Една от най-трагичните (в духовен смисъл) страници от историята на Руската църква е разкриването на мощите през 20-те години на 20 в. Почитането на мощи винаги е било изпълнено с изкушения. Много трудно е да се запази равновесие между любовта и уважението към починалия човек, в когото е бил явен Божият образ, и отношението към неговите останки като източник на чудеса.
Оттук и скандалите с трите глави на св. Йоан Златоуст и двете на св. Андрей Първозвани, оживената търговия с кости с неизвестен произход, представяни като мощи, и други удивителни истории.
Трябва да се каже, че позицията на Църквата в това отношение най-често е била доста уравновесена и предпазлива. Съвсем да се откаже от почитането тя не е могла: да се игнорират достоверните случаи на изцеления е било невъзможно. Но, например, патр. Тихон нарича почитането на мощи „благочестив народен обичай“ (Указ от 18.03.1920 г.), без да му придава някакво особено мистическо или богословско значение. Дадената от него формулировка, според мен, много точно изразява православното отношение към това явление: „На Господа е било угодно да прослави някои от Своите светци с нетление на техните тела; честнѝте мощи на такива Божии угодници открито почиват в храмовете в скъпоценни раки-гробници, изработени с любов от вярващите… Благочестивото усърдие на вярващите, обграждайки техните останки с благоговейно усърдие, е създало за такива честнѝ мощи скъпоценни раки и обкови, понякога във форма, подобна на човешкото тяло, като в тях, в подобаващи одежди, са разположени костите на праведниците и други частици от св. им мощи…“.
За съжаление, такова разбиране съвсем не е било господстващо в Църквата. Историкът Евгений Голубински отбелязва, че даренията на поклонниците, пристигащи да се поклонят на мощите на един или друг светец, са внасяли значителен принос в икономиката на малък град или манастир. В същото време, ако съборът от 1667 г. все още разобличава злоупотребите, свързани с този доходоносен бизнес, а през 18 в. членовете на Синода начело с Теофан Прокопович открито критикуват култа към мощите, то от средата на 19 в. църковният печат (особено местният – епархийският) започва активно да насърчава този вид туризъм, изпълвайки страниците на своите издания с цветисти разкази за всякакви изцеления и чудеса. Съответно, всеки провинциален храм или манастир се старае да се сдобие със собствен светец, а понякога с двама или трима, които да могат да привлекат вниманието на потенциални поклонници. При това напълно естествено е на останките да се придаде възможно най-естетичен вид: в саркофага се поставя нещо във формата на човешко тяло.
Църквата никога не е утвърждавала, че светостта е свързана с нетлението на тялото. Професорът от Московската духовна академия Евгений Голубински отбелязва, че в древни документи изразът „нетленни мощи“ не означава нищо друго освен „цели кости“ (които не са се разпаднали на прах). Именно така говори за тях, например, и св. Йоан Златоуст в своите съчинения. За същото пише и Георги Федотов:
„Църквата почита както костите, така и нетленните (мумифицирани) тела на светците, които днес еднакво се наричат мощи… За едни светци се е казвало Лежи в мощи, а за други – Лежи в тяло“.
Въпреки това, от 18 в. насетне, както в народна среда, така и в църковна, започва да се разпространява убеждението, че светостта е равнозначна на нетленност (особено съдейства за това примерът на Киево-Печерската лавра, където поради естествени условия се е случвала масова мумификация на телата на починалите). И към края на 19 в. почти всички руски манастири вече са пълни с раки, съдържащи останки на светци, внимателно облечени в дрехи „тела“. Или, казано направо, „кукли“ от восък или папие маше. Така светостта изглеждала по-нагледно.
И това дори не е най-лошият вариант. Същият Голубински, коментирайки указа на Св. Синод за мерки срещу суеверията (25.11.1737 г.), посочва случаи, в които свещеници или монаси, намирайки сравнително запазени тела, ги обявявали за останки на светци „за да получават възнаграждение за извършваните служби“. На собственото си началство за тези „неразложени тела на неизвестни покойници“ те не докладвали, „за да не наредят онези да бъдат отново погребани, което би лишило доходите им от източник“.
Обикновеният руски православен през 18-19 в. е можел да се причастява с Тялото и Кръвта Христови веднъж годишно (през Великия пост), но в същото време да посвещава значителна част от свободното си време на поклонничество „при мощи“.
Търсенето на чудеса поражда предлагане. И онези, които са призвани да пазят паството от съблазни, се оказват сами твърде слаби във вярата. Така, св. Антоний Печерски дълго време не е бил канонизиран, защото останките му не са могли да бъдат признати за нетленни и чрез тях не са ставали чудеса. По подобен начин, едва след огромни усилия, митрополитът на Санкт Петербург Антоний и някои други членове на Св. Синод са успели да убедят противниците на канонизацията на Серафим Саровски, че светостта и естествената нетленност са различни явления, и св. Серафим не е бил обявен за нетленен.
За съжаление, подобна трезвост на ума е била по-скоро рядкост. Чистотата на сърцето, неподкрепена с външни чудеса, не се е смятала за достатъчна причина за почитание – нито от църковния народ, нито от властите. Именно поради това, когато Господ е пожелал да изпита „Своите верни“, Църквата се е оказала неподготвена.
Всичко започва уж случайно: при ограбване на църковно имущество болшевиките стигат до отлятата сребърна рака с останките на св. Александър Свирски. И там ги чака изненада. На 22.10.1918 г. при отваряне на раката се оказва, че в нея вместо мощи има восъчна кукла. По-добър подарък за борбата срещу Църквата трудно е могло да се измисли. Случаят е поет лично от Ленин. Именно той дава ясна директива: „Не е нужно никакво издевателство, а само правилен естествено-научен подход… Да се покаже с какво са били пълнени от поповете тези чучела“.
При това, за да се избегнат подозрения в подмяна, които биха обезсмислили цялата кампания, той нарежда създаването на специални комисии, в които да влизат представители на местната власт, лекар и представители на духовенството. При отварянето на раките от мощите са били сваляни църковните одежди. Процесът е бил документиран с фотографии и се е съставял протокол, описващ съдържанието на раката.
Трябва да се отбележи, че ударът не бил мълниеносен: постановлението за организирано отваряне е било издадено три месеца и половина след скандала в Александро-Свирския манастир – на 16.2.1919 г. (преди това кампанията не е била централизирана). На никой от църковните ръководители обаче дори не му е и хрумнало да изпревари събитията: да извърши проверка сам.
От януари 1919 г. в Синода започват да постъпват панически съобщения: „При прегледите на мощите от представители на гражданската власт понякога са откривани предмети, които нямат никакво отношение към мощите и досега са били неизвестни“. Решението на патр. Тихон да възроди „отдавна забравеното право да се преглеждат мощите“, да „се премахнат всякакви поводи за съблазън“ и да се възложи отговорността на епископите, закъснява с няколко десетилетия и един ден: неговият указ излиза в деня след постановлението на Наркомата (Народния комисариат) на правосъдието.
За две години са отворени 65 гробници с мощи. В 29 от тях са намерени разпаднали се кости, в 18 – кукли от восък, картон и вата, в 16 – тела, частично разложени, частично мумифицирани, а в две не е намерено нищо. Протоколът от отварянето на мощите на Артемий Верколски в Архангелска губерния гласи: „След отварянето на сандъка е установено: обикновени въглища, прогорели пирони и ситна тухла. Следи от кости няма“.
При обследването на мощите на св. Юлиания Новоторжска са намерени: „Останки с кости на ръце и стави на пръстите“. Според житието на светицата обаче ръцете ѝ са били отсечени и тя е „доплувала срещу течението без ръце“.
В раклата на Макарий Калязински, освен очакваните останки, са били открити: „115 медни монети, 7 сребърни монети, копче, фабричен пирон, две гайки с половинцолова резба, около половин килограм дафинов лист в опаковка“.
В саркофага на благоверния княз Владимир Ярославич Новгородски са намерени „купчина почернели кости, парцали и прах, череп, разцепен на две половини“, както и „останки от кожени ботуши машинно производство“.
В семейната гробница на княз Константин, съпругата му Ирина и децата им Михаил и Фьодор на дъното е лежала костена брошка с надпис „Шура“.
Вместо мощите на преп. Павел Обнорски, в раклата имало стари монети, дъски, тухли и бурканче с фиксатор за коса на фирмата „Брокар“.
Филмът „Разкриването на мощите на Тихон Задонски“, който Ленин е гледал с откровено задоволство, е показал на широката публика, освен обичайните за всеки човек останки, още и: „Картон, боядисан в телесен цвят. Фалшифициране на ръце и крака с помощта на вата и картон. В ръкавицата – разрез, в който е поставен картон с телесен цвят, към който вярващите са се докосвали. Дамски чорапи, обувки, ръкавици. Вместо гръден кош – железен скелет“.
Съдейки по спомените на митр. Арсений Новгородски, резултатите от това разкритие потрисат дори членовете на Синода: „Резултатите от изследването на мощите на св. Тихон дълбоко разтърсиха нас, членовете на Синода. Сред нас имаше съвременници на тържественото провъзгласяване [на нетленността] на тези мощи, които твърдяха, че останките на светеца са били в удивително добро състояние. Висшето духовенство изпадна в смущение и се запита дали не е имало подмяна на мощите“. Уви! Разкриването на мощите е било извършвано от самите монаси (по искане на властите), така че подозренията за подмяна са били трудни за доказване.
При инспекцията на мощите на княз Александър Невски е било установено онова, което и без това е било известно на историците, но църковното началство срамежливо е премълчавало. Както пише Голубински, мощите на светеца са изгорели през 1491 г. В раклата са били намерени 12 разпръснати кости.
Само проверката на мощите на св. Серафим разочаровала болшевиките: „Свалихме ватата и видяхме цял човешки скелет: запазени бяха брадата, косата, части от мускулната тъкан. На черепа имаше кукол с кръгъл отвор, през който вярващите се докосвали до мощите. На гърдите лежеше меден кръст, същият кръст, с който майка му го беше благословила“.
Разбира се, този удар, нанесен на Църквата, не е бил единствен. Тежестта му обаче се е усилвала от това, че упрекът в измама, хвърлен срещу нея, е бил справедлив. И тя е нямала кого да вини за това, освен самата себе си.
Да, Господ може да явява чудеса и чрез материални неща, създадени от Него: от лековити извори до хора, които Той е избрал. Само че чудото е винаги изключение, пробив в тъканта на мирозданието, излизане извън рамките.
Невъзможно е чудото да бъде поставено „на конвейер“, да се разработват инструкции за неговото постигане и да се създават „места на сила“, където чудеса ще се случват по график, с обедна почивка. Както не може Бог да бъде заставен да служи на човека.
Понякога ми се е случвало да чуя: „Какво значение има с каква цел човек влиза в храма? Дори да е заради чудо. Ще влезе за едно, а там ще се увлече и ще срещне Христос“.
Не споря, случва се и така. Само че правилно ли е тези отношения да започват с измама? Не казваме ли на Бога: „Щом Ти не искаш да превърнеш камъните в хляб, ние сами ще го опечем и ще направим така, че да изглежда като чудо“?
Изместването на акцента във вярата от Бога, Когото не можем да видим, към чудото, което можем да почувстваме, не е ли това духовна съблазън или разновидност на прелест?
* Източник: личен профил на автора във Facebook
