Каквото и да се случва наоколо, човек се стреми да се скрие зад обичайните неща, да намери опора в тях. И по този начин да се успокои. Козунаците, боядисаните яйца – всичко това е стабилност, то е израз на надеждния и утвърден начин на живот. Така сме правили и така ще правим.
Но около нас е смъртта. Това далеч не винаги е очевидно, ние далеч не винаги искаме да го забелязваме. Още повече на празник. Дори смъртта на Бога за мнозина е метафора. Сега, когато за поредна седмица много медии ежедневно започват новините си с информация за броя на заразените и умрелите, ние разбираме, че смъртта всъщност е много по-близо до нас, отколкото ни се иска.
И ето че настъпва Пасха. Ние сме объркани от това, че обичайният ни начин на живот е разбит. Аз мога да не ходя през Страстната седмица всеки ден в храма, но знам, че преди съм имал възможността да отида в него. Тази година всичко е различно – мнозина нямат даже възможност. Затворено е. Забранено е. Трябва да останеш у дома. Или така: по-добре да останеш у дома.
Но „по-добре“ в сравнение с какво? По-добре се отнася до избора, до отговорността пред ближните и в края на краищата до готовността да следваш Христос. Харесва ни Христос, Който тържествено влиза на осле в Йерусалим. Харесва ни Христос по време на Проповедта на планината. Но ни е по-трудно да разберем последната беседа на Спасителя, а в нашата „традиционна нагласа“ вече изобщо не се побира съдът при Кайяфа, преторията, Голгота. Именно последните дни от земния живот на Спасителя ние съзнателно или несъзнателно се стремим да скрием от вниманието на своето сърце зад почистването на Велики четвъртък и приготвянето на празничната трапеза. Твърде страшно е това.
Но сега повечето нямат работа, не са заети, а и не е ясно това „не“ колко дълго ще продължи. С една дума през тази година не успяхме да се скрием нито в традицията, нито в работата. Няма съмнение, че това възмути много хора. Всъщност ние искаме да ходим в храма! Ние не искаме (не умеем и няма) да се молим вкъщи... Омръзна ни вече да стоим вкъщи. Да, хайде да бъдем мъченици и да отидем в храма – глобите и арестът не ни плашат. Бедата е в това, че в храма отиваш ти, а мъчениците, ако се заразиш, могат да бъдат твоите престарели родители или приятели с хронични болести...
Но който се смири, който се успокои и не влезе в битка за „възможността непременно да отиде в храма“, получи удивителна награда. Те (ние) за първи път видяхме „друга Пасха“. Ако щете, не съвсем „православна“ Пасха, не духовен фундамент на нацията, не химн и не празнично мероприятие. Получи се тихо, понякога неумело (да, дори опитни свещеници през тази година служиха някак неумело, неуверено) възпоменаване на евангелските събития, в центъра на които е Самият Христос. И някак това се превърна в радост. Нова, неочаквана, прекрасна... В този хаос нещо се ражда. И ние не сме странични наблюдатели, а участници.
Христос воскресе!
Източник: фейсбук профил на автора
