или За "кападокийските корени" на Румънската православна църква
Драмата с лишаването на българската православна общност в Румъния, при това насред Страстната седмица на 2009 г., от последния останал на нейно разположение храм постави за сетен път големия въпрос за Църквата в неговия вътрешно православен аспект. Случайно или не, тъкмо в разгара на скандала беше оповестено за провеждането на четвъртото Всеправославно предсъборно съвещание (Шамбези, 6-13 юни 2009 г.), от което се очаква да се разгледат проблемите на православната диаспора – ще рече на онези от православните хора, които живеят в традиционно инославни или пък иноверни общества. На теория православните българи в северната съседка не би трябвало да бъдат смятани за православна диаспора – поне доколкото в тази страна или поне в по-голямата част от нейната територия господстващо е именно православното християнско изповедание. Но дали е така и на практика? През последните месеци на нашите сънародници едва ли са им останали много основания да се чувстват у дома си – като православни сред православни. На дневен ред отново е неудобната, но изглежда неизбежна и през ХХІ век тема за православието и национализма.
Предварително се отказвам да обсъждам факта, че в продължение на повече от половин столетие сънародниците ни в румънската столица просто са ползвали отнетия вече храм, който се оказва, че им е бил предоставен само до построяване на собствен такъв. Причините за това могат да бъдат от най-различно естество, пък и не това е най-важната тема днес. Такава не може да бъде дори и самото отнемане на въпросния храм, защото не може някой да бъде съден за това, че си е взел нещо, което му принадлежи по право. Проблем съществува обаче в начина, по който се действа по отношение на богослужебния език в храм „Св. Илия” и особено в двойния стандарт, който „братската” сестра-църква прилага, когато става дума за нейните собствени интереси. А най-големият проблем, който съществува днес, е, че въобще се налага необходимостта от обсъждане на тези неща във време, когато църквите от семейството на съборното православие полагат наистина големи усилия да се освободят от сянката на съответните си национални облици, за да се завърнат към завещания им още от Самия Христос – чрез устата на Неговия апостол – идеал, в който „няма вече иудеин, ни елин” (Гал. 3:28).
За тези, които следят макар и бегло съвремието на Румънската православна църква, не е неизвестна изключителната активност на Румънския патриарх Даниил (на поста от септември 2007 г.) в посока укрепване на вътрешното състояние и авторитета на неговия диоцез – нещо, което се очаква, разбира се, от всеки патриарх и за което той може само да бъде аплодиран. През сравнително краткия период от началото на проблемите на православната ни общност в Букурещ новият румънски патриарх прие „външния министър” на Руската православна църква, Волоколамския архиепископ Иларион (Алфеев), посети Истанбул, където припомни връзките на водената от него църква с древна Кападокия, в Букурещ бяха посрещнати мощите на св. Григорий Паламà, а в гр. Бари, Южна Италия, започна строежът на румънски православен храм. Все по това време Румънската патриаршия отбеляза тържествено и 10-годишнината от посещението на папа Йоан-Павел ІІ в Румъния. И всичко това щеше да звучи прекрасно, ако не беше очевидната проява на двоен стандарт, която Блаженейшият румънски патриарх, междувременно отказал преговори относно един предоставен от собствените му предшественици храм, прояви, изявявайки на официално равнище надеждата си, че „… ще възобновим договора между Вселенската патриаршия и Румънската патриаршия, що се отнася до продължаването на ползването на храма „Св. Параскева” от румънската общност (подразбира се, в Истанбул)”.[1] Ето как го разбират на север от Дунава над-националния характер на православието: че няма вече ни юдеи, ни елини - няма, но за румънците не е казано нищо.
Излиза, че това, което се забранява на едни, се смята за естествено право на други. Но нека не прибързваме с изводите. Защото румънският патриарх е – освен всичко друго – „наместник на Кесария Кападокийска”. Е, вярно, че е пòчетен, но все пак наместник. Така – освен всичко друго – възниква и въпросът, за чия канонична територия трябва да бъде смятана днешната кападокийска земя, на която отдавна не живеят християни и за чието християнско минало свидетелстват единствено повредените стенописи в бившите пещерни храмове из Анадола, но пък която си има все още своя „наместник” и то не къде да е, а в Букурещ? И от кого точно следва да искат благословение многобройните поклонници, които през последните години все повече кръстосват земята на великите кападокийци?
Излиза, че това, което се забранява на едни, се смята за естествено право на други. Но нека не прибързваме с изводите. Защото румънският патриарх е – освен всичко друго – „наместник на Кесария Кападокийска”. Е, вярно, че е пòчетен, но все пак наместник. Така – освен всичко друго – възниква и въпросът, за чия канонична територия трябва да бъде смятана днешната кападокийска земя, на която отдавна не живеят християни и за чието християнско минало свидетелстват единствено повредените стенописи в бившите пещерни храмове из Анадола, но пък която си има все още своя „наместник” и то не къде да е, а в Букурещ? И от кого точно следва да искат благословение многобройните поклонници, които през последните години все повече кръстосват земята на великите кападокийци?
Историческата справка показва, че днешната Румънска православна църква, която води формално началото си от 1885 г., настоява за приемственост с Молдо-влашката екзархия от началото на ХІХ век, която на свой ред наследява основаната в 1359 г., като подчинена на Константинопол, Унгро-влашка митрополия, заедно с Молдовската митрополия от втората половина на ХІV век. И така назад във времето до ІV век, когато са поставени първите основи на църковната организация в земите на север от Дунава.[2] Паметна в този процес на приемство и непрестанен възход е годината 1776-та, когато – в знак на благодарност за щедрата финансова помощ от влашките князе – Константинополската патриаршия награждава Унгро-влашкия (в Арждеш) митрополит с титлата „Наместник на Кесария Кападокийска”.[3]
Дали днес главата на Румънската православна църква не се позовава на това тъкмо в опита си да подсигури и занапред ползването на храма „Св. Параскева” в Истанбул от румънците? Защото какво иначе би обяснило отнемането на други на същото това право, върху което междувременно се претендира? Ако връзката по линията Константинопол-Букурещ е толкова силна исторически, това вероятно е в състояние да оправдае и двойния аршин, с който северните ни съседи мерят днес междуцърковните отношения. Само че в този случай тъкмо на тях трябва да им се припомни, че преди да станат подчинени на Константинопол влашките земи са подведомствени на Търновската патриаршия (1234-1359) и – в различни периоди през Средновековието – на Охридската българска архиепископия и патриаршия.[4] Желанието за еманципиране от по-близкия център, обединено с нежеланието на Константинопол да се примири с първенството на Търново на Балканите, води до въздигането на негови съперници като Влашката митрополия от 1359 г. Това обаче е единствената част от историята на съвременната Румънска патриаршия, която не е спомената от Блаженейшия Даниил в неговата, иначе много добре подготвена в историческата си част, реч при посрещането му във Вселенската патриаршия.[5] Повече от очевидно е, че над 125-годишният период под българска юрисдикция е нещо, което – ако не може да бъде заличено от историята – поне може и трябва да бъде внимателно премълчавано. За сметка на връзките на Румънската църква с Кападокия, със св. Василий Велики и неговия сродник, управителя на Малка Скития Юний Соран, че дори и със самия св. апостол Андрей Първозвани, който е негласно провъзгласен за основател на Румънската църква!
В този ред на мисли е особено любопитно и определянето на Константинополската патриаршия като „сестра-църква”* на Румънската! Това йерархично „сестринство” ще да е естествен резултат от общия основател на двете църкви, Първозвания св. Андрей, както и от правата на Румънския патриарх като наместник на трона на св. Василий Велики, архиепископ на Кесария Кападокийска! Да се надяваме, че този Румънски патриарх няма да реши да си търси правата и над родната Търновска катедра, че тогава ще има наистина да се чудим какво да правим. Пък за катедрата му в Охрид въобще не ми се и мисли…
Всъщност всичко това щеше да бъде наистина забавно и трагикомично, ако не беше на гърба на злощастното българско паство в Букурещ и на неговия пастир.
[1] По сведения от румънската телеграфна агенция „Базилика” (http://www.basilica.ro/). Цит. по: https://dveri.bg/content/view/9061/33/. Всички цитати от интернет-базирани източници в този текст са актуални към 3 юни 2009 г.
[2] Снегаров, И. Кратък исторически очерк за поместните православни църкви Ромънска, Гръцка, Албанска, Полска, Финландска, Чехословашка и бившите прибалтийски църкви, С., 1948, с. 5-31, 52-63.
[3] Точната дата на това събитие е 10 септември 1776 г., когато Константинополският патриарх Софроний ІІ (1774-1780) удостоява с тази титла Влашкия митрополит Григорий ІІ (1760-1787).
[4] Повече за това в: Снегаров, И. Цит. съч., с. 12-13.
*В междуправославните отношения се е наложило в неофициален план и тъкмо при двустранни срещи с Константинополската патриаршия онези църкви, които са произлезли чрез отделяне от тази патриаршия, да се наричат нейни дъщери. Нашата църква дори се гордее, че е първородна дъщеря на Константинопол сред европейските православни църкви (Руска, Сръбска, Гръцка, Румънска, Албанска и пр.), понеже се е обособила още през 870 г. - Бел. ред.