Седнали върху рогата на медийно-обществените страсти, навлязохме в Страстната седмица. С други думи, във време, в което – както пише Ивайла Цанкова – „вече не е модерно да подкарваш бесовете към реката с идеята да се издавят; далеч по-разумно е да ги поканиш на кастинг” (виж стр. 17) – отново ни се налага да поговорим за Възкресение Христово. Всъщност „налага се” някак не звучи на място. По-скоро може би трябва да се каже – нужно е да говорим за Възкресение Христово и да повтаряме непрекъснато и независимо от времето през годината: „Христос воскресе!”, както е правел св. Серафим Саровски. Пък който чуе – чуе, и който повярва – повярва. Дори и да намери аргументи да се усъмни, това пак ще е по-добро и полезно, отколкото полуинформираното или дезинформираното безразличие. Впрочем по думите на Паул Тилих съмнението изобщо не е нещо противоположно на вярата – обратно, то е елемент от нея.
Защо е по-добро и полезно за човека днес дори и съмнението по отношение на Христос? Ще се опитам да отговоря на този въпрос по следния начин: Защото в противен случай отново и отново ще продължаваме да бъдем свидетели на безотговорни, безобразни и дълбоко обидни не само за вярващите християни, но и всъщност за всички нормални хора сравнения между Богочовека Иисус Христос и президента Първанов например, каквото направи г-н Станишев. Лесно е да се рече тук: „Прости им, Господи, защото не знаят какво вършат”, но то пък не значи, че трябва и да им се позволява да го вършат само защото не знаят. Аз например нямам шофьорска книжка и съответно не умея да карам кола, следователно трябва и да ми бъде дадена възможност да докажа, че не мога да го правя. Как? Ами като покарам джип из центъра на София, да кажем…
Съмнението е полезно за човека в много и различни смисли (екзистенциални, научни и т.н.). Ще си позволя да го сравня чисто образно с движението (не уличното, а в по-абстрактен план). То е необходимият „елемент” от нашия живот, чрез който дирим смисъла и целта на самия факт, че сме. Без съмнението практически няма и учене, не съществува „път към познание”. Затова е по-добре за човека да се усъмни във Възкресението Христово (или пък изобщо в съществуването на Несъществуващото Същество, т.е. Бога, както го нарича преп. Симеон Нови Богослов), отколкото то да му е безразлично, да му е „все тая”. Но има едно нещо все пак, което никога не ни е безразлично. Това е собственото ни страдание, което се преживява и като абсолютно, и като несправедливо. А тогава започват обвиненията и оправданията. Започват съмненията и страстното говорене. Впрочем думата страст, на гръцки „патос”, означава именно страдание. Само че никой не е в състояние да обясни страданието или пък, ако го стори, ще изглежда циник и бездушен човек, на когото спокойно и с право може да му се рече: „Лесно ти е на теб, защото не си на мое място. Я да те видя в моето положение, пък тогава ми обяснявай смисъла на страданията…” Горе-долу, както приятелите на Йов са го съветвали – да приеме всичко от Бога, без да си позволява да пита, защото така е правилно и богоугодно. Той обаче е искал отговор, буквално се е „борил с Бога” за обяснение. И накрая Бог упреква не Йов, а именно приятелите му с техните сами по себе си правилни и благочестиви съвети.
Никой не може да обясни, нито пък е в състояние да премахне болките и смъртта от света на човека. Един обаче е пострадал жестоко, а след това, след Своето Възкресение, ни е казал: „В света скърби ще имате; но дерзайте – Аз победих света. И ето, Аз съм с вас през всичките дни…”
Да Му се доверим ли, или да Го обявим за мит? Ето това е въпросът. И в двата случая в света скърби ще имаме. С Него обаче те не просто придобиват смисъл, който да бъде „обясняван”, с Него ние имаме живот, и то живот вечен…
Текстът е публикуван във в-к „Седем”
