От нашето поведение зависи, дали ще настъпи краят на света
Интервю с Адрианополския епископ Евлогий, игумен на Рилския манастир:
- Ваше Преосвещенство, кои събития и инициативи на Българската православна църква за 2011 г. бихте откроили като най-важни, като най-значими?
- Неприемливо е в Църквата да се излъчват събития и инициативи на годината, тя не е светска институция. Нейната основна мисия е служението на Бога и на паството. За мене, колкото и да звучи сиво и всекидневно, най-важното в живота на БПЦ са църковните богослужения в нашите храмове. Те са основно задължение на всеки свещенослужител, независимо къде се намира храмът. Богослужението е нашата връзка с Бога и миряните в една енория, епархия и в Църквата като цяло. Най-важното е, че в повечето храмове се извършваха редовно богослужения. Следва обаче да има повече свещенослужители, в повече населени места, където има православни християни, за да се извършва богослужение. Това е основното за мисията на Църквата. В по-голямата си степен нашето духовенство е ревностно и извършва своите задължения. Не можем да пропуснем и канонизирането на Баташките и Новоселските мъченици - събитие, каквото не бе имало от 1962 г.
- Казвате, че всекидневното богослужение е най-важно. В последните години храмовете се пълнят с хора. Означава ли това, че като цяло се връщаме към истинската вяра или е поредното модно увлечение?
- Периодът на модата „църква”, каквато имаше скоро след промените, вече отмина. Останаха ревностните християни. В това число не включвам кръщавките и венчавките, които в повечето случаи се изпълняват само по традиция, а не по лично убеждение на тези, които искат да се кръстят или венчаят. В последните години се забелязва, че броят на хората, които се обръщат към вярата, нараства. Колкото до богослуженията, ние ги извършваме, независимо дали в храма има вярващи или не. Дори да няма нито един човек, свещеникът е длъжен да служи и да се моли за своето паство. Всяко богослужение започваме с молитва за мир и благополучие на целия български народ.
- Молите се дори за тези, които не се сещат често да влизат в храма?
- Да, молим се и за тях. Например светата литургия е обществено богослужение, което означава, че миряните трябва да присъстват на него, а не само да се казва, че е задължение на свещеника да служи. Той се моли за вярващите, но заедно с тях се моли за своето паство, за своя народ, за своята църква. Затова колкото повече християни присъстват на богослужение и участват дейно в него, толкова по-силни са молитвите, които свещеникът отправя към Бога, а те са за спасението на самите вярващи.
- Преди години БПЦ имаше остра нужда от свещеници, вече има две семинарии, преодоляна ли е тази нужда?
- Нужда все още има, много малко ученици постъпват в духовните училища, малко се и дипломират. Духовен сан обаче може да се приеме и без духовно образование след надлежна подготовка. Впрочем прави впечатление, че кандидатите са малко и в училищата по изкуствата. Изглежда, младите хора предпочитат „по-практичните” специалности.
- Откъде дойде този отлив?
- Някои твърдят, че нямат реализация, защото я разбират като израстване в йерархията. Някои кандидати са с по-материални виждания за живота. Затова и голяма част от младите хора вероятно не разбират, какво всъщност означава да си свещенослужител. Всеки един свещенослужител, дори в най-малкото селце, изпълнява висше служение, каквото другаде няма. Светът обаче се материализира. Много хора едва в напреднала възраст започват да осъзнават какво се случва в църквата, а също и че в материалния свят, колкото и да получаваме от него, все нещо не ни достига.
- Критиците на БПЦ твърдят, че липсата на мисионерска дейност е в основата на разколебания в нея авторитет в обществото като цяло. В същото време в църковните среди има виждане, че Църквата като духовна по призвание следва да се занимава само с духовното, с мистичното. Къде е истината?
- Мисионерската дейност на Църквата е от първостепенните й задачи. Нека обаче не забравяме, че ние сме кръстени вече близо 1100 години. Едно общество, което вече е приело християнската вяра, не се нуждае от много мисионерстване. Самото служение на един свещенослужител е мисия. Не можем да тръгнем, особено в големите градове, като амбулантни търговци от врата на врата в жилищните комплекси, където ще ни приемат като натрапници. Сега има достатъчно средства за комуникация, хората имат информация за Православната църква, храмовете са отворени. Това не е малко, за да събуди една позадрямала душа, да я отведе в храма, за да чуе тя, какво извършва там свещеникът, и да се помоли. Някои ни опонират, че богослужението е на неразбираем, църковно-славянски език. Това всъщност е нашият роден език, но в една по-ранна редакция. Пеенето, богослужението се извършва на него, но четивата са на съвременен български език – абсолютно разбираем за всеки български гражданин. Въпреки това сме свидетели как по време, когато свещеникът чете светото Евангелие, Апостолските послания, Псалтира, някой влиза, пали свещ, прекръства се набързо и излиза. Това означава, че не езикът е причина.
- Каква тогава е причината?
- Проблем е, че българинът като цяло обръща внимание на нещо, само когато му се налага по задължение. Богослужението, слушането на словото Божие, е доброволно. Тук неизбежно трябва да споменем и въпроса с изучаването на вероучение в училищата. Ако децата от малки знаят какво става в Църквата, какво означава догмат, християнска нравственост, нещата биха били далеч по-различни. Някои обвиняват Църквата, че иска държавата да й върши работата по отношение на образованието. Аз обаче смятам, че това не е правилно. Рилският манастир е не само най-голямата обител, но в него също идват не само православни поклонници, а и хора от други вероизповедания. И прави впечатление, че дори и чуждите хора, които имат религиозно възпитание, се отнасят със светините ни с благоговение, като към свети неща. Поведението им е възпитано, държат се като в Божий дом, защото у тях са формирани духовни виждания и вярвания. За жалост случвало се е и се случва българи, чиито деди и прадеди са православни християни, да се държат непристойно, предизвикателно, да влизат с неприлично облекло. Ако в светските училища се изучава по-сериозно вероучение, то това ще даде на децата и юношите духовна култура, ще ги научи на нравственост, ще им даде по-широк поглед към света. Когато отидат да учат или да работят в чужбина, те няма да се чувстват неловко, когато попаднат в религиозна среда или в храм, независимо сред каква нация или религиозно изповедание са се озовали. Какво обаче можем да очакваме, когато сме отсекли духовните си корени?!
- Какво да очакваме, дядо игумене?
- Всъщност няма нужда да очакваме. Резултатите отсега са налице. Да си припомним какво се случва сред учениците – преди няколко години ученички убиха своя приятелка в Пловдив, в Перник младеж уби свой приятел, не минава месец, дори седмица без подобна тъжна новина. Понякога се правят кръгли маси за детското насилие, но никой не повдига въпроса за религиозното възпитание.
- Имате ли обяснение защо? Може би е по-удобно да се живее без морален коректив?
- Действително, по-лесно се живее без морален коректив, имаме по-лесни оправдания на действията си. Учудващо е, че интелигенцията също проявява късогледство в тази посока. Едно общество без норми става анархия.
- Има твърдения, че отслабването на вярата, потъпкването на нравствеността са белези за настъпване на края на света. Идва ли краят на света през 2012 г.?
- Белезите за края на света са описани в Светото Писание: войни, неблагополучия, болести, отпадане от вярата, упадък на морала и прекомерно вмешателство в Божието творение, което често пъти поражда катаклизмите, както и използване на достиженията, дадени ни от Бога, за унищожаване на човешкия род – тези неща вече са налице. Искаме или не искаме, ние вървим към края на света. От нас и нашето поведение зависи, дали ще ускорим или не този процес. Ако търсим Бога в себе си, уважаваме ближните си и живеем според нормите, Господ ще ни помага във всичко и няма от какво да се плашим.
