1.
Войната, както и всяка друга катастрофа, причинена от човешки ръце (геноцид, гладомор и пр.), преди всичко носи разделение. И пукнатината минава не между държави и народи, и дори не между членовете на едно семейство – тя прорязва човешкото сърце. Преди всичко страданията и болката на другите хора пораждат омраза към онези, които са ги накарали да страдат. Но омразата изисква изход (също както и любовта, но в противоположна посока): оставайки вътре, тя разрушава душата; излята навън – поражда ответна омраза. А заедно с нея – нови убийства, мъчения и страдания. Това е безкраен кръг, от който няма изход. Защото омразата не е изход, а задънена улица.
„И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта“.
Сърцето на човека се разделя: ако аз изпитвам състрадание към болката на „своите“ и радост от мъките на „чуждите“, значи съм разделен вътре в себе си. Престанал съм да бъда цялостен. Неслучайно Христос призовава към любов към враговете. Това изглежда като извращение, но е единственото, което дава възможност човек да запази сърцето си, да остане напълно човек и християнин. Състраданието не може да зависи от цвета на знамето или кожата, от езика или националността, от пола или възрастта. Страданието и болката всеки човек преживява еднакво. Това е онова, което ни обединява. В страданието сме единни. Дори Богочовекът Иисус страдаше така, както всеки един от нас.
Ако съм престанал да чувствам чуждата болка като своя, дори когато това е болката на моя враг, тогава вътре в сърцето ми възниква непреодолима пропаст между мен и Бога. Защото единствената възможна теодицея (оправдание за съществуването на Бога сред разгула на злото) е признанието, че Бог винаги споделя мъката на онзи, който страда – който и да е той.
„Онзи Бог, Когото молитвено призовавахме да се намеси в злите дела на света и да ги поправи, загина в Освиенцим“, казва Джон Павликовски. И добавя: „След Освиенцим за Бога може да се говори само ако признаем, че Той споделя страданията на хората.“
Удивително е, че и две хиляди години след кръстната смърт на Христос хората все още трудно свикват с тази мисъл. Иисус умира на кръста, преживявайки страшни мъки. Той споделя болката на покаялия се разбойник, но също и страданието на другия, чието сърце е останало пълно с омраза и злоба. „Във всички техни скърби Той скърбеше“ (Ис. 63:9, по Септуагинта. В синодалния превод: "Във всяка тяхна скръб Той ги не оставяше").
Това съвсем не е онзи Бог, Когото ние сме търсили за себе си – Бог победител и воин, Съдия и Вседържител. Той е Този, Който страда заедно с нас, независимо кои сме и дали сме готови да споделим това страдание с Него. И може би именно в това е скрит за нас непонятният смисъл на подобни беди. Напрежението между нас, взаимната (или едностранна) неприязън се излива в омраза и взаимно (или едностранно) унищожение. И тогава Христос, страдащият във всеки страдащ, умиращият с всеки умиращ, със Своето страдание и смърт ни призовава към милосърдие, състрадание и ново единство като братя и сестри.
Който мъчи друг човек, нанася рани на Христос. Който убива друг човек, убива Христос. Но мъчейки и убивайки Христос, аз мъча и убивам самия себе си, защото и в мен живее Христос.
2.
Страданията и смъртта на Христос си остават една от най-големите загадки, въпреки че за две хиляди години по темата са изписани тонове хартия. Защо Всемогъщият Бог трябва да стане безсилно и нищожно същество? Нима светът не може да бъде поправен по друг начин? И всъщност – поправен ли е? Защо да отдава Себе си в ръцете на мъчители и палачи, ако с едно Свое желание може да спаси всички техни жертви? Какъв е смисълът на всичко това? Разбира се, може да се каже, че Бог иска да спаси не само жертвите, но и техните палачи, показвайки им подвига на жертвоготовността и любовта. И с това да ги доведе до покаяние. Но колко случаи на такова покаяние от палачи знаем? Кой от мъчителите на Христос се е разкаял? Не мълчи ли Евангелието за това?
Красотата на подвига и смъртта на Спасителя, без съмнение, привлича към Него сърцата на мнозина. Но и тази причина не изчерпва загадката. Изкупление на греховете? Да, разбира се. Но какво означава това? Че Господ със Своята смърт е изкупил греха на Юда? Алилуя! Всички сме в рая? Веселба без край?
Изглежда не. И Сам Христос, и апостолите призовават към покаяние. Значи Спасителят не е изкупил нашите лични грехове.
Писанието говори за греха на Адам: както в Адам съгреши човечеството, непослушно към Бога, така в Христос то бе изкупено от този грях, защото Той „бе послушен на Отца дори до смърт“. Така и всеки човек се спасява чрез послушание на Христос – вземайки своя кръст и следвайки Го.
От богословска гледна точка, вероятно това е най-точното обяснение. Още повече, че приблизително така го изяснява и апостол Павел в своите послания (ср. Фил. 2:5–12; Деян. 5:32; Рим. 1:5; 2 Сол. 1:8; 1 Петр. 1:2, 22; 1 Петр. 4:17; Рим. 6:16). Но това обяснение изглежда твърде сухо и логично, както вероятно всяка богословска рефлексия. В него липсва жива опитност, чувство, дъхът на любовта. На същите думи за послушанието на Христос може да се погледне и от друг ъгъл.
„Макар и да е Син, Той се научи на послушание чрез онова, което претърпя“ (Евр. 5:8).
По същество, както отбелязва Филип Янси, с тази фраза апостолът твърди, че страданията „станаха за Бога нещо като практически опит“. Да, Бог разбираше какво е физическата болка. Сам Той е създал нервната система, която изпраща сигнали за опасност в човешкия мозък. Но Духът не може да преживее физическа болка в нейния материален вид. Колкото и богословски неграмотно да изглежда, като Богочовек Той придоби онова, което нямаше: опита на страданието.
Неслучайно в същото Послание до евреите Павел пише, че чрез страданията нашият Спасител придоби съвършенство, което Му дава възможност да ни поведе чрез спасението към небесната слава (Евр. 2:10). Гръцката фраза „ἐμάθεν ἀφ᾿ ὧν ἔπαθεν“ („Той се научи от онова, което претърпя, от Своите страдания“) съдържа мисъл, често срещана у гръцките философи. Те нерядко свързват mathein – „да се учиш“ и pathein – „да страдаш“. Така Есхил говори за „познание чрез страдание“. „Жестоко учение“ (achárista mathemata) нарича страданията Херодот. Така и Бог, познал страданието, се обръща към човека чрез онези изпитания, в които душата и сърцето се пречистват и добиват нова форма.
Преживените от Богочовека изпитания Го направиха съвършен (teleioun). При това гърците не влагат в понятието „съвършенство“ абстрактен духовен смисъл – те го разбират чисто функционално. Нещо е съвършено, когато напълно отговаря на целта, за която е създадено.
Апостол Павел казва, че изпитанията и страданията, преживени от Христос в земния Му живот, са Го направили съвършен в онова, за което е изпратен от Отца – в спасението ни от смъртта. Казано по-просто, за 33 години живот на земята в плът Бог в пълна мяра е познал какво е глад, нищета, бездомност, семейни кавги, обиди, унижения, побои, мъчения, предателство. Какво чувстваш, когато всички те гонят като див звяр, когато те бие тълпата. Как камшикът с метални топчета накрая разкъсва кожата. Как груб железен гвоздей пробожда мускули и сухожилия. Как мъчително бавно изтича животът от теб. Как изнемогваш от ужас и отчаяние.
Той стана човек в пълната мяра. Дори до смърт. Той чувства онова, което чувстваме и ние, живеейки на земята. Той споделя нашето страдание и болка. Който е страдал много, се е научил на състрадание.
Това не отговаря напълно на зададените в началото въпроси. Но по някакъв необясним начин ме прави съпричастен на Бога, позволява ми да се съединя с Него в страданието, да споделя това, което Той чувства, да намеря онова общо, което е между нас, да позная в Него онова, което е достъпно за мен – и чрез несъвършенството на болката, страданието и смъртта да се свържа и с онова, което още не ми е достъпно – хармонията, блаженството, вечността и красотата.
Бог чрез страданието познава човека. Човек чрез страданието се съединява с Бога. Всеки в този опит придобива онова, което преди му е липсвало.
* Източник: лична страница на автора в Meta
