1.
Обòжението на човека (спасението чрез съединяване с Бога), както твърди Евангелието и както са вярвали отците на Църквата, става преди всичко чрез делата на любовта. Така св. Максим Изповедник казва, че благодатта на любовта, която „води обòжвания човек към Бога“, се създава в него чрез „… човеколюбие, братолюбие, страннолюбие, милосърдие, жалост, съчувствие, състрадание, смирение, кротост, благородство на душата, търпение, негневливост, дълготърпение, твърдост, благост, спокойствие, добра воля и миролюбие към всички“. Според него действената любов към хората е както доказателство за любовта на човека към Бога, така и най-краткият път към Него. По този начин чрез „делата на любовта“ тя едновременно се проявява и придобива от човека.
Никога не съм си давал сметка за това, но сега, поглеждайки назад, четиридесет и пет години назад, осъзнавам, че моето „евангелизиране“ (нека го наречем така) също беше чрез делата на милосърдието. Майка ми не ме е карала да уча наизуст правилата на молитвата или да спазвам постите (самата тя не ядеше месо изобщо в продължение на петнадесет години, но не си спомням някакъв особен постен календар в живота на семейството ни). В същото време от най-ранна възраст тя успя да ми внуши, че трябва да помагам на хората.
Спомням си, че когато бях на седем-осем години, вървейки някъде по улицата, винаги търсех с очи някоя възрастна жена, на която да занеса ведрото с вода или торбата с хранителни продукти, и изобщо всеки човек, на когото мога да помогна.
Когато това се случваше, в душата ми се зараждаше особено чувство на подем. Сърцето ми усещаше някакво сладко и радостно чувство на блаженство. Мисля, че то е познато на много хора, които неочаквано и безкористно са направили нещо добро на друг човек.
Научавайки се да търся хора, които се нуждаят от моята помощ, аз се научих едновременно на съжаление и състрадание. По-скоро в този ред, а не в обратния.
За да съжалиш някого, първо трябва да се вгледаш внимателно в този човек и да се опиташ да го разбереш. Да го виждаш не като детайл от околния пейзаж, а като човек, който заслужава твоето внимание и разбиране.
За съжаление, с напредването на възрастта започнах да отказвам на тези, които се нуждаеха от действена любов: поради липса на време или пари, или просто защото не исках да се притеснявам.
И всеки подобен случай отнемаше по малко светлина от сърцето ми, докато в един момент осъзнах, че любовта почти не е останала. И тогава трябваше да започна да я уча отначало. Мисля, че няма друг път към Бога.
2.
„Чрез любовта всички избрани от Бога са постигнали съвършенство“, пише св. Климент Римски.
„Който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог в него“, свидетелства св. Йоан Богослов.
Дори Причастието с Тялото и Кръвта Христови се оказва лекарство за нас (и „входен билет към Вечността“), само когато се извършва във взаимна любов.
Гръцката традиция е съхранила една древна форма на призива на вярващите към причастяване: „Със страх Божи, вяра и любов, пристъпете“.
Славянската версия на този възглас (с която сме свикнали) с течение на времето е загубила един от тези важни елементи (Со страхом Божиим и верою приступите).
Междувременно си припомнете известните думи на св. апостол Павел за онези, които се причастяват недостойно:
„Който яде хляба и пие чашата Господня недостойно, ще бъде виновен против тялото и кръвта Господни“.
Тази фраза често се изважда от контекста, но ако приемем този пасаж като цяло, апостолът описва конкретна ситуация: Вечерята на любовта, която е предшествала Евхаристията и където братята и сестрите в Христа са могли да покажат любовта си един към друг, в Коринт се превърнала в пиянски сбирки, където богатите се хранели в ущърб на бедните.
„Чувам, че когато се събирате в църквата, ставали разцепления помежду ви, което отчасти и вярвам… Но тъй, както се събирате заедно, това не значи, че ядете Господня вечеря. Защото всеки бърза да изяде преди другите своята вечеря, тъй че един остава гладен, а друг се опива“ (1 Кор. 11:21).
Св. апостол Павел обръща вниманието на коринтските християни върху важността на момента на взаимната любов и единството. Когато събранието е раздирано от кавги и скандали и когато в сърцата на християните живеят завист, алчност, тщеславие, неприязън и самолюбие, тази община няма да вкуси „Господнята вечеря“.
Това е много ясен отговор на въпроса дали хлябът и виното винаги се претворяват в Тяло и Кръв Христови и какво може да попречи на това.
Той нарича две неща ключови при причастието: 1) осъзнаването („разпознаването“), че под вид на хляб и вино получаваме истинските Тяло и Кръв на Спасителя (за тази цел той припомня как това тайнство е било установено от Иисус), и 2) членовете на общината да са в любов и единомислие.
При това от думите му лесно могат да се изведат два важни момента: Причастието е било дадено от Христос, за да съедини разединените в едно цяло (тълпата в Църква), но същевременно това е невъзможно по механичен път – без взаимна любов или поне без съгласие за такава, без готовност за нея. Не е възможно и личното спасение на човека.
Свщмчк Иларион (Троицки) говори за това съвсем недвусмислено:
„Христос посочи признака, по който могат да се разпознаят Неговите ученици. Този признак не е християнското учение, дори не са тайнствата, а само любовта… Тайнствата няма да спасят, ако този, който ги приема, няма любов. Апостолът казва: „Ако зная всички тайнства (sacramenta), а любов нямам, нищо не съм“ (1 Кор. 13:1-3)“.
В това отношение той се опира на мисълта на бл. Августин:
„Да приема тайнството на Тялото и Кръвта Христови може и зъл човек – за такъв е казано: „… който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане“ (1 Кор. 11:29). Един зъл човек също може да носи името Христово, т. е. злият човек също може да се нарича християнин – за такива е казано: „… обезславиха Моето свето име“ (Иез. 36:20). Така че злият човек може да прибягва до всички тези тайнства, но да има любов и да бъде зъл – не може“.
Илюстрация на тезата на бл. Августин може да бъде една христоматийна история, описана от Сергей Фудел:
„Едно селско момиче се връщало от дома си в училище след великденските празници, носейки със себе си малко пари, кошница с домашни сладкиши и няколко боядисани яйца. По пътя тя била убита с цел грабеж. Убиецът веднага бил заловен, парите вече били изхарчени, сладкишите били изядени, но яйцата останали. На случайния въпрос на следователя защо не е изял и яйцата, убиецът отговорил: „Как бих могъл? В края на краищата, това беше постен ден“.
Това е своеобразно „доказателство за обратното“ на думите на св. Максим Изповедник: възможно е човек да се смята за християнин, да се моли и да спазва църковните правила, но в същото време да върши „зли дела“ и да е пределно далеч от Бога.
Изглежда, че всички разбират това. В същото време в наказателното право на дореволюционна Русия случаят с момичето изглежда е бил единствен. Дали обаче нещо подобно не се е случвало в много по-голям мащаб няколко десетилетия по-късно, когато избухва Първата световна война?
Когато Тялото и Кръвта Христови са били преподавани на хора, които току-що са убивали други хора или са се готвели да се бият и убиват? И не се ли случва нещо подобно и сега? И колко хора се чудят как това се съчетава с любовта, която сме призвани да проявяваме?
„Има два вида отделяне от Църквата“ – казва св. Йоан Златоуст. „Единият е, когато охладняваме в любовта, а другият – когато се осмеляваме да направим нещо недостойно по отношение на това тяло (Църквата). И в двата случая ние се отделяме от цялото“.
Не може да вършиш зло (или дори да си просто немилосърден) и все пак да си християнин (независимо дали си мирянин или свещеник), независимо какви догмати изповядваш, независимо какви аскетични подвизи извършваш, независимо колко пъти се причастяваш.
Ето защо Господ и апостолите говорят толкова много и толкова често за любовта. При това за действена любов, а не само за деклариране на чувствата си. За причастието се говори не повече от десет пъти в Новия Завет, но думите „любов“ и „обичам“ са използвани поне двеста пъти.
Дали сте нахранили гладния, дали сте приели бездомния, дали сте облекли бедния, дали сте посетили болния или затворника – това е, което Господ ще поиска от всеки човек, независимо от неговата деноминационна принадлежност.
Именно любовта, според Христовата мисъл, трябва да бъде отличителният белег на онези, които са Му верни. Онези избрани, които ще влязат в Неговото Царство небесно.
3.
Евхаристийното възраждане през последните десетилетия (започнало в края на 19 в. с о. Йоан Кронщадски, но насилствено прекъснато по време на съветската епоха) върна в християнската практика традицията на честото причастяване.
В същото време обаче, както пише богословът Артьом Григорян, се създаде парадоксална ситуация: основното, на което тя се базира, без което е невъзможно достойното приемане на Тялото и Кръвта Христови, отпадна от полезрението на Църквата.
Когато допуска даден човек до Причастие, свещеникът със сигурност ще го попита за спазването на поста и четенето на правилата, но не и за това дали е направил нещо добро на ближния си, дали по някакъв начин е проявил християнска любов към него. Пастирите на Църквата са говорили и говорят много и охотно за греховете (особено за греховете на другите), но много рядко призовават към милосърдие и любов.
Символично е, че действената любов към ближния, като цел и условие на Причастието, дори не се споменава в основния официален документ на РПЦ „За участието на вярващите в Евхаристията“.
Може би именно резултатът от това забравяне на „догмата за действената любов“ доведе до кризата на Руската църква (дали само на Руската?), която имаме сега. Когато хората губят способността да различават доброто от злото. Всичко им се струва сложно и двусмислено.
Докато в Евангелието всичко е казано просто и недвусмислено: трябва да правим добро (това, което бихме направили на себе си) на всеки човек – независимо дали е наш приятел, или враг, дали ни обича, или мрази, дали ни благославя, или ни проклина, дали ни помага, или ни вреди, дали е християнин, или е езичник, дали живее праведно, или греши.
„… за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:45).
* Източник: личен профил на автора
