Отец Атанас Аролски: Човек сам си отваря или затваря вратата за рая

На 90 години отец Аролски продължава да обикаля пеш поверените му храмове в селата Хвойна, Орехово и Малево. Независимо от сезона и времето хората знаят, че в определения част вратата на църквата ще бъде отворена. С напредването на възрастта свещеникът тръгва по-рано, за да стигне навреме в Малево, отдалечено на 3 км от Хвойна или в Орехово - на 7 км. Изкарал шофьорски курс още през 1961 г., сдобил се с правоспособност. Но и до ден днешен не успял да задели пари, за да си купи автомобил. За да изучи децата си, затънал в борчове към банки. Трябвало да изплаща кредитите. Дверите и на Божия дом, и на неговия дом са винаги открити за тези, които имат нужда. Те са посрещани с разбиране, съчувствие и състрадание. Неговата честност и почтеност винаги са оставали без съмнение.

Ако свещеникът е Божи служител в храма, два пъти повече е свещеник извън него, в ежедневните отношения с хората - без високомерие, назидание, търсене на изгода и възнаграждение. В родния си край се връща едва през 1994 г., когато трябва да се погрижи за родителите си, достигнали възраст 95 години.

През 1943 г. бил ръкоположен, за да се върне в родното село Павелско. Но го изпратили в Златоград, 24-годишен. Преди това изкарал и войниклъка като архивар в 21-о военно поделение в Пловдив. Започнал обучението си в Богословския институт край гара Черепиш през 1939 г. Когато започнала мобилизацията през военните години на Втората световна, другите курсисти станали дякони, за да не ги вземат запас. Но той си изкарал казармата. И съпругата си не попитал дали е съгласна да стане свещеник, а тя попадия.

Току-що ръкоположен, без опит, попаднал в трудния район на Златоградско с преобладаващо мохамеданско население. Веднъж попитали сина му, кой е баща му. Детето отговорило, че е попът. Какво работи татко ти, продължили да го питат. Не знам какво работи, ама вечер, като лягам, го няма и сутрин, като стана, пак го няма, отговорило момчето. В онези години още живеела връзката с Христовата вяра у потурчените родопчани. На мъртвите последователи на исляма възрастни жени слагали отворена ножица. Така те си отивали от тоя свят под знака на кръста. Стара дървена икона на света Богородица се предавала тайно, за да помагне на пострадал от болест или друга злополука. Наричали я „Доската". Била спасена от една жена от село Старцево след изгарянето на манастира „Света Неделя" между Златоград и Старцево. В пожара от сградите останали само руини. Сред опустошените основи се подавала иконата, единият й край бил опушен от огъня, но образът на Богородица оцелял непокътнат. Оттогава, който имал някакъв зор, търсел „Доската" да му помогне.

Един ден правим покрива на параклиса на „Св. Неделя" с майстори-мохамедани от Старцево, разказва отецът след толкова години. Дошъл мъж и почнал да шушука на Ахмед: „Роди ли, роди ли?" Разказали му, че една невяста-първескиня, от 2 дни се мъчи и не може да роди. Затова й отнесли „Доската" и най-после бременната се сдобила с първото си дете. Било 1945 г. Така се лекували в Старцево. Ако някой се разболее, „Доската" се появявала по неведоми пътища в дома му. Дядо попе, синът ми отива войник, запали една свещица и се помоли на Богородица да не му се случи лошо, обръщали се към младия свещеник мохамеданите. Болките на хората минавали през него не само като духовно лице, но и като секретар на Българския червен кръст. Лично раздавал помощи и всички протоколи, цялата отчетност минавала през неговите ръце. Независимо от вярата добри били хората, безплатно му помагали и на него, и на църквата в Златоград. Като разбрал Хасан, че няма дърва, събрал хора и 15 товара с мулета му докарали без да му искат заплащане.