В една ранна привечер на 1993 г. Кал Орън си пробивал път със своя автомобил през планините Санта Круз в Калифорния, заедно със съпругата си, своя брат и три уморени деца, след излет в гората. Когато колата им наближила град Бен Ломонд – разказва г-н Орън – брат му посочил към една църква близо до пътя и казал: „Бях вътре – там е наистина неподправено”.Г-н Орън решил да спре и, докато децата останали в автомобила, възрастните предпазливо тръгнали към храма „Св. Петър и Павел” на Антиохийската православна църква. Презвитерианец в течение на целия си живот, г-н Орън на практика не знаел нищо нито антиохийците, нито за Православната църква като цяло. Града Бен Ломонд той винаги асоциирал с хипитата, геодезичните куполи и полетата с марихуана.
Когато влязъл, в храма вървяло вечерно богослужение. Богомолци, вероятно две дузини, пеели псалми и химни. Тамян изпълвал смрачения въздух. Икони на апостоли и светци висели по стените. Древност и строгост лъхали в този отрязък от времето, така далечен от кръговете на евангелистите, в които иначе се движел г-н Орън – модерни, екстровертни и настоятелно адекватни на своето време.
„Ето това е християнство, което никога досега не съм срещал”, казал си г-н Орън – 55-годишен маркетингов консултант в търговска компания. „Замръзнах на място. Имах усещане за лично присъствие на Бога, все едно че бях в небесата. А иначе не съм от хората, които лесно изпадат във възторг”.
Неизказаното откритие на онази вечер – това 15-минутното надзърване в света на Византия – разклатило всичко в духовния живот на г-н Орън. И макар той и неговото семейство да продължили да ходят в Презвитерианската църква близо до дома им в предградията на Балтимор, той напуснал мястото си на водещ старейшина и библейски инструктор. През 1995 г. бил на първата си служба в Антиохийската църква – в храма на Светия Кръст, на ок. 10 мили южно от Балтимор. Към края на 1996 г. вече бил редовен посетител, а през май 1997 г., заедно със семейството си, се обърнал и се присъединил към нея.
Всяко лично обръщане е по природата си индивидуално и особено пътуване, а в случая с г-н Орън то отразявало не само неговото вътрешно чувство, че православието обладава „сърцевината на Свещеното Предание”, но още и силната му загриженост за богословските идеи, като даването на Евхаристията на кръстени деца, което може би не въодушевява останалите вярващи по съвсем същия начин.
В общи черти обаче, преминаването му от сферата на протестантизма към тази на православието, и още повече към неговото антиохийско разклонение, свидетелства за една значима и очарователна деноминационна миграция. През последните двадесет години Антиохийската православна църква – със своите корени в Сирия и Ливан, както и с дългогодишното си присъствие в САЩ – вече се състои почти изцяло от имигранти от Близкия Изток и техни наследници, като се превърна в привлекателна цел за хиляди протестанти, чиито предци произхождат от Северна Европа.
Видимата промяна започва през 1987 г. с обръщането на почти 2 000 християни евангелисти, начело с Питър Гилкуист и други бивши възпитаници на Богословската семинария в Далас и на Campus Crusade for Christ.[1] Неотдавна вълна от обръщенци се влива в Антиохийската църква и от други основни протестантски деноминации, като Епископалната църква и Лутеранската.
Според Брадли Насиф, който, като преподавател по богословие в университета North Park в Чикаго, е водещ учен в областта на религията,[2] около 70 % от свещениците на Антиохийската православна църква в Съединените щати са обръщенци. Поколение или две назад, твърди проф. Насиф, обръщенците са представлявали едва някакви 10% от антиохийския клир. В своя статия в сп. „Christianity Today”[3] проф. Насиф стига дори до предположението, че 21 век може да се превърне в „Православният век”, тъй като броят на разочарованите протестанти, които са привлечени от историческите корени, богословската строгост и социалния консерватизъм на християнските деноминации на Изтока, все повече нараства.
Независимо дали това предсказание ще се сбъдне или не, със сигурност е вярно, че нито един американски обръщенец не идва в Антиохийската църква за удобство или безгрижен живот. Същата има едва около 250 000 члена, организирани в 250 енории в страната, изчислява проф. Насиф. Всяка неделя, в продължение на по-голямата част от двучасовата Божествена литургия, богомолците стоят прави, а през почти половината от дните в годината от тях се изисква въздържане от месо, млечни произведения, яйца и от повечето видове риба.
И въпреки това, когато г-н Орън и семейството му се присъединяват към храма на Светия Кръст, те откриват сходни в много отношения души. Свещеникът при храма, отец Грегъри Матюс-Грийн, е напуснал служение в Епископалната църква, за да стане православен, а неговата съпруга, Фредерика Матюс-Грийн, е автор на може би най-ясно формулираната книга по въпроса – С лице към Изтока: Едно поклонническо пътуване към тайните на православието (Harper One, 2006).
Отвратен от онова, което сам той нарича „духовен и богословски хаос и морална бъркотия” на Епископалната църква, 62-годишният отец Матюс-Грийн започва да служи в храма на Светия Кръст в началото на 1993 г., заедно с 19 енориаши, петима от които – членове на неговото собствено семейство. Когато формално се отказва от своя обет към Епископалната църква, той губи не само годишната си заплата, но също така и жилището си като пастор, което било и негов дом. „Много пъти – припомня си той неотдавна в едно интервю – си помислях: днес трябва да погледна обявите за работа”.
През годините обаче енорията на Светия Кръст нараства до 120 члена, близо две трети от които са обръщенци, и закупува сграда за $ 265 000, за която заплаща в брой. В съответствие с нуждите на хора, които търсят духовното, храмът на Светият Кръст се разполага в каменна постройка, изградена от методисти, чийто последни обитатели са били петдесетници от корейската Full Gospel New Generation Church.
Така, докато лъчите на слънцето струят през прозореца със стъклопис на Иисус, който е поставен от първоначално обитавалото сградата паство, повечето от иконите са изографисани в последната дузина години от обърналата се в православието Каролин Шуей. Неотдавна пък отец Матюс-Грийн е напътствал последния, комуто предстои да премине към православието – римокатолик от Конго.
Досега неочакваното разрастване на Антиохийската църква е срещало само една спънка, или поне това се отнася до храма на Светия Кръст. Преди няколко години отец Матюс-Грийн бил убеден да събере пари за подготовка на прицърковна вечеря. Когато обаче моментът настъпил и хората от Светия Кръст пристигнали, в очакване на вкусни специалитети от Източното Средиземноморие, онова, което намерили, било резултати от предишния живот на техния свещеник в Епископалната църква в Южна Каролина: хот-дог и шоколадов кейк.
За разлика от молитвите и песнопенията, тук събралият средствата свещеник се провалил.
Превод: Борис Маринов
[1] Интерденоминационна организация, основана през 1951 г. при Калифорнийския университет, имаща за цел да подпомага евангелизацията в световен аспект. Дейността ѝ се разпростира в над 190 държави, а в САЩ е смятана за най-голямата евангелска организация с над 25 000 мисионери, обучаващи ок. 225 000 доброволци по целия свят (бел. прев.).
[2] Д-р Bradley Nassif e американски православен богослов от ливански произход и член на Антиохийската православна църква. Той е активно ангажиран в движението за християнско единство, бидейки смятан за пионер в отношенията между православни и евангелисти. Преподавател е по библеистика и богословие в North Park University в Chicago (бел. прев.).
[3] Виж: http://www.christianitytoday.com/ct/2006/december/30.40.html (бел. прев.).
