Мобилно меню

3.5 1 1 1 1 1 Rating 3.50 (14 Votes)
4658s7609a.jpgВ последния си брой преди празниците в. Стандарт помества интервю с Тивериополски епископ Тихон, в което той говори за проблемите в епархиите на Българската православна църква зад граница, за диалога с католици и протестанти, както и за благотворителността на християнина.
 - Ваше Преосвещенство, къде българите в Европа могат да посрещат Коледа по православному?

-
Нашите църкви са крайно недостатъчни за стотиците хиляди българи, които работят и учат на Стария континент. Западно- и Средноевропейската епархия, чийто митрополит е Н. Впр. Симеон, включва засега 30 енории, за които се грижат 2 архимандрита и около 20 свещеника. Но това все още е малко, въпреки че непрекъснато се учредяват нови енории.
 
- Помага ли ви католическото и протестантското духовенство? Какви са вашите отношения със събратята ви от другите християнски деноминации?

- В Германия католическият и протестантският епископат има най-добри чувства към БПЦ. Това се дължи и на поведението на нашия митрополит Симеон, който е благ човек. Той винаги се стреми да подчертае при срещите и разговорите си с нашите събратя, че всички християни са преди всичко братя. А що се отнася до различията, там полека-лека ще се изясни кой е прав и кой - крив. Българските духовници никога не са се държали предизвикателно и високомерно като някои други наши православни събратя, които винаги гледат да предизвикат някакъв диспут. Това важи не само за Германия, но и за другите страни. Фактът, че лично покойният папа Йоан-Павел II отпусна за ползване именно на БПЦ една толкова древна църква като "Св. Викентий и Анастасий" в центъра на Рим, на площада при знаменития фонтан Треви, е достачтъчно показателен.

- В България мнозина обаче се плашат от добри взаимоотношения със западните църкви. И смятат, че икуменизмът означава едва ли не БПЦ да се подчини на Ватикана или протестантите.

- Икуменизмът изведнъж стана дума, която е едва ли не грях за православния човек. Първо, нека не се забравя, че това е инициатива на православната църква като цяло. БПЦ участва най-активно от самото начало в това движение, просто защото отговаря на самия дух на православието. Трябва да търсим единството във вярата. Пътят към това единство наистина е много труден и дълъг. Ето, навършиха се 40 години от премахването на анатемите между Западната и Източната църква. Настъпи спокойно време за отношенията между тях, когато можеше да се извърши по-голямо сближаване между католици и православни. Но то не беше оползотворено. Едва в последно време и то благодарение на визитата на Йоан-Павел II настъпи определено активиране на диалога между БПЦ и Ватикана. Що се касае до протестантите, там нещата са по-сложни. Те са се отдалечили доста от това, което се нарича църква. И проявяват - казвам го съвсем директно - едно нахалство в желанието си да ни наложат тяхното виждане за вярата. Те смятат, че ние сме длъжни в името на общата ни вяра в Христа да ги приемем. Това стана причина и БПЦ да напусне Световния съвет на църквите. Не можем да приемем ръкополагането на жени и благословия на хомосексуалните бракове. Впрочем против това категорично е и Ватиканът. Православието трябва да разбира икуменизма като обич към ближния, включително към враговете си. Или нека го кажем по-правилно, към опонентите си - католици и протестанти. Трябва да ги обичаме, за да можем именно с нашата обич да премахнем това, което ние смятаме за неправилно.
 
- Без да се отстъпва от православните канони, какво рационално може да се заимства като практика от другите християнски църкви?

- Много неща могат да се използват и сигурно ще бъдат използвани. Рискувам да кажа нещо, което ще прозвучи може би смущаващо за много хора. В момента нашата църква се занимава с мениджмънт на бедността си Т. е. бори се за икономическо оцеляване. Така че всякакви по-мащабни действия трудно могат да бъдат планирани. Колкото до социалната дейност на БПЦ, в липсата на която често сме упреквани, аз съм решително против да се копира западният опит. Благотворителността е дълг на всеки християнин. Църквата не може да освободи отделния човек от този дълг или да поеме това срещу заплащане. Защото това вече наистина се превръща в някакъв вид индулгенция. Това, което Църквата трябва да прави, е да учи хората. Да ги поощрява, а ако трябва, и да ги ругае, ако се правят на добри християни, а не правят реално нищо за вярата. Защото чувствам, че и в България вече се засилва социалната студенина - отчуждението и липсата на милосърдие.
 
- Как трябва да въздейства в това отношение Църквата на младото поколение?

- Преди всичко трябва да сменим подхода си към младите. На тях е нужно особено проповядване на вярата. По стародавна традиция българското духовенство е свикнало да оставя първоначалните знания за вярата на семейството. Някога наистина е било така. А сега самите родители са религиозно невежи или невярващи. Така че ще трябва самите ние, духовниците, да отидем там, където са младите хора. Но преди това трябва да се преборим с един наш страх - страха да не ни кажат: "Къде сте тръгнали вие? Какво правите там?" Позволявам си да припомня притчата за изгубената овца. Но когато не една овца, а половината стадо го няма, какво да правиш? Лош пастир ще бъдеш, ако чакаш изгубените души да се върнат сами. Следователно тръгваш да ги търсиш. И ходиш по места, където, според някои хора, кракът ти не бива да стъпва, защото било срамота. Или че отиваш едва ли не в центъра на греха. А не е така. Не е справедливо да разделяме младежта на благочестива и неблагочестива. Тези млади хора, които наричат неблагочестиви, не разбират, че са такива. А и се плашат от подобни архаични и ограничаващи изрази. Всеки млад човек е жаден за някакъв по-различен живот. Доколко е редно да го води, е друга тема. Но опитаме ли да започнем веднага с назиданието - "Това не е редно!", той ще ни посрещне на нож. И диалогът няма да се състои. Така че духовниците трябва да са малко по-причастни с радостите на младите. И да им обяснят в какво се състои истинската радост, истинският празник. Може да се започне например от това в манастирите, които, общо взето, стоят празни, църквата да организира различни младежки срещи, курсове и всякакви други мероприятия, които да ангажират скучаещите и склонни към вършене на глупости тийнейджъри.
 
- За какво трябва да помислят хората в навечерието на Коледа?

- Рождество Христово е толкова дълбоко вкоренен и любим празник за нашия народ, защото сам по себе си е еманация на една от жизнените основи на християнството - скромността. На този ден Бог се ражда в плът чрез една най-обикновена жена от Назарет, за да ни спаси. Ражда се в бедност, върху сламата във Витлеемската пещера. Така Той ни показва как трябва да се служи на хората. Че не е нужно човек да носи златен шлем или корона, а да обича другите хора. Бог ни напомня, че животът и успехите ни са дар, за който трябва смирено да благодарим.

Тивериополският епископ Тихон (Христо Георгиев Иванов) е роден през 1945 г. в гр. Щутгарт, тогава Западна Германия. През 1965 г. завършва Софийската духовна семинария, а през 1971 г. и Духовната академия. През 1967-1975 г. е иподякон в "Св. Александър Невски". От 1971 до 1973 г. е технически редактор и коректор на "Църковен вестник" и сп. "Духовна култура". От 1973 до 1975 г. е библиотекар на Св. Синод. През 1977 г. заминава при майка си в Германия, където през 1981 г. завършва средно медицинско училище и работи като фелдшер в инфекциозното отделение на "Катеринен хоспитал", Щутгарт. Монашество приема на 11 ноември 2000 г. На 6 юли 2003 г. е ръкоположен за Тивериополски епископ. Председател е на българската църковна община към църквата "Св. Викентий и Анастасий" в Рим.

Интервю на Константин Събчев

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3khdu 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)