По повод предстоящия ХХІІ Международен конгрес за византийски изследвания „Византия без граници”, който ще се проведе в София от 22 до 27 август, Фокус разговаря с проф. Христо Матанов от катедра „История на Византия и балканските народи” в Историческия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски”.
- Проф. Матанов, тъй като на предстоящия международен конгрес по византология, на който София е домакин, един от аспектите ще бъде ролята на Света гора, да започнем с това каква е ролята на Византия в запазването на Света гора през Средновековието?
- Света гора е уникален феномен в християнския свят, не толкова за православния, където има подобни общности, макар и не така значителни. Най-общо казано, това е съсредоточване на православието. Това играе ролята на един вид православен център, при липса на обща църковна йерархия. Там се стичат и културните потоци, там има и политически влияния, там контактуват хора от различни православни общности. Разбира се, ролята на Византия и за създаването на Света гора, и за нейното запазване, е огромна. Това е един парекселанс византийско-православно-славянски феномен. Не случайно това е мястото, където има най-голямо струпване на византийско-православна документация от Средновековието и от следсредновековната епоха, от османския период, огромно струпване на писмени материали, не всички от които са влезли в оборот, все още. Очакваме изследователи да разкрият документи, които не са били известни на досегашната наука.
- Споменахте, че е средище на православния свят; освен от Балканите, Грузия също има свое представителство там; има ли други?
- До Октомврийската революция е имало манастир, който е бил грузински. Това е манастирът „Ивирон”. След това, поради катаклизмите, които настъпват в руското пространство (Грузия принадлежи към него в този момент), грузинците са изгубили манастира. Грузинците твърдо са в Света гора поне до 1918-1919 г. Сега манастирът „Ивирон” съществува, но е вече с гръцко монашество, така че той вече не е грузински. Грузинците нямат свое представителство, както останалите православни нации.
Света гора е един вид православно представителство, тъй като почти всички православни нации имат свои манастири или скитове – българи, сърби, руси, румънци (макар че те нямат основен манастир, но имат голям скит), грузинците до 1918 г., да не говорим за гърците. Преди да настъпи Великата схизма (1054 г. - б. р.) е имало възможност Света гора да се превърне в общохристиянска монашеска република, тъй като там е имало и италиански манастири, които след разделянето на църквите, отпадат и са разрушени и тя остава само православна монашеска, след средата на ХІ век.
- Казвате, че много от документацията, която е запазена до днес там, все още не е проучена?
- Все още не е проучена, макар че някои биха казали, че по-голямата част от нея е с богословско съдържание. Тя е много трудна за обработване, не винаги дава такива резултати, каквито историците очакват. Малко прилича на промиването на златен пясък - трябва да прехвърлиш два-три тона пясък, за да получиш един-два грама злато. Но фактът си е факт - това е, може би, единственият православен монашески архив, за който може със сигурност да се каже, че не е напълно проучен.
- Какво е отношението на Византия към нейните съседи – сърби, българи, араби?
- Това е въпрос, който много се дискутира и сега във връзка с конгреса се поставя отново. Кое доминира – дали конфронтацията, дали взаимната неприязън, дали културният синтез, дали обмяната на културни или империалистически идеи? Аз бих казал, че щом се водят такива спорове, значи има от всичко по нещо. Първо, Византия винаги се е смятала за център на християнското икумене (грц. = вселена - б. р.). В този смисъл за нея всички съседи са били периферия, тоест от нейна гледна точка България също е била културна и политическа периферия, да не говорим за това, че в някои крайни форми византийският политически модел е изключвал независими държави. Смятало се е, че всички трябва да бъдат подчинени на василевса. От друга страна, от т. нар. периферия, има реакция срещу това византийско високомерие. Има опити Византия да бъде подменена, унищожена, Константинопол да бъде превзет и т. н., но каквито и да са конфронтационните нагласи и поведения, без никакво съмнение, независимо дали ще има войни или мир, културният обмен тече с пълна сила.
Давам ви веднага един христоматиен пример: по времето на българския владетел цар Симеон конфронтацията е почти тотална и същевременно това е време на плодотворно проникване на византийско културно, предимно книжовно влияние в България. Тоест - едното не пречи на другото. Това е особеност на този византийско-славянско-православен модел, че ръка за ръка вървят подозрението, конфронтацията и културният обмен.
- Темата на конгреса е „Византия без граници”. Какви са очакванията, какво ще прозвучи на този научен форум?
- Заглавието е доста амбициозно. „Византия без граници” означава - поне аз така го тълкувам, че трябва да обсъди ролята на византийската цивилизация в раждането на други цивилизационни модели. Примерно арабско-мюсюлманският, православно-славянският и западно-католическият. Във всеки един от тези модели Византия дава своето влияние, разбира се, по различен начин влияе върху тях, и в това се състои нейната цивилизационна същност. Една цивилизация не може да съществува, ако не може нейното влияние да се осъществява в различна културна среда. В този смисъл, при това цивилизационно влияние от славянския до арабския и до западния свят може да се каже, че византийският културен и политически модел е без граници, поне в рамките на познатия свят. Да не говорим за това, че византийският модел, по някои свои основни параметри, много си прилича с китайския. Дори в Ранна Византия особено по пътя на коприната вървят интензивни контакти. Така че обхватът на темата е грандиозен.
- Има ли опити византийският държавен модел да бъде копиран от други държави по-късно и къде?
- Разбира се, че има такива опити. Обикновено христоматийният пример е Русия. Особено след падането на Константинопол в средата на ХV век Русия се афишира като продължителка и последователка на византийския модел. В определени моменти, в началото на ХІХ век, да речем, се стига до крайност, като се опитват някои страни на византийската действителност буквално да ги приложат на практика - разбира се, неуспешно. Претенденти да са наследници на Византия имат и Дунавските княжества - Влашко и Молдова, България също може да претендира за това, че е предала византийския модел в славяноезичния свят. Сърбите също имат такива амбиции. Колкото цивилизацията е по-всеобхватна, толкова повече тези, които са я възприемали, имат амбицията и желанието да се афишират като привърженици и последователи на модела. Да не говорим за това, че според някои, разбира се малко крайно разсъждаващи учени, Османската империя взаимства доста аспекти от политическия модел на Византия. Тя възстановява, всъщност възражда византийския абсолютизъм, разбира се, с други религиозни параметри.
- С оглед на Европейски съюз и отношенията между източни и западни държави често се задава въпросът за отношението на Византия с кръстоносците и със Запада в Средновековието. Какво можем да кажем от днешна гледна точка? Какви са поуките, тъй като все пак държави, които днес се намират на Балканите, вече са членове на Европейския съюз, който се приема за обединение на западните страни предимно?
- Въпросът е доста сложен и аз поначало не бих си позволил да давам прости и елементарни отговори. Първо, без никакво съмнение, от епохата на кръстоносните походи има натрупана взаимна неприязън, чието в известен смисъл скрито влияние продължава и в наши дни. Това е безспорно и то няма как да не е, след като в западната цивилизация в епохата на кръстоносците и след това се пише доста срещу Византия, срещу нежеланието на Византия и на православния свят да участва в кръстоносните походи и т. н. След това по времето на Студената война и особено в края на периода настъпи един момент, в който и западните, и източните политици осъзнаха, че Византия е една доста чиста интелектуална област, в която учени с различна идеология, както тогава се смяташе, могат да контактуват, без да влизат в идеологически конфликт. Тогава функционираха доста центрове в Европа. В нашите страни доста се залагаше на това, стимулираше се византологията. След промените поне моите впечатления бяха за отдръпване, ако съдя от това, че в класическата страна на византологията, каквато е Германия, примерно, закриха доста катедри по византология и тя оцелява там покрай новогърцистиката. Византологията върви заедно с гръцката филология и там намира известно убежище. И мисля, че и в нашия свят напоследък се забелязва известно отдръпване, тъй като някои доста сериозно твърдяха, че фактически политическият модел на Византия е ограниченият суверенитет, който и ние свързваме, примерно, с доктрината Брежнев в края на Студената война. Така че е доста сложно.
Може би означава, че на този конгрес и в следващите византологията все повече ще се превърне в чиста академична наука без политически влияния, без някакви предпоставени и задпоставени мисли. Вероятно, дано това все пак не стане, но тя все повече и повече ще става гръцка наука дотолкова, доколкото в Гърция продължава да има интерес, продължават да се отделят средства, продължават да се готвят кадри за разлика от останалия свят, където интересът спада.
- Вие сте били ръководител на катедра „Византия и балкански народи” в Софийски университет; дали византологията има бъдеще като самостоятелна наука извън медиевистиката?
- При всички случаи бъдеще има и няма как да няма, защото не може една наука, която изследва световна цивилизация, да изчезне; при това - пишеща цивилизация, не безкнижна цивилизация. Византийците са оставили огромно книжно наследство и докато то не е усвоено, а това не се очертава в близко бъдеще, тази наука има перспектива, не може да няма перспектива. Друг е въпросът вече какви ще бъдат аспектите на интереса към нея. Това е вече друг въпрос, но че има бъдеще просто е без никакво съмнение за мене. Това не е измислена дисциплина, тя не случайно е възникнала още в зората на новото време. Продължава, разбира се, с различни нюанси да се развива и в наше време. Щом бойците на Френската революция не успяха да унищожат интереса към Византия, въпреки всичките им опити да очернят византийския феномен, значи нещата имат бъдеще.
- Вие сте присъствали и на други византоложки конгреси. Имате ли някакъв по-любопитен спомен от тях? Нещо, което ви е направило по-силно впечатление?
- Най-любопитният спомен е, че конгресът в Москва съвпадна с опита за преврат срещу Михаил Горбачов през 1991 г. Тогава участниците в конгреса бяха последните хора, които се срещнаха с един от ръководителите на преврата, който беше, ако не се лъжа, първи секретар на ЦК, това беше Янаев. Последната снимка на Янаев като политическо лице е с ръководството на конгреса и тогава си спомням, че част от делегатите вече към края на конгреса бягаха панически към летището, за да избягат от Москва. Чувстваше се известно напрежение. Това, като че ли, беше най-екзотичната страна. Да не говорим за това, че конгресът в Турция 1953-1954 г. е бил белязан с опити за погроми над гръцки и арменски магазини и т. н. Има такива неща. Надявам се, че нашият конгрес и бъдещите ще бъдат спокойни и няма да оставят такива екзотики.
- София е била домакин на четвъртия конгрес, през `30-те години на ХХ век. Каква е ролята на подобни научни форуми освен като среща и обмяна на информация от самите учени?
- Разликата между двата конгреса е фрапираща поради една много проста причина. На конгреса през 1934 г. са присъствали не повече от 35 души. На този етап това са били форуми, където е можело да се събере цялата византоложка общност, да се вслуша в себе си, да сверява часовниците си и т. н., да присъства тогавашният цар български, да присъстват министри, в аулата на университета. Можели са да се съберат, без никакъв проблем. Сега конгресите станаха огромни, присъстват по хиляда души. Аз лично не харесвам много тази масовизация, тъй като целият конгрес се превръща в едно безумно тичане по аудитории, участие във всеки форум. Човек не може да има поглед върху цялостния ход на конгреса. Ако се интересува от нещо, но е в друга секция, не може да отиде там, така че тази прекалена масовизация на науката показва, че има интерес към нея, но от чисто практическа гледна точка - не винаги е изцяло положителна. Вярно е, че организаторите се радват, когато има много хора, тъй като това показва интерес, това позволява на конгреса да се самофинансира, тъй като минаха времената, когато държавата-майка даваше, сега всеки си плаща своето участие и конгресът на практика се самофинансира. И това е хубаво, когато има повече хора, има повече средства. Но от гледна точка на възможността за пълноценни контакти многото хора не винаги са критерий за успешен конгрес.
- Застрахована ли е историческата наука от политически спекулации например на тема чие е наследството на Византия?
- Не е застрахована. Историческата наука никога не е била и вероятно няма да бъде застрахована от политически спекулации. Кой знае защо в нашия свят, поне за него мога да твърдя със сигурност, хора, които са прочели една-две книги, се смятат за специалисти, дават мнения, имат мнения по въпроса и т. н. Политическите спекулации са практически ежедневие. Не искам да давам примери сега, за да не влизаме в някакви словесни двубои преди конгреса. Нека поне в неговото начало настроението да бъде ведро. Днес такава политическа спекулация в България е насаждането на отрицателно отношение към Византия. Примерно, много малко от тези, които се показват по екрана, често ще говорят за цивилизаторската роля на Византия по отношение на България. Повечето ще се въодушевяват от битки, от спечелени сражения, от черепи и т. н. - нещо, което в най-добрия случай изкривява картината. Това не е истинската, пълната картина. Но това, чисто политически, чисто като обществено влияние, се харесва и затова върви в средствата за масово осведомяване.
