Мобилно меню

4.8888888888889 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (36 Votes)
1_99.jpgРазговор на Димитър Спасов с Мариян Стоядинов, сп. "Християнство и култура", бр. 50

- През 2010 г. се навършват 150 години от Великденската акция във Фенер, с която започва обособяването на самостойна Българска църква, но се поставя и началото на обявената през 1872 г. схизма, продължила до 1945 г. Кои са най-тежките последици от тази близо осемдесетгодишна  изолация на БПЦ от останалия православен свят?

- Темата за схизмата винаги се е разглеждала у нас в рамките на голямата тема за националния идеал. Затова и е била пренебрегвана. Независимо от мотива и тълкуването й обаче църковната схизма откъсва нашата поместна църква от пълноценното общение с останалите поместни църкви. Ние винаги сме оправдавали акта и сме омаловажавали последиците. Но независимо от отношението ни към тях последиците са факт. Една от най-тежките според мене е оправдаването на схизмата едва ли не като героична целесъобразност. От подобно оправдание закономерно следва релативирането на самото понятие за схизма и съответно – закърняването на каноничното съзнание с всички произтичащи от това последици: във времето на колективните и национални каузи това може да засегне цяла поместна църква; в постмодерното време индивидуалистичната църковност и идеологизирането на Православието стават двигател за нови и нови схизми. Веднъж усвоено, схизматичното съзнание не се лекува с „вдигането на схизмата“. Неговите метастази са трудно лечими, а в случаи, в които желание за лечение липсва, то винаги ще се проявява в тенденциите за изолационизъм, за локална или индивидуална самодостатъчност. Разбира се, случаят с нашата схизма не е изолиран. Във всяка поместна църква може да възникнат предпоставки за схизматично поведение. Примери и днес имаме предостатъчно. Но във всеки отделен случай каноническото съзнание е това, което помага за по-лесното преодоляване на последиците.

- Имате лични впечатления от живота на различни поместни църкви. Доколко сериозно православните възприемат заплахата от етнофилетизма и национализма особено тук, на Балканите? Каква е противоотровата?

- Един колега от чужбина се пошегува веднъж, че ние, българите, винаги правим нещо, което всички останали осъждат, а после всички правят като нас. Така и с „етнофилетизма“. Нито ние сме изнамерили това „състояние“, нито имаме монопол над него. В самата идея за „автокефалност“ се съдържат центробежни сили, които винаги ще отклоняват модерните нации от църковната съборност. Противоотрова е светостта. Светците са от Христовия „етнос“. Затова, когато и където ги има, всеки „филетизъм“ – и всеки „-изъм“ изобщо – губи своята категоричност.

- Догматите на Църквата винаги са били формулирани като отговор на вътрешноцърковна заплаха. Кой въпрос-заплаха в наши дни чака своя богословски отговор?

- Не мисля, че в областта на догматите днес има сотириологичен мотив за формулиране на нещо ново. Това, което би трябвало да намери своето съборно решение, е по-скоро каноничното ни съответствие с каноните на Църквата от времето на вселенските събори. Правилото за един епископ в един град е най-красноречивото изобличение на съвременната практика в т. нар. „православна диаспора“. Църквата днес очевидно е надраснала своите исторически дрехи и едва ли има поместна църква, която да не си дава сметка за това.

- Кои са най-големите проблеми пред българското богословие? Доколко подходящо е самото определение „българско” богословие, „гръцко”, „сръбско” и т. н.?

- На този въпрос може да се отговори с много думи и да се засегнат различни измерения. Аз ще се спра само на средата като фактор. Едно от очевидните затруднения пред нашето богословие е неговата „конвертируемост“. Нашите автори (с изключения, които се броят на пръстите на едната ръка) не са превеждани на чужди езици, не са познавани, нито цитирани. Причините може да са и обективни, и субективни. Достатъчно е да споменем само схизмата и комунистическата репресия, за да си дадем сметка за тежестта на нашата богословска изолация в продължение на повече от сто години (от 1872 до 1989 г.). И ако това е външното измерение на проблема, вътрешното се състои в едно все по-натрапващо се като норма в нашите църковни среди крипто-богомилско и сиромахомилско отношение към учеността и академичността. За не един и двама в нашата поместна църква богословската образованост е обратно-пропорционална на „църковната (в смисъла на административно-клерикална) благонадеждност“. Често ставаме свидетели на изкуствено разделение между благочестие и богословие, което не е нищо по-различно от една съвременна рецепция на немския реформаторски пиетизъм. Фактът, че богословските факултети през последните двадесет години се администрират от държавата, само подклажда подобно дуалистично мислене. В резултат – богословската образованост в нашата поместна църква не се счита за ценност. Затова например нямаме и епископи–хабилитирани преподаватели по богословие. Затова и в различните епархии има (без)различно отношение към образователното равнище на клира, а понякога и скрита опозиция спрямо всяко богословско израстване над средното равнище. И няма как да е различно, след като и в близкото минало, и днес сред висшия клир се счита за лош тон някой епископ или митрополит да спомене своята докторска степен, при все че всички, които навремето са специализирали в бившия СССР, са се връщали с такава. Нито поместната ни църква като цяло, нито отделните митрополии имат образователна политика, в която да намира място висшето богословско образование. Ако спорадично има опити за такава политика, те се ограничават до предучилищното, понякога началното, рядко прогимназиалното, и най-много – семинарското равнище. Подобно отношение към богословието няма в нито една друга поместна църква.

Колкото до „българско“, „гръцко“, „сръбско“ и пр., това са просто декоративни, а не същностни определения.

- В България общуваме трудно, изграждаме устойчиви общности от какъвто и да е вид още по-трудно. Това постмодерен феномен ли е, или има някакви по-дълбоки корени? Как този дефицит на общностен дух се отразява на църковния живот в БПЦ?

- Процесът на разпад на общността не е от вчера. Всяка наша модерност – от следосвобожденската до следдеветосептемврийската и следдесетоноемврийската – маркира различни етапи от този разпад. Ние сме поредното поколение, формирано във и от него. Затова не ни е лесно. Нещо повече – ние пренасяме своето неумение за общностно съществуване от света в Църквата. Така нашите енории, особено в големите градове, функционират или като конгрегации, или по законите на обществото, в което ролите са разпределени между клиенти и администратори. Това е и криза, и шанс. Това е криза, защото лесно възпроизвеждаме разпада и в своите църковни поприща. Но е и шанс, защото Църквата има Христос, в Когото това състояние може да бъде лекувано. Дали нашето поколение ще успее да надмогне себе си? Ако зависеше само от нас – едва ли. Нашата пиетистка самодостатъчност, нашето идеологическо разбиране на Православието изкривяват всяко добро начинание, разпиляват всяка добра енергия. Но ако резултатът зависи и от Христос – надежда има. Защото Той е същият вчера и днес, и вовеки в Своята Църква, събрана около Него като общност, а не като даденост. Ако поне за ден престанем да мислим нашата църковност като даденост, ще сме в състояние да осмислим и постоянството, с което Църквата кани всички верни „със страх Божи, вяра и любов“ да подновяват и обновяват своето участие в тялото Христово. Няма друг извор за нашата съборност, няма друг извор за нашата общност. Всеки друг модел е квази и всеки друг мотив е несъстоятелен. 

- В общество, в което успехът задължително се остойностява и онагледява, а критерият за успешност е външна ефективност, как Църквата може да бъде успешна?

- Успешността на Църквата не е нейна цел, а е отправната й точка. Църквата е основана на една засвидетелствана успешност: Христос победи смъртта. Това е благата вест, която учениците Му благовестиха на света. Това е реалната, същностната успешност на Църквата. И тя е по-важна от всяка друга. Защото засяга самата сърцевина на битието. Тук става дума не за успех в решаването на дилема като „добро–зло“, а за „живот–смърт“. Няма личност на този свят без отношение към тази последна, но и първа дилема. Колкото по-осезаемо Църквата споделя „своята“ екзистенциална успешност, колкото по-осезаемо живее Христовата победа над смъртта, толкова по-успешна ще бъде тя в един свят, в който страхът от смъртта генерира все по-отчаяни опити за решения.

- Възможно ли е адекватно медийно присъствие на Църквата, след като медиите по определение са насочени към масова аудитория, към таргет-групата, докато евангелската вест винаги е отправена към Петър, Андрей, Йоан, Натанаил, него, мене... Какви цели е реалистично да си поставят появилите се през последните 5–6 години електронни и печатни християнски медии?

- Възможно е, разбира се, стига да се прави на нивото на медийната култура. Тук нямам предвид създаването просто на „медийна идентичност“, която по дефиниция е различна от реалната. Медиите днес имат за свой адресат един отчужден човек. Ако преди няколко поколения, за да научиш новина или споделиш емоция, е била необходима срещата лице-в-лице с другия, днес мнозинството хора потребяваме новините и емоциите симултанно – пред екрана/монитора, с клавиатурата/дистанционното. Църквата може да смята това състояние за регрес, но независимо дали го харесва или не – то е факт. И ако Църквата има за свой обект не констатациите, а личностите, тя трябва да стигне до всеки – дори и в симултанното му убежище. Не е невъзможно, нито снижава висотата на църковната проповед. Това просто е друг „опосредстван“ начин да бъде отправена поканата на Христос, която е към хората от всички епохи, включително и от нашата.

Новите църковни медии ще оправдаят своето съществуване само при условие, че са в състояние да прекрачват граници. А това означава да търсят допирните точки и сфери, в които да срещат изолирания, отчуждения човек. Те нито ще заменят храма, нито богослужението, нито Христос, но би трябвало да създават среда и атмосфера на доверие, в което – симултанно в началото, но реално след време – техният „адресант“ ще усвоява радостта от това да търси, вкусва и живее в Христа – в една реална общност, в една реална енория, в една реална Църква.

- Преподавате от доста години, общувате с много хора. Въпросът, на който ви е било най-трудно да отговорите?

- Преподавам догматика и богословие на иконата, а в тези сфери отговорите са дадени много преди ние да си зададем въпросите. Най-трудното според мене се състои не в даването на отговора, а във формулирането на въпроса. Защото често задаваме неправилни въпроси, които нямат лесни, нито верни отговори. Затова цялото ми внимание е насочено в тази посока. Ние формулираме въпросите, Църквата – отговорите.

- Ако трябва с една дума да опишете Пасха?

- Народът го е казал с една дума – Велик ден!


Д-р Мариян Стоядинов е роден през 1964 г. Завършва Духовната академия „Св. Климент Охридски” в София, специализира в Аристотелевия университет, Солун. В момента преподава догматическо богословие, инославни изповедания и богословие на иконата в Православния богословски факултет във Велико Търново. Автор е на книгите:
Символите на Църквата – от апостолския век до тържеството на Православието; Божията благодат – богословско изследване; Църква. Общност. Общество; Иконология на догмата. Преводач, редактор и издател на сборници с текстове, статии и книги на християнски автори.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3khac 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики
   
© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.