Епископат, свещеници, миряни – достойни!

Георги Тодоров: Досегашните реакции на повечето медии бяха доста агресивни и повърхностни. За съжаление, Църквата не изпревари събитията. Тя трябваше да изпревари тази медийна вълна с едно искане на прошка. Това не се състоя и се случи най-лошото: изля се цялата тази кал. Не се проведе сериозен разговор, дори на най-елементарното, на юридическо равнище. Почнаха да осъждат, преди да са прочели още страницата. Имаше презумпция за виновност – те са виновни до доказване на противното. Необходимо е, обаче, едно сериозно осмисляне на въпроса, а то задължително трябва да не спира до комунизма. Комунизмът е продукт на нещо по-старо и по-голямо от него. И се опасявам, че това по-старо и по-голямо и сега е помежду ни. Това е светският дух. Комунизмът е емблематичен, краен продукт на тази секуларизация, започнала много преди Маркс и утопистите. Секуларизацията от Ренесанса насетне нямаше как да не доведе до атеизъм, до марксизъм и комунизъм. Но този светски дух съществува и след падането на комунизма. Комунизмът рухна и се дискредитира, но светският дух не се е дискредитирал. И в момента Църквата бива атакувана от светския дух. Същият светски дух, който създаде комунизма, който създаде неговия апарат – номенклатурата и Държавна сигурност; същият този светски дух в момента се опитва да атакува Църквата – със светска, а не духовна, църковна, християнска логика. Видяхме едно охулване без страхопочитание към институцията на Църквата. Забравя се най-важното: че Църквата не е човешка институция. Църквата без Бога не е Църква. Църквата включва Христос като глава. Т. е., институцията на Църквата не може да бъде атакувана от човеци, тя е богочовешка. Ние "заради наш Илия намразваме свети Илия". Заради отделен църковник намразваме Църквата. Има хора, които заявяват: „Аз тази Църква не я искам”. Това е изключително неграмотно. Едно е личният грях, личният провал на членове на Църквата, друго е институцията, която е непогрешима.

Калин Янакиев: Аз няма да се съглася с Георги Тодоров, че комунизмът е обикновена деривация на секуларизма. Комунизмът в своя същински период е квазирелигия, религия без Бог. Омразата на комунизма към християнството не е секуларната омраза към християнството. Това е същинска сатанинска омраза, тъй като комунизмът представлява своеобразно идолопоклонство пред земната власт, своеобразен мистически дух даже. В ранна болшевишка Русия противниците на Църквата са били съюзени в организация, която се е наричала „Союз воинствующих безбожников”. Т. е., онези, които са били срещу Църквата, са се наричали безбожници, а не атеисти... Така или иначе, комунизмът се провали. Днес ние чуваме вече гласа на либералната омраза по отношение на Църквата. Когато се казва: „Покрай Илия, намразиха и свети Илия”, ще трябва да влезем малко по-дълбоко: преди отварянето на досиетата я намразиха. Либералният дух a priori мрази Църквата. И я мрази не защото не знае, че тя е богочовешка институция, а тъкмо защото е богочовешка институция. В това има мистика на омразата към Църквата. Ние трябва да свикнем да живеем с това. „Както Мене гониха, така и вас ще гонят”, е казал още Христос. Не можем да благодушестваме и да смятаме, че ще бъдем пощадени. Църквата се мрази, защото е от Бога, а не въпреки че е от Бога. Поради невежеството на определени медийни гласове ние пропускаме да забележим тази дълбина. Това е същинска сатанинска дълбина. Трудно е да обясниш на либералния човек, че няма право да критикува Църквата, защото тя в своя божествен етаж е безпогрешна. Той знае, усеща, че е безпогрешна в своето божествено оглавление и тъкмо поради тази причина изпитва невероятна ненавист към Църквата. Това, обаче, са дълбочини, които може би не са предмет на разговор в един все пак отворен към обществото вестник. Ние би трябвало да бъдем дружелюбни към света. Да се опитваме с търпимост да му обясняваме. Трудно можем да излезем с декларация и да кажем: „Не смейте да пипате Невестата Христова”. Веднага ще ни бъде казано: „Но тя в този свят вижте с каква кал е покрита!”. Трябва да умеем да разграничаваме двете неща. Трябва да признаем калта, защото тази кал я има, и трябва да се опитваме да обясним защо Църквата, въпреки всичко, е белоснежна. Хората идват в Църквата не заради владиците. Тези, които идват в Църквата, идват, за да се спасят от най-голямото зло, от смъртта. Не от просто физическата смърт - а от тази постоянна смърт, в която този свят живее. Хората жадуват vita maxima, максимален живот, и затова отиват в Църквата. Онези, които са в Църквата, не могат да понесат да живеят в света на вечната раздяла и на вечния разпад - защото това е нашият свят. Църквата се състои от онези, които не желаят да живеят във vita minima, които не могат да се примирят с това и които вярват, че има vita maxima.

Отец Ангел: Много хубаво беше казано: единственият проблем пред човечеството винаги е един и си остава – проблемът със смъртта. И понеже съм се лутал, да кажем, в този свят насам-натам – истинското разрешение на този проблем го намерих в Църквата. Силата на Църквата е в това: наистина да се потопиш и да търсиш онази среща с Христос, която е възможна единствено в нея. По-страшното е другото, обаче: Църквата е и човешка институция, това трябва да го кажем. Тя е богочовечески организъм безспорно, но ние живеем тук, в този свят, и сме хората. И всичко онова, което правим като постъпка, се вижда в обществото. Мисля, че незнанието на обществото за Църквата не трябва да е единствено негова вина. Въобще, в целия този релативен свят, в който живеем, когато нямаш определение на ценностите (а в крайна сметка, ти даваш определението, ти си мярката на тези неща), това до известна степен предполага и липсата на познание. Защото достигаш до някакво доволство, а това е най-страшното. По този начин губиш въобще представа или усет за еклезиология. Това се показва по най-добрия начин в онова, което демонстрират в момента медиите. Те нямат усет за Църква, нямат и познание върху нея. И което е по-страшното – като че ли въобще не искат да го придобият. Единствената конкретика е върху пиперливото. Онова, което по някакъв начин ще продаде вестника. Но ако искаш да разбереш Църквата и да влезеш в нейните проблеми, наистина трябва да заживееш с нея, трябва да изпиташ тази вяра. А това не е лесна работа. Или, най-малкото, изисква усилие. Църквата винаги е носила усилие.

Мариана Христова: Бих се спряла на поговорката, която и г-н Тодоров, и проф. Янакиев споменаха - за наш Илия. Спомням си, че поговорката за Илия и свети Илия я спомена и митрополит Кирил, оправдавайки себе си и всичките си не съвсем лицеприятни действия. Той използва същата поговорка, за да оправдае себе си. А когато вие, господин професоре, говорите за тази мистична омраза – аз си позволявам да се усъмня: сигурно има в определени хора, но много повече има незнание, непознаване и плъзгане по външното. Защото хората в медиите нямат този опит, за който говори и отец Ангел. Но има и изключения, слава Богу; може те да са малко, но има. Например, един Горан Благоев, който в момента е силно недолюбван от определени митрополити. И не защото той не е с християнска нагласа. А защото казва неща, които определени хора в Светия Синод не искат да чуят. Всички се дразним от невежеството на представителите на медиите. Журналистите като цяло не са готови за тази тема. Но ако има поне малко хора, подготвени да кажат нещо повече, те трябва да го направят, оглеждайки нещата от всички страни. Интересно е, впрочем, че един от митрополитите, който може би има най-много за какво да се покае, Старозагорският, говори за себе си в множествено чисто, а Ловчанският (който се оказа един от малкото владици без досие) не си позволява подобно нещо. Лицемерието е безкрайно и т. нар. обикновени хора го усещат. Затова те се отдръпват от Църквата.

Георги Тодоров: Все пак, нашият подход към темата за досиетата трябва да бъде християнски подход. Стана дума за Горан Благоев. Аз не смятам, че в предаването си той постъпи по начина, по който един християнин постъпва. Имам предвид старозаветния пример с пиянството на Ной и реакциите на тримата му сина. Единият вижда пияния си баща и вади на показ неговото падение. А другите двама – които са добрият пример, даден ни в Библията – не само, че покриват баща си, за да не се вижда неговата голота, но и заднешком влизат, за да не го видят те самите; да не го злепоставят пред себе си. Че той се е напил и се е олял, е вярно. Но ние като хора, които искаме с добри средства, по християнски начин да въздействаме върху събитието – ще постъпим така, че да не вкарваме сгрешилите в ъгъла, да не ги злепоставяме.

Христо Буцев: Смятате ли, че Църквата е намерила точните си, адекватни начини да действа в днешната среда?

Отец Ангел: Мисля, че именно висшият клир има да извърви най-трудния път. Защото безспорно не може да остане с мълчание. Този проблем няма да премине просто така, когато си мълчим. Не можем да не обръщаме внимание на медиите - защото те по някакъв начин ни атакуват, пък ние сме по-добрите и по-умните - и можем да замълчим. Не. Църквата винаги е действала по един и същи начин. Подходът или спасението е бил само един: истинска, цялостна метаноя, преобръщане на съзнанието, истинско покаяние. Което, аз вярвам, те по всякакъв начин са показали в самотата си в разговора, в молитвата между тях и Бога. Но няма нищо лошо в това и съвсем ясно да го покажат пред вярващия народ, пред лаоса. Че - да, по някакъв начин ние съгрешихме и искаме от вас прошката. Така се постъпва в Църквата за всеки един проблем. И с всеки един, независимо от сана му, защото помазания със светото миро, с печата на Светия Дух по никакъв начин не се отличава от епископа. Разликата е само, че когато отиде презвитерът или епископът на Страшния съд, пред него ще има огромната отговорност: „Като ти дадох това стадо, какво направи с него?” Това е единствената разлика. Всеки подход в Църквата за всеки един член на Църквата е един и същ. А това е покаянието.

Калин Янакиев: Тук беше казано, че не бива да се сърдим на извънцърковното общество за неговото отношение. Защо е така? Защото църковното общество в България съществува на равнището на крайната маргиналност. И това вече е по вина на висшия клир. В България има християнско общество. Има хора, които са миряни и които имат своите компетенции да кажат нещо за Църквата и от името на Църквата. Те нито биват познавани и припознавани, нито биват търсени от т. нар. висш клир. Има нещо безкрайно оскърбително в това. Ще дам пример със самия себе си. От 20 години работя – сигурно не безупречно - за това да говоря за тази Църква, да убеждавам хора, да ги събирам, да спорим, да ги подтиквам да тръгнат по пътя на vita maxima и т. н., да се подпомагаме един друг. Преди време отидох да изнеса една беседа в Търновска епархия. Свещеникът поиска благословение от митрополита - впрочем, сега осветен като сътрудник на Държавна сигурност - и този човек е имал една единствена реакция по отношение на благословението, което се иска. „Добре, нека да изнесе беседата г-н Янакиев, само да не говори срещу Църквата”. Това е удивително и оскърбително. За този човек аз съм познат най-вече като привърженик на една дясна политическа сила, за която той смята, че понеже е такава от Филип-Димитрово време, аз най-вероятно ще говоря срещу Църквата. Срещу Църквата... Не че специално съм много засегнат аз – обаче го давам като пример. В България е вече пълно, пълно е с миряни, които биха могли да говорят от името на тази Църква. Мога да посоча имена на четирима известни български писатели, които са църковни членове. Има лекари, които биха могли да консултират Светия Синод във връзка с неловко формулираното, но правилно становище по отношение на сурогатното майчинство. Има такива хора. Не са търсени. Големият проблем е, че висшият клир изобщо не ги припознава. Не ги познава, не желае да живее с тях. Висшият клир не живее със свещенството си, камо ли с мирянството си. Висшият клир живее капсулиран в себе си. Той общува само помежду си (както видяхме – донасяйки даже един за друг, това са правили през годините), но въобще няма нищо общо с т. нар. мирянство, особено с мирянството, което може да бъде от полза за Църквата в този момент. Ето защо миряните - заедно със свещениците, които са в по-деликатна позиция – трябва по някакъв начин да подирят път за някакво свое обединение. Не за да противодействат на епископата, а за да могат да заемат своето достойно място и да могат да общуват с обществото. С другото, секуларното общество.

Христо Буцев: Но нали те са намерили своето обединение, това обединение е Църквата, те са част от това обединение.

Калин Янакиев: В Църквата ние се спасяваме. Аз говоря за диалога със секуларното общество. Диалогът със секуларното общество може да бъде воден. Не само по страниците на малотиражен вестник - съжалявам, че го казвам - като „Култура”. Нима Георги Тодоров не може да говори? Нима Деян Енев, писателят, не може да говори от името на Църквата? Че той е мирянин. Нима Теодора Димова не може да говори? Тя е мирянин. Нима Емилия Дворянова не е? Разбира се, че е християнка. Нима Георги Тенев, медийно лице, не е? Че той е мой съенориаш, събрат по църква. Всички тези хора могат да говорят. На тях, така да се каже, Господ им е дал таланта да говорят. Никой не ги познава, никой не ги припознава. Трябваше да се извърши гаф, за да се обърнат и да кажат: „Може ли оттук нататък да помагате?” Това е неестествено.

Христо Буцев: А казаха ли го?

Калин Янакиев: Някои го казаха. Аз свидетелствам, че на мене някой ми го каза. Направо ще го кажа открито – споменатият вече митрополит Гавриил. Той се обърна към нас.

Отец Ангел: Преди две години правехме едни предавания с Ники Кънчев в „Дарик”. Спомням си, даде ми да направя едно предаване за Коледа. „Покани си – каза ми – гости и направете едно предаване за Коледа”. Тогава поканих Теодора Димова и един мой приятел богослов, Павел Павлов. Наистина удивително е да чуеш миряните как говорят за Църквата, с каква глъбинност на изказа. Защото Православието точно глъбинност носи. Едно богословие, в което трябва да се потопиш. Това просто не е един обикновен култ, ходенето на Църква, присъствайки само и единствено на божествената литургия – а изживяването на тази литургия. И колко радостно е, когато един свещеник види своите енориаши именно в тази дълбочина. Множество са примерите. И не защото това става в столицата, в столични храмове, и защото влизат интелектуално подготвени хора, за да поемат тази вяра. А защото тя носи в себе си истината. И тогава, когато се допреш до тази истина с истинска любов, то ще почувстваш и радостта. Неслучайно първите думи на Христос след Възкресението са точно тези: „Радвайте се”. Християнинът живее в радостта, това чувство е за него напълно естественото. Неестественото е другото. Но въпреки всичко, Църквата носи в себе си и трагедията.

Калин Янакиев: И добре, какво трябва да кажем тук? Трябва да кажем, че има скъсана връзка между висшата йерархия и останалото изпълнение на Църквата. И това трябва напълно да се признае. Аз тук въобще не смятам да замазвам нещата, по никакъв начин. Напротив, известно е – и това трябва най-сетне да се каже на висок глас – че активни свещеници, презвитери в страната, биват подлагани направо на гонения от своите архиереи. Мога да дам примери, ще ги спестя засега, но това е безусловен факт. Какво да кажем, освен това, за т. нар. институция Църковно-народен събор в България? Тази или другата година трябва да се проведе поредният. Кой ще бъде представител на мирянството в този събор? Отново ли бивш депутат от НДСВ и някой висш държавен чиновник за цвят? Отново ли президентът ще присъства там като чиста фикция? Къде е църковният народ в Църковно-народния събор? Той е изключително фалшиво представен в него. Там, трябва да кажем, че епископите общуват помежду си. При това общуват скрито от обществото. Така общуват, щото обществото, така нареченото секуларно даже общество, въобще не разбира какво те решават и какво обсъждат. А ситуацията е тотално променена. Ето, т. нар. биоетически проблеми. Кой ще ги решава тези проблеми? Разбира се, че отговорността за решенията лежи върху плещите на архипастирите, те затова са архипастири. Но те, тъй да се каже, трябва да се погрижат да си създадат поне едно съвещателно тяло. От хора, които са в Църквата и които могат да бъдат техен глас; и имат добрата воля, и даже желанието да бъдат техен глас. Тези хора общуват само помежду си. Те са се превърнали в цех, в цех в лошия смисъл на думата. И тук аз ще се съглася напълно с оценката на споменаваните, превърнали се в одиозни, имена на някои митрополити. Защото и аз не искам да обобщавам...

Мариана Христова: Въобще не бива да се обобщава.

Калин Янакиев: Не бива да се обобщава. Но имената на тези митрополити трябва да бъдат казани. Аз много бих искал тези хора да извършат акт на метаноя, но в по-разширения смисъл на думата. Т. е., те да се обърнат към църковния народ и да извършат някакво разкаяние. Да поискат някаква прошка, да кажат някаква човешка дума, да се усети някаква сълза в очите им. Нищо подобно не се забелязва. Тези хора са се превърнали в църковни чорбаджии, в провинциалния смисъл на думата църковни чорбаджии.

Христо Буцев: Вие не се страхувате, че, казвайки това, го казвате, все пак, под влиянието на секуларната култура. Защото иначе един мирянин не би трябвало, според мен, да поставя под съмнение...

Калин Янакиев: Не е вярно това. Аз не поставям под съмнение тяхната каноничност. Това е сложен богословски въпрос, но нека да отворя една малка скоба. Не поставям под съмнение техния каноничен избор, тяхното канонично ръкоположение. Не поставям под никакво съмнение техния епископски сан. Не поставям под никакво съмнение благодатта на тайнствата, която тези хора ни преподават. Иначе бих бил донатист. Донатистите са смятали, че ако някой е недостоен като личност, то и тайнството, което той преподава, не е действително. Господ е милостив и чрез ръцете на недостойни също ни спасява. Защото инак бихме били неспасяеми. Иначе трябваше да бъдем църква от чисти, катари щяхме да бъдем. Това не е така. Аз, обаче, по никакъв начин не смятам да замълчавам, че това затруднява църковния живот тук, на земята. Защото Църквата е царство не от този свят, което в този свят пребивава. И нейният проблем е нейното пребивание в този свят, на тази, българската територия. Всичките болести идват от това. От този църковен чорбаджилък на неколцина архиереи. Които сега бяха уличени в нещо отвратително – защото те, отгоре на всичко, са донасяли един за друг. Донасяли са с грозни думи, всички могат вече да го прочетат, тези досиета са открити. Можем да видим какво е говорил Калиник за Дометиан, Дометиан за Калиник – за да спомена само най-одиозните примери. Тези хора не могат да продължат да излизат с осанката на църковни чорбаджии пред нас. Трябва да се обърнат и да поискат прошка. Ние ще им дадем тази прошка - не до 7 пъти, до 70 пъти по 7 трябва да прощавате - ни казва Сам Христос. Колкото и да ми е трудно, каквото и омерзение да изпитвам, ще им дам тази прошка. Защото като човек, като слаб човек, аз изпитвам омерзение.. Но прошка, която не е поискана, не може и да бъде дадена.

Георги Тодоров: Смятам, че тези досиета се надценяват като грехове и като грозни постъпки. Те действително са грехове и са грозни постъпки. Но аз лично в моя живот съм извършвал много по-тежки грехове и много по-грозни постъпки, за които няма следа и никой не ги знае. Да, съгласен съм, че да наклепаш един колега или един събрат, е много лошо, обаче всички ние в пристъп на гняв и омраза не извършваме ли безброй убийства в нашето съзнание? Трябва да включим тези неща в по-общото. Това са регистрирани простъпки, регистрирани грехове. Понеже имало Държавна сигурност – някой написал нещо и така останало. Но има много по-важни и по-тежки други грехове, никъде ненаписани. Освен в Божиите книги.

Мариана Христова: Но все пак не смяташ ли, че би трябвало да има някакво разкаяние?

Георги Тодоров: Безспорно. Всеки от тях като пастир носи пастирска отговорност, съгласен съм. Аз отговарям за себе си, а той отговаря за паството. И неговите деяния като пастир, особено ако урони достойнството на пастира, се разпростират върху цялото общество. С това съм съгласен. Но трябва да има едно покайно настроение у всички нас. Не само в тях да го концентрираме, във всички трябва да има покайно настроение. Също е много важно това, което Калин Янакиев каза преди малко - че висшият клир не използва възможностите на Църквата. Нито за проповед, нито за консултация. Струва ми се, че тази криза, през която минава в момента БПЦ, би могла, наред с всички други минуси, да има и този плюс. Да възстанови прекия диалог между висшия клир и миряните. Не изключвам, разбира се, и свещениците. И би било прекрасно, ако от тази криза произлезе едно възстановено пълноценно общение между епископа, свещеника и мирянина; и всеки от тях да допринесе за това, за което може. Защото БПЦ спрямо обществото е наистина в много тежко положение. И това, за което стана дума – за корозивната страна на медиите. Медиите не само, че са секуларни, но те някак са и антицърковно настроени, повечето от тях. Тази враждебна среда няма да става по-благоприятна, а ще става по-враждебна, но по-перфидно – и тук отново се връщам на темата за комунизма. Ние комунизма в България, за съжаление, не го ползваме като исторически опит. Ще стане така, че най-накрая ще дойдат англичани или французи, които не са живели под комунизъм, да ни обяснят какво е той. Защото това е огромен исторически опит, а ние малко работим по въпроса.

Отец Ангел: Е, чак пък огромен... 60 години.

Георги Тодоров: 60 години, но това са страшно много неща за осмисляне. Ние нямаме фундаментални изследвания. Ето, сега и кризата с досиетата, и преди това разколът, те трябва да се осмислят по същество. Защото тепърва ни чакат други предизвикателства, изключително перфидни. Комунизмът беше в челен сблъсък с Църквата. Сега ни предстои обратното – перфидното рушене на Църквата. И ние трябва да сме си написали домашното за комунизма, за да знаем какво става и сега. Защото иначе, изолирайки го в средните скоби на една система от 1917 г. до 1989 г., ще загубим истинската историческа перспектива, която започва много по-рано и продължава и занапред. На нас тепърва предстои да ни противостои перфидната, сладката отрова.

Отец Ангел: Навремето си говорихме с един мой приятел и тогава осъзнах нещо много вярно. Той ми каза: „Знаеш ли, докато сръбският народ имаше свети Николай Велимирович, ние имахме Дънов”. Ето това е огромната бездна, ние сега изпитваме страданието на тази бездна. Не знам, някак си даже си мисля, че това, което стана в момента в Църквата, до известна степен ще доведе доброто. Защото някак си тази Църква беше залитнала в липсата на богословие. Или то беше сепарирано в няколко островчета, единствено там можеше да се говори по-живичко за това. И ясно е само едно, навремето много вярно го беше формулирал еп. Атанасий Йевтич: „Една църква, в която липсва богословие, е мъртва църква”. Тепърва сега пред Църквата стои точно това предизвикателство – насищането й с богословие. Защото не е достатъчно единствено да твърдим, че видите ли, щом е Църква, тя носи своето богословие; и щом е богословие, то е в Църквата. Не е истина това. С течение на времето в Католическата църква са се разделили тези две тъй същности неща за изграждането на всеки един християнин. Цялата последователност на Великия пост го е показала по много категоричен начин. Т. е. първата неделя е неделята на Православието или неделята на Църквата; но втората неделя, когато се чества паметта на св. Григорий Палама, е неделята на богословието. Защото това е човекът, който е направил онзи синтез на светоотеческото творчество и онова, от което има нужда невярващият. А ние, при влизането във Великия пост, всеки един от нас се чувства като невярващ. За да получи кръщението в последния ден на Възкресението. И е точно това: Църква и богословие. Сега си мисля, че по силата на тези обстоятелства всичко това ще бъде напасвано. И че – колкото и противоречиво, колкото и трудно да е това време за Църквата - то ще донесе и ползата на Църквата, именно в това отношение.

Калин Янакиев: А бихте ли се ангажирали, отче Ангеле (знам много добре колко е трудна ситуацията на свещеника, колко той е зависим от епископа), вие, свещениците, да застанете наистина пред своите миряни тогава, когато те поискат от висшата йерархия да бъде чут гласа на мирянството? Защото ние можем да казваме в благожелателен тон, че тази криза може да доведе до нещо добро, но аз продължавам по земному да бъда скептик. Скептик, защото моят и на споменатите от мене публични личности миряни глас може много лесно да бъде стилизиран от споменатите от мене църковни чорбаджии като бунт на миряни, бунт на горделивци, бунт на интелигенция. Да срещне боязливото мълчание на презвитериума – защото той, от една страна, е свързан с мирянството, но, от друга страна, е зависим от епископата – и цялата работа отново да потъне по някакъв начин. Съществува ужасната възможност и сега нещата да потънат в мълчание. „Кои сте вие, че ще искате нещо от митрополит Галактион, митрополит Кирил, от архиереите?” Защото ние бихме могли да поискаме и един реален Църковно-народен събор в България, една истинна съборност на Църквата, каквато в България въобще няма. Няма такава съборност, вие трябва да се съгласите с това. Нито свещениците имат глас, нито, още по-малко, миряните имат глас. Няма да можем да излезем от кризата на тази Църква, ако изпълнението на тази Църква по някакъв начин не се обедини. Ако - не искам да употребявам тази дума, но ще трябва да я употребя – не се окаже някакъв натиск. Някакъв натиск трябва да бъде оказан върху йерархията да си свърши работата. Да си свърши работата върху възобновяването на диалога вътре в Църквата. Хайде, да оставим диалога ни със секуларните медии и т. н., който изглежда няма да можем никога да спечелим.

Отец Ангел: Прав е проф. Янакиев, големият проблем за Църквата са свещениците. Ние имаме, в края на краищата, 15 митрополита...

Калин Янакиев: И, уви, 80 монаси...

Отец Ангел: 80 монаси; за монахините не искам да говоря, те са още по-малко. И другото е свещенство. А пред свещенството е това предизвикателство и то не е отсега, през цялото време в Църквата пред свещенството свои това предизвикателство. То трябва да е подготвено за него. Трябва да си признаем, че свещенството не е на това очаквано от народа Божий ниво, на което трябва да бъде. Ето, това е най-страшното. И тук вече се прокрадва до известна степен съмнението. Дали ще съумее това свещенство да преведе този народ. Аз мога да се ангажирам като предстоятел на храм и като човек, който води своя енория. Но не мога да ангажирам всички други. Бих се стремял по всякакъв начин към това да има среща със свещеници и да разговаряме. И ето, тук пък до известна степен има надежда, защото сега в Църквата влязоха доста много млади, нови хора; не мога да кажа, че не са подготвени. Които носят своето богословие, които искат да видят праксиса в истинския му вид. Това е важно.

Калин Янакиев: Но свещениците трябва да имат куража да застанат пред своите епископи, когато техни събратя биват гонени.

Мариана Христова: Но те са твърде зависими.

Калин Янакиев: Аз казах, много е деликатна позицията... Тук се изисква мъжество, няма как без мъжество да се мине. Отец Стефан от Русе е прогонен от предстоятелството на храма „Св. Николай Мирликийски Чудотворец”, една чудесна енория е в криза. Поради сплетни и слухове. Отец Петър от Казанлък – човек, който е обърнал десетки и десетки хора; при това ги е обърнал от дълбоки грехове и ги е направил свещеници – се скита от храм в храм, от манастир в манастир. Защото църковният чорбаджия, митрополит Галактион, не желае да го върне по никакъв начин. Прогони го абсолютно без никакво основание. Част от митрополитите имат властта на феодали в своята епархия. Свещениците трябва да могат да стоят един зад друг.

Мариана Христова: Подобни случаи трябва да се знаят, трябва да се казват на висок глас. Впрочем, това определение, феодали, съм го чувала от енорийския си свещеник, който не би застанал никога пред микрофон. Но в частни разговори с човек, когото познава отдавна, казва: „Те са феодали”. И то не го казва с някакво ожесточение, той го е приел...

Георги Тодоров: Но това не е само в България.

Мариана Христова: Може, но това едва ли ни утешава.

Отец Ангел: Вижте, аз, знаейки горе-долу нещата... За всеки един от нас, християнин, независимо дали свещеник или мирянин, стои това, че "истината ще ни направи свободни". Не съм го казал нито аз, нито Георги, нито професорът - Христос го е казал. И тогава, когато наистина осъзнаем тази истина, че това, което се върши, не е както трябва, и се каже на епископа, който в случая е и митрополит – бъдете убедени в това, че митрополитът наистина ще вземе под внимание това, което се изисква от свещениците. Лошото е точно, че общобългарският синдром е присъщ и на Църквата. Т. е. ние говорим за съборност – и тогава, когато трябва да я демонстрираме съборността, точно обратното правим. Това е страшното.

Георги Тодоров: В случая инициативата трябва да е по-скоро в миряните. Свещениците, естествено, носят по-голяма отговорност. Но пък миряните не зависят битово от владиците и могат по-свободно да говорят. Владиците не могат да ги уволнят или да ги пратят в друг храм... Но у нас е слаб и епископатът, и свещенството, и монашеството, и мирянството. Ние сме обрулени; много отдавна и много сериозно. От 200 години насам нещата вървят към духовен упадък. И сегашното положение е по-тежко, отколкото е било преди 100 или преди 150 години. Има известно подобрение след 1989 г., но само в някои направления. В други има влошаване. Вече сме опрели гръб в стената, няма накъде повече да се отстъпва. И затова би трябвало да използваме дори отрицателната енергия от кризата с досиетата. Това, за което говори Калин Янакиев, че трябва да се окаже натиск върху епископата – тази работа в момента, така или иначе, я вършат лошите медии.

Мариана Христова: Ами няма кой друг да я върши.

Георги Тодоров: Да. Те я вършат лошо, нехристиянски, без почитание, без разбиране. Но натиск има огромен. Дори и поради тяхното неразбиране на Църквата, но натиск има. И ми се струва, че преминаването през тази криза на Църквата би могло да се използва и от епископата, и от свещенството, и от миряните. Ние, миряните, можем да покажем повишена активност в този момент. Първо, в защита на Църквата от злонамерените нападения, които идват извън нея. Второ, да се задействаме по въпросите за липсата на диалог, за неизползването на ресурсите на Църквата от страна на висшия клир. Свещенството също да поеме своя дял от проблема. Своя дял да поеме и епископатът, минавайки през прошката, през покаянието – говорим не за личната изповед като тайнство, а за обществения аспект, за пастирския аспект, за достойнството на пастира, което е накърнено сега. А един пастир без достойнство не може. Забележете – когато се ръкополага епископът, какво прави народът? Една думичка само казва...

Калин Янакиев: Две.

Георги Тодоров: "Достоен!”.

Калин Янакиев: Или „анаксиос”.

Георги Тодоров: Или „Недостоен!”. Но важното е, че ние, народът, казваме: „Достоен!”.

Отец Ангел: Но това става и при дякона, и при свещеника.

Георги Тодоров: Също. А след като ние казваме „Достоен!”, значи можем да кажем и „Недостоен!” – когато той уронва достойнството на епископския сан. Така че в момента ние, миряните, сме призвани към много по-голяма активност. Но трябва да имаме уважително отношение към нашия отец или брат в Христа. Той е извършил простъпки, но тези, които видяхме, са по-леки, отколкото други наши простъпки, които няма да излязат. Нашите ги знае в пълнота само Господ...

Отец Ангел: Църквата, освен че е божествена, носи в себе си персонализъм. Това трябва да го кажем. И в Църквата е важна личността или по-скоро оличностяването на човека. Защото нашият Бог е личностен Бог и ако искаме да се срещнем с този личностен Бог, трябва да бъдем личности. Като тази личност не се изгражда вследствие на законите на обществото – в разлика от това, което учат социолозите. А по-точно чрез срещата... или преминаването през Христос - това е по-важното. И тогава, когато имаме този персонализъм и имаме личност, някак си реакцията на масата за нас не е от някакво значение. Т. е. ние никога не сме искали да правим закони, които по някакъв начин да ръководят масите. Имаше една такава идеология, видяхме докъде стигна. В нея личността беше напълно потъпкана. Църквата е друго нещо, личностно. Калин Янакиев много ясно го каза: като вярващ човек, той никога няма да се съмнява във верността на тайнството, което извършва даденият епископ. Но неговото съмнение идва върху точно този оттенък на личност и оличностяване. Това е. И това е най-страшното – когато поемаш сана и не искаш да се оличностяваш, да се охристовяваш.

Калин Янакиев: Нека да кажа нещо радикално. Някои измежду митрополитите изглежда са заслужили да бъдат посъветвани да се оттеглят на покой. Не да престанат да бъдат епископи - това е именно невежеството на либералната журналистика - да подадели оставки - епископът оставка не подава, той не е директор на фабрика. Но някои от тях са се покрили с толкова голям позор, че изглежда заслужава да бъдат посъветвани да се оттеглят на покой. Не просто техните доноси, а цялото им поведение – и преди, и след това – са показали, че те трудно могат тепърва да се оличностят и охристовят по такъв начин, за който говори отец Ангел. Други от тях следва да бъдат призовани към публичен акт на обяснение към църковния народ, защото не са от този тип. Ние правим разлика, четем внимателно онова, което беше изнесено. Знаем, че едни от тях са донасяли, а за други няма сведения да са донасяли. Знаем да разграничаваме тези хора. Трябва да имаме мъжеството да го направим. Когато Георги Тодоров каза, че различно е било поведението на синовете на Ной, той малко повече стилизира под този богословски топос, отколкото изглежда е необходимо. Аз ще кажа една друга притча, която съм научил от един свещеник: Църквата е дом, който Господ е направил безупречно. Той е прекарал в него ток, за да е светло и топло в Църквата. Домът е безукорен, но уредите могат да бъдат повредени. И ако са повредени преосветените и високопреосветените уреди – онези, които имат, така да се каже, мисията да осветяват и отопляват целия дом - то техните грехове са много тежки. Поради тази причина ние може да сме извършвали с тебе, Георги, много страшни грехове, но ние, тъй да се каже, нямаме същата отговорност в Църквата, която имат те. Ние не осветяваме цялото. Аз може да съм убивал с мисълта си хора, но аз съм малка лампичка. Онзи може да не е убивал с мисълта си хора (макар че неколцина от тях сякаш са го вършили), но дори и малкият им грях е страшен. Защото те са епископи, това е страшен кръст. Има два изхода от тази ситуация. Единият е сприхавият и неумният изход на разколника. Понеже големите уреди са повредени и в безупречно построения дом, напускаме дома и започваме да си строим друг дом. "Суета сует и всяческая суета" - защото друг дом ние не можем да направим. На нас не ни трябва дом, построен от човеци, а само домът, построен от Бога, защото ние търсим спасение, а не нещо друго от Църквата. Другият възможен изход е - да оставаш в този студен и тъмен дом и се облажаваш заради това, че извършваш невероятния героизъм да стоиш в безупречния, канонично построения дом, макар да ти е тъмно, макар да ти е студено. Това е също един недостатъчно умен, да го кажа на съвременен, светски език, път. Защото твоят героизъм няма да те ползва. Ти пак ще бъдеш замръзващ от студ и ослепяващ от мрак, а ти си в този дом не заради това. Следователно, връщам се на темата за натиска. Тук не става дума за груб натиск, а за натиск вътре в дома. „Много ви моля, поправете уредите! Ние сме дошли в този дом, за да ни е топло и да ни е светло. Няма да търпим да живеем в тъмен и студен дом. Не защото ви мразим, а защото искаме да се спасяваме.”

Отец Ангел: Има едно писмо на св. Григорий Богослов към свещеник: „Сега, когато е толкова трудно, и ако преди си имал възможността да проповядваш и да изказваш Божиите истини на този народ, а сега това по някакъв начин ти е отнето, то не се предавай. Остани в този разговор със себе си. Христос няма да те изостави в този момент. И тогава ще се наситиш с още повече истина, която, така или иначе, рано или късно, ще я преподадеш.” В този момент на отрезвяването от нас, свещениците, се изисква и точно това.

Георги Тодоров: И още нещо. Сегашните епископи са продукт, така да се каже, на нашите бащи и деди. Ние сега отговаряме за епископите след едно поколение. Те се изграждат сега, тях можем да възпитаме. В крайна сметка, и най-лошият владика не може да попречи на един мирянин да се спаси чрез Христос. Защото ние заради Христос сме дошли в Църквата. В този смисъл, оттеглянето на митрополитите трябва да се гледа винаги в контекста на цялото. Всеки случай е индивидуален: в този контекст, в тази ситуация. Може би пък съгрешилият, като се покае, да бъде един добър владика. Вместо на негово място да дойде някой, който не е сътрудничил на ДС, но ще залитне в друго. Важното е да се вземе най-доброто от всеки в Църквата. Ако се извлече най-доброто от сегашните владици, от сегашните свещеници, от сегашните миряни – това ще бъде полезното и за църквата, и за обществото като цяло.

Мариана Христова: И за мен като вярващ човек, като мирянин, няма значение какви са владиците. Дали те са достойни или недостойни, няма да промени моя вътрешен път, моята връзка с Бога, моето влизане в храма. Но това има значение за всички онези, които са извън, а не вътре в тази вяра, църква, храм. За тях то има голямо значение.

Отец Ангел: Ами аз мисля, че ние през цялото време точно за това говорехме. В смисъл, няма никакво противоречие в това.

Източник: в. Култура