В последните дни на август бях (за пореден път) интензивно търсен от представителите на масовите медии във връзка с (пак поредното) изявление на Пловдивския митрополит Николай. Както поводът на медийния интерес, така и позицията, която очевидно се очакваше от мен, ме накараха обаче да се замисля този път върху парадоксалното състояние на диалога между йерархията на Българската православна църква и т. нар. “гражданско общество”, който се възпроизвежда непрестанно в сферата на публичността ни вече от доста време. Този път популярният митрополит се беше обърнал с остро настояване към “държавата” да не позволява узаконяването на т. нар. “небрачно съжителство”, защото последното е “тежък грях”, който щял да осъди много души “на мъки в ада”. От друга страна митрополитът осъждаше и проектозакона за т. нар. “сурогатно майчинство” (тоест износването на генетичен материал от единия или от двамата генетични родители, които имат определени възпроизводителни проблеми, от жена която да роди детето за тях). Йерархът нарече подобна практика “утроба под наем”. Дотук.
Оттук обаче започва онова, което ме смущава. Защото още на другия ден популярните медии се “потресоха” по дежурен начин от тези позиции на митрополита. Обърнаха се към мен – очевидно за да получат и моя “потрес” на “вярващ интелектуалец”. Този път се въздържах. Защо? Защото ми се стори безспорно изкуствено и неискрено – най-вече неискрено – да се правиш, че си изненадан по отношение на позиция на Църквата, която е до болка известна – известна е дори на най-големите профани от векове. Та нима някой все пак не знае, че бракът (именно бракът) между мъж и жена е едно от седемте тайнства както за Православната, така и за Католическата църква; че именно брака Бог е благословил и пак него св. ап. Павел нарича “честен”, докато извънбрачното съжителство винаги е било определяно от християнския морал като греха на блудството и разпътството.
Ако обаче подобно неведение е практически невъзможно за един средно образован човек, то реакцията, последвала думите на митрополита, наистина се оказва дълбоко лицемерна. Тя всъщност не е никаква изненада срещу персоналната позиция на йерарха, но по същество е реакция на неприемане на утвърждаваното от християнския морал. Направо казано антихристиянска позиция, позиция на антихристиянския дух на част от публичността ни. Само че без признание на истинската й природа и дръзко изискваща самата Църква да се обърне срещу себе си. Настояваща не че позицията й е друга – различна, противоположна на църковната, а че отличаваща се от тази позиция в днешно време дори Църквата не може (няма право) да има. “Потресът” пък от неприемането на сурогатното майчинство също ми се видя фалшив и лицемерен. Защото няколко месеца преди това Св. Синод на БПЦ, а също и неколцина просветени църковни клирици (вж. статията на о. Добромир Димитров в сп. “Християнство и култура”) бяха изтъкнали редица при това далеч не само тясноцърковни аргументи срещу узаконяването на въпросната “утроба под наем”. Пълното неглижиране на тези аргументи – впрочем те са споделяни и от лекари, психолози и юристи, говорещи от секуларни позиции – отново придаде един евтин и персонализиран характер на позицията на йерарха. Църквата – така излезе от реакцията на медииите - е чисто и просто против една възможност, давана от съвременната медицина, да помага на страданието на определени семейства, а тя е против нея защото… е Църква (а Църквата, ето, виждате го от думите на митрополит Николай, е и винаги е била “против науката”). Моля, проф. Янакиев, защитете християните от ретроградността на собствената им (и преди всичко от Българската) православна църква.
Дотук обаче за реакцията на масовите медии. Защото причината за, както ни се струва, парадоксалната ситуация в диалога БПЦ – гражданско общество е не само в едната страна. Защото и митрополитът, струва ми се, също се направи, че не знае към кого обръща своите предупреждения и защо, собствено, в България държавата от известно време размисля дали да не узакони “небрачното съжителство”. Първо – а това е преди всичко отговорност на митрополита – у нас далеч не са толкова много православните християни, сиреч хората, за които съжителството между мъж и жена без брак изобщо може да се осъзнае като “тежък грях”. Но следователно да се говори на тези хора с резкия, враждебен тон, при това със заплахи за “ада” е абсолютно контрапродуктивно и буквално предизвикателно “си проси” представената по-горе медийна реакция. Второ – митрополитът беше длъжен – именно защото е и архийерей на Църквата – да бъде поне отчасти осведомен, защо в България все повече двойки избират постоянното небрачно съжителство. Да знае, че то не е просто и само, защото хората са станали неморални и “непослушни” на БПЦ, а защото законодателната уредба в държавата ни, която, ако почиваше на традиционните християнски ценности, нямаше да прави това – не защитава достатъчно семействата и техните социални и икономически интереси. Попитайте някой добре образован юрист и той лесно ще ви обясни поради какви чисто икономически опасения много двойки предпочитат днес да не узаконяват брака си. Попитайте също колко много и различни преференции за семействата в повечето европейски страни насърчават модерните – да, все по-либерални мъже и жени – все пак да предпочетат брака пред “свободното съжителство”. Но ето защо, обръщайки се към държавата да не разрешава небрачните двойки, митрополитът би направил диалога си с нея и много по-отговорен, и много по-отечески сериозен, ако вместо да прави лични комплименти на министър-председателя, би настоял държавата да изпълни именно функциите си на държава, за да пресече болезнената от църковна гледна точка тяга на своите граждани към вършенето на “тежък грях”, за който “се отива в ада”. Понеже другото – съзнанието за благодатната пълнота на брака – не се постига чрез законови забрани, а чрез отеческа грижа, такт и благост, които са задължение на Църквата, а не на министър-председателя.
Накрая, нещо по повод “утробата под наем”. Струва ми се, че едва ли беше удачно с подобен груб израз да се подхожда към проблематика, свързана с дълбоко и интимно страдание, каквото е безчадието за едно семейство, към драматичния (защото той най-често е драматичен, прозтичащ от социална безпомощност и беднотия) избор на жените, решаващи се да станат “сурогатни майки”. За сметка на това едно умерено поднесено запознаване с аргументите, които правят “сурогатното майчинство” още по-рисково за пораждане на страдание, отколкото страданието, което уж лекува, щеше да направи позицията на Църквата и много по-авторитетна, и много по-трудно обругаема от масовите медии. Нека митрополитът да беше казал поне, че дори според секуларната психология между “сурогатната майка” и износвания от нея плод се създава в периода на бременността такава връзка, че последващата според договора раздяла с роденото дете може да доведе до неподозирани сривове и дори самоубийства. Понеже нищо от това не беше казано, ние отново станахме свидетели на невъзможността т. нар. “биоетически дебат” между Църквата и либералното ни общество да бъде задълбочен и да намери сериозно присъствие в публичността ни. Станахме свидетели на поредния евтин, персонален “дуел” между “одиозния митрополит” и плоската, либерална медийна стихия.
