Неизвестна българска реликва от времето на цар Самуил и неговите наследници

4.8095238095238 1 1 1 1 1 Rating 4.81 (21 Votes)

През следващата 2014 г. се навършат 1000 години от смъртта на един от най-великите българи в хилядолетната ни история – цар Самуил (997-1014 г.). Емблематичната годишнина на една личност, която има своето съкровено място в сърцето на всеки българин, ни дава чудесен повод още веднъж да се вгледаме в нашето минало, да си спомним паметни места, да потърсим неизвестни „следи“...

В този текст ще обърнем внимание на една реликва, която “не чака да бъде открита“ от археолозите, нито се намира нейде из прашните фондове и подземия на някой музей или галерия – напротив, става дума за паметник на църковното изкуство, който е напълно „на показ“, който е обект на многолюдни църковни шествия, като дори присъства в социалната мрежа YouTube! Накратко ще разкажем за един старинен кръст, който най-малкото символично ни отвежда в епохата на цар Самуил, неговите най-близки роднини и наследници.

Всяка година на църковния празник Петдесетница (или Денят на Светата Троица) от църквата в черногорското село Вельи Микуличи, недалече от гр. Бар, потегля литийно шествие към близката планина Румия. Най-отпред върви представител на рода Андровичи, който носи старинен процесиен кръст – кръстът на св. Иван (Йоан Владимир)!

Според преданието това е същият кръст, който българският цар Иван Владислав (1015-1018) изпраща на княз Иван (Йоан) Владимир (990–1016). Владимир е поканен за преговори в Преспа, а дарената му скъпоценна реликва потвърждава царската клетва за неприкосновеност. Нека припомним клетвопрестъплението на Иван Владислав и гибелта на Иван Владимир – такава е основата на „историята“ на загадъчния кръст, за който в България не се знае нищо.

Княз Иван Владимир е първият черногорски светец и мъченик, приет от векове за светец и от Българската православна църква, почитан и от гърците, и от християните-албанци, а по-късно и от сърбите и останалите православни народи. Казваме „черногорски светец“, а не сръбски не защото Иван Владимир е „приобщен“ към сръбската сакрална традиция едва през ХІХ-ХХ в. Неговият култ е на практика непознат в средновековната сръбска държава, наричана още и с регионалното име Рашка, дори и по време на най-известните и могъщи владетели. Факт е, че дуклянският светец на практика отсъства в нейната книжнина и църковно изкуство. И съзнателно няма да се впускаме в съвременния сръбско-черногорски спор по така болезнения в пространството на бившата кралска и после комунистическа (Титова) Югославия „идентитет“...

През 998 г. цар Самуил (997-1014) извършва военен поход по крайбрежието на Адриатическо море. Князът на малката държавица Дукля (дн. Черна гора) е принуден да се предаде пред надмощието на българския цар, след което е хвърлен в затвора в Преспа (любимата Самуилова резиденция или „втора столица“) – средновековния град на остров „Свети Ахил“ в Малкото Преспанско езеро, днес на гръцка територия. Скоро в знатния пленник се влюбва Самуиловата дъщеря Теодора-Косара. Проявявайки силен характер, тя убеждава своя баща да върне свободата на княза. Този „любовен роман“, пропит от християнско благочестие, е известен от „Летописа на дуклянския презвитер“, написан на латински в края на ХІІІ в. Разказът за Владимир и Косара е създаден още през ХІ в. Той присъства и в по-късни жития и в народни предания сред българи, албанци и черногорци. Любовта между Владимир и Косара е пресъздадена от големия наш писател Димитър Талев в неговия роман трилогия „Самуил“.

Естествено, бракът на Теодора-Косара с Иван Владимир е преди всичко с политически характер. Князът на Дукля се завръща във владенията си като български васал и член на царското семейство. През есента на 1015 г., когато Иван Владислав сваля и убива своя някогашен спасител Гавриил Радомир, настъпва обрат. Владимир е повикан в Преспа от новия цар. Иван Владислав обаче престъпва клетвата, а князът е посечен пред вратите на църквата „Св. Ахил“ (22 май 1016 г.).

Според Дуклянския летопис цар Иван Владислав примамва княз Иван Владимир, като на три пъти му изпраща клетвени писма.

Мъченическата смърт на Владимир е следствие както на съмнения за нелоялност (контакти с Византия, за които има смътно споменаване у Йоан Скилица), така и защото като Самуилов зет дуклянският княз е потенциален съперник на узурпатора Иван Владислав.

Княз Иван Владимир е бил погребан в царската църква редом със своя тъст цар Самуил. Теодора-Косара, която ревностно следва праведния живот на съпруга си, след известно време успява да измоли мощите му и ги отнася в Дукля. Те са положени в манастира „Св. Богородица Пречиста“ на брега на Шкодренското езеро, чиито руини се пазят и днес. Както разказва дуклянският летописец, „Косара, съпругата на блажения Владимир, станала монахиня, завършила живота си в същата църква с благочестие и свето подвижничество и била погребана там при нозете на своя мъж.“

Мощите на св. Иван Владимир остават в манастира до 1215 г., когато епирският деспот Михаил Ангел Комнин ги пренася в Драч (дн. Дуръс, Албания). През 1381 г. по волята на албанския владетел Карло Топия те са отнесени в манастира „Св. Йоан“ при Елбасан. Според черногорския историк Б. Шекуларац дуклянският княз е носел само името “Владимир“, а „Йоан“ му е „приписано“ след ХІV в. поради пребиването на мощите в манастира при Елбасан, посветен на св. Йоан Кръстител. И наистина, някои детайли от мъченическата участ на княза (отсичането на главата му с меч) имат паралел с особено популярната „история“ за обезглавяването на св. Йоан Кръстител. Светите мощи на Иван Владимир се пазят в манастира при Елбасан до най-ново време, но през 1995 г. за пореден път светецът сменя своето „местожителство“ - този път в архиепископската катедрала на Албанската православна църква в Тирана.

Да се върнем на кръста от с. Вельи Микуличи. Както стана дума, черногорците вярват, че това е същият кръст, който Иван Владимир е получил от българския цар. Това се е предавало от поколение на поколение, такова е дълбокото убеждение на цялото местно население, на православното и католическото духовенство. Именно този кръст е бил в ръцете на княза, когато той е посечен от войниците на Иван Владислав в Преспа.

Кръстът е изработен от тисово дърво, има дължина 45 см, ширина 38 см, а дебелината на дървото заедно с обкова от сребро е 2,5 см. В края на ХVІ в.е занесен за кратко във Венеция, където му е поставен сребърният обков, с който е и днес. Иван Ястребов, известен историк и етнолог, руски консул в Шкодра през 1867-1870 г. (тогава в Османската империя), пръв издирва сведения за Владимировия кръст. Според тях кръстът се е пазел в манастира „Св. Богородица Крайинска“. По време на ислямизацията на Крайина през ХVІІІ век тази обител е разрушена, а кръстът е запазен от местните християни. Няколко десетилетия по-късно те също са принудени да приемат исляма, а реликвата попада в ръцете на рода Мъркоевичи. Това озлобява жителите на Крайина, които макар да са вече мюсюлмани, се опитват да си върнат скъпоценния кръст! Мъркоевичи се преселват в околностите на планината Румия, но скоро и този род е заставен да приеме исляма. Тогава Владимировият кръст е поверен на рода Андровичи. Впрочем, „старейшината“ Илие Андрович в интервю от 2001 г. настоява, че „ще станат девет века“, откакто безценната реликва се пази от неговите предци.

Традицията с литийното шествие е известна поне от средата на ХІХ в., но е прекъсната във времето на комунистическия режим в Югославия. През 90-те години на ХХ в. тя е подновена. В полунощ срещу Петдесетница в храма на Вельи Микуличи започва църковна служба, а самото шествие се провежда в утринните часове. В него по традиция участват не само православните, но и местни католици и мюсюлмани. Още Ястребов е отбелязал: „Колко се тачи този кръст може да се съди по следното: турците [т. е. черногорците-мюсюлмани] казват: „Кръст се диже, Бог се моли, Господи помилуй!“ Впрочем в световната мрежа „YouTube” има видеоматериали от литийните шествия през 1996 и 2005 г. под заглавие „Света планина Румия“. На 29 октомври 2012 г. уголемено копие на Владимировия кръст е поставено в църквата „Св. Йоан Владимир“ в Бар.

Даряването с кръст в потвърждение на клетва е в духа на епохата, за което има редица примери. Това е алюзия за силата на светия кръст, с който някога равноапостолният император Константин Велики е победил своите врагове. Нека само припомним случая с българския цар Михаил ІІІ Шишман Асен (1323-1330) и византийския император Андроник ІІІ Палеолог през 1328 г., за който разказва Йоан Кантакузин. Упрекнат, че е нарушил клетвения договор между двамата, цар Михаил „извадил светите реликви, които държал в пазвата си [пред императорския пратеник], и като му подал кръста, казал: „Като занесеш на императора това, кажи му, че аз се кълна в тялото, разпънато върху него заради нас, че не съм нарушил договора с него (…) Нека не се учудва, че изпратих не великолепните огърлици [в случая реликви], от които имам много, както виждаш, а този кръст от евтин материал (защото той беше от мед). Той обаче стана прочут между всички мизи [българи] с чудесата, много от които станаха чрез него приживе на моя баща, а много и сега по мое време. И затова му го изпращам като по-сигурна гаранция за клетвата. И ако ме изобличи, че аз лъжа или мамя, да тръгне с него срещу мене, за да ме победи и унищожи с негова помощ...“

* * *

Ако кръстът от Вельи Микуличи действително е същият, за който се разказва в житието на св. Иван Владимир, налага се все пак да припомним, че той е изпратен от средновековна България! Това обстоятелство черногорските и сръбските учени споменават, но не му отдават особено значение. В такъв случай този дървен кръст е бил сред важните и ценни реликви в Охрид или Преспа. Разбира се, скъпоценният дървен кръст би могъл да е българска или византийска изработка, да е донесен от Светите места или пък от старата столица Велики Преслав, и т. н. По мнението на доц. Константин Тотев и Диана Косева, специалисти по християнско изкуство, кръстът от Вельи Микуличи съответства на редица византийски и български образци от Х-ХІІ в. Впрочем, дори и връзката на почитания и днес кръст от Вельи Микуличи с българската царска династия да е вторична, в никакъв случай не е маловажна създалата се сакрална памет. Тя съхранява спомена за бележити личности: цар Иван Владислав, Самуиловата дъщеря Теодора-Косара, самият светец Иван Владимир, който в нашия „Борилов Синодик“ е поставен сред „древните български царе“. С помощта на съществуващите днес модерни научни методи може да бъде определена „възрастта“ на Владимировия кръст, да бъдат разкрити евентуално съхранени под сребърния обков знаци и надписи, и т. н. Няма съмнение, че този интересен паметник на християнския култ и изкуство се нуждае от прецизно проучване. Всичко зависи от инициативността и добрата воля на българските и черногорските учени. (Факел)

На първата снимка: Кръстът от Вельи Микуличи

На втората: Освещаването на уголеменото копие на Владимировия кръст в Бар на 29 октомври 2012 г.