре да се използва справочна литература (речници, конкорданси, библейски атласи, именници, коментари). Имено тази справочна литература библеистиката все още дължи на читателите на Стария Завет, респективно – на Библията.
- Коя е най-голямата трудност, с която се сблъсква съвременният православен изследовател при работа с текстовете на Стария Завет? До каква степен конфесионалната принадлежност на един или друг изследовател се отразява на научните му изследвания и предпочитана методология?
- Особено ми е трудно да се съобразявам с така наречените традиционни схващания. Не говоря за научната вярност към една теза в рамките на школата, а още по-малко за Свещеното Предание (Традицията), завещано и пазено от Църквата, а за онова сляпо подражание или повторение на неверни схващания, които гордо наричаме традиция и се държим необяснимо и ненужно здраво за тях, защото ни харесва думата „традиционни”, въпреки че съвременното знание ги е отрекло категорично. Смущава ме абсолютизирането на научните методи в библеистиката (историко-критически, литературната и текстовата критика, критика на жанра, типологията), характерно за западната библеистиката, защото тогава се пренебрегва свръхестественото, божественото в Писанието, а се набляга само на човешкото. Същевременно обаче не съм съгласен и с често използваната формула "така е според св. отци". Това обобщение не е коректно, защото не отчита: кои св. отци? От коя епоха и от коя школа? По кой конкретно въпрос? Има ли различия в мненията им?
От моите професори съм научил, че православният изследовател подчинява своята методология на тази, която се използва в съответната школа, остава верен на светоотческото предание, но и отчита най-новите постижения на науката. Това е добронамереният и коректен метод на работа.
В помощ на изследователите и на всички, интересуващи се от библеистика, в Богословския факултет от 15 г. функционира и се обогатява Библейска библиотека (Bibliotheca biblica). Тя е създадена от Съюза на новозаветните учени и неин директор до тази година беше проф. Иван Желев. От тази година е моя милост. Намира се в БФ, в две самостоятелни помещения и има около 8500 книжни тела и богата периодика… Целият каталог е качен на сайт, който е част от страницата на СУ[1]. Библейската библиотека е единствената институция в Югоизточна Европа, тясно специализирана в областта на библейското богословие – Стар Завет, Нов Завет и юдаистична литература. Следващите месеци се очакват две големи дарения от библиотеките на професори-покойници от Англия.
- Коя от старозаветните личности ви е особено интересна и защо?
- Иска ми се да кажа, пък и може би това се очаква от мене, че е пророк Йона, но… Преди няколко години защитих дисертационния си труд върху книгата на този „малък” пророк, чудак, който не иска да изпълни мисията, определена му от Бога, и се опитва да бяга. Глътнат е от голямо морско чудовище и впоследствие изхвърлен на морския бряг, за да продължи мисията си… Много се потрудих над този образ, но в крайна сметка заключих, че основното в тази история не е „колко е непослушен и интересен Йона или колко е голям китът, който го е глътнал”, а – „колко е велик Бог”. Пророк Йона продължава да е предизвикателство за мене, но не бих го определил като любим старозаветен образ.
Такъв е св. пророк Илия, може би защото съм роден на Илинден (ст. стил). Пророк Илия е обикновеният човек, който преживява своята вяра истински и спонтанно. Той се страхува, бунтува, съмнява се, остава верен на традицията и се надява на Бога. Силен и последователен, с днешната терминология бихме го нарекли коректив на обществото. Има си и своите страхове и битки и тъкмо затова го чувствам близък. Симпатията ми към този старозаветен праведник се подсилва и от великолепно изградения му образ от Паулу Коелю в книгата му Петата планина.
Е, имам си и други старозаветни образи, на които симпатизирам и съчувствам, тъй като са се превърнали в зле разбрани метафори – Ной, Лот, Онан, Вирсавия.
- Доколко адекватен и прецизен е съществуващият превод на Библята? Има ли особено фрапиращи разминавания?
- Въпросът за достоверността на превода определено интересува вярващите хора. Затова се спекулира с него. Ненапразно в библеистиката се говори за текстови интегритет, т. е. какъв е текстът, достигнал до нас, и има ли разночетения (различни варианти), грешки и несъответствия. Textus receptus (приет, основен текст) за БПЦ е синодалният превод от 1925 г. Има и друг превод на български език, известен като Цариградската или Славейковата библия (1871), който се използва до днес от протестантските общности. Тези преводи са правени, както е видно, преди много години и като се има предвид динамиката в развитието на езика, е ясно, че в това отношение те отдавна са остарели и са трудни за четене и разбиране. Спокойно може да се каже, че фрапиращи разминавания няма нито в единия, нито в другия. Има обаче разлики, които са обусловени от голямото различие между начина на изразяване в библейския еврейски език и индоевропейските езици. Наред с това идва и проблемът от кой текст са извършени тези преводи – от еврейския оригинал, от гръцкия му превод или от друг, по-късен превод. Този избор предопределя друг тип разлики в библейските сборници, които се отнасят до броя, подредбата, разделянето и авторитета на библейските книги.
Необходимостта от един нов превод от оригиналните езици (за Стария Завет – от библейски еврейски, а за Новия Завет – от гръцки език) е осъзната и от 1993 г. към Българското библейско дружество работи преводаческа комисия от преподаватели в Богословския факултет на Софийския университет, която подготвя най-нов български превод на Библията. Преводът е завършен и следва издаването му (вероятно следващата година, т. е. тази, 2013 година - б. р.). Като член на този екип искам да уверя бъдещите читатели на новия превод, че той е подготвен много отговорно и прецизно, на един разбираем език, със съответните справки и бележки, където те са необходими.
- Последните години все по-активно и шумно се обсъжда темата за религиозното образование на българските деца. За съжаление липсва промяна на статуквото. Какво според вас би следвало да е поведението на Църквата и в каква посока трябва да се насочат усилията на миряни и клир?
- Религиозното образование на българските деца е необходимо и важно. То е функция на Църквата и конкретно на енорията. Клирът и отговорните в Църквата трябва да се откажат от модела, в който държавата чрез МОНМ организира религиозното образование, т. е. да се изостави формулата „Дайте ни...!” Църквата не иска, тя дава. Ние, които сме в Църквата, трябва да се потрудим и да изградим една работеща енорийска система, която да подготвя деца и родители за религиозен живот. И когато всичко е готово (подготвени учители от богословските школи, написани учебници от богослови и педагози) и функционира, да се предложи на държавата един вече действащ модул „Религиозно образование”, който да стане част от цялостната образователна система.
Много енории, църковни центрове и манастирски братства вече го правят и резултатите са налице. Остава Св. Синод да разпознае тях и богословските школи като съработници в това дело.
- Вашият баща е бил дългогодишен свещеник в Калофер по време на комунистическия режим. Какви усилия е струвало на един свещенослужител и на семейството му да останат верни на християнското служение? Най-силният ви спомен от този период?
- Израснах в свещеническо семейство в малка градска енория, с всичко хубаво и лошо, произтичащо от това. Баща ми, свещеноиконом Иван Найденов, беше наследил енорията от своя баща, т. е. моя дядо, свещеноиконом Георги Найденов, който беше приел служението на ефимерий в семинарския храм на гара Черепиш и учител в Софийската духовна семинария. Татко беше обичан свещеник от хората и доста ненавиждан от властта в лицето на дребните партийни функционери. От тях страдахме най-вече. Майка ми като учител беше често ненужно поставена пред измислената партийна дилема: „Или ти учителка, или той поп!”. Аз и сестра ми бяхме белязани в училище като „попските деца” и нямахме право да участваме пълноценно в училищния живот. Сега това ми се струва смешно, но тогава го преживявахме.
Баща ми си отиде от този свят, без да пожелае да знае какво има из прашасалите папки на ДС за него. Не искаше да се разочарова от приятели и събратя. Събитията обаче се развиха така, че на мене ми се наложи да надникна вътре, за да мога да участвам в дискусията, освободен от възможността да нося тежко наследство – татко да е един от тях. Каквото и да му е струвало (а то вероятно е много!), му благодаря, че за сетен път ми даде правото и възможността да се чувствам необременен и свободен.
Свидетелство за връзката на баща ми с неговите енориаши е фактът, че днес, седем години след смъртта му, на гроба винаги има запалени свещички, а неделното училище, което откриха с монахиня Валентина и водиха десетилетие заедно, функционира и днес. От възпитаниците на това неделно училище има няколко дипломирани богослови, семинаристи, които се готвят за свещеническо служение.
А иначе за разказване от онова време – много. Тодор Живков беше на посещение в Калофер по повод годишнина от раждането на Христо Ботев (6 януари, Рождество Христово по стария календар, а по нов – Богоявление). Беше забранено да се хвърля кръстът в реката, стара традиция в Калофер, за да не предпочетат местните вселенското освещаване на водите пред посещението на вожда на народа. Въпреки забраната баща ми хвърли кръста. Дойдоха и последиците от това – разкарване седмици наред по милиции, заповед за интерниране в гр. Елхово, заплахи за уволнението на майка ми. Забраниха напълно хвърлянето на кръста и го замениха със зимен празник, като в студената вода се хвърляше петолъчка или купа, но вързана с корда, за да я изтеглят, ако никой не се хвърли, за да я извади.
Когато настъпи „новото време”, баща ми с голямо вълнение и възторг възстанови Богоявленската традиция в Калофер, на която сега се радват отново хората.
