Няма истина!... Няма лъжа! -
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа -
тишина... самота... и студено.
Днес се навършват 50 години от смъртта на един от най-големите поети на България Пеньо Пенев. „Поетът с ватенката”, както го наричат съвременниците му, или поетът, възпял стоманата и бетона, както го помним ние, живелите на границата на „двете епохи”. Пеньо Пенев, един от най-лиричните поети на България, чиято лирична поезия единици познават. Поетът, когото комунизмът и Партията брутално „убиха” в опита си напълно да го обезличат, а после епитафно безочливо превърнаха в свое знаме. Един от най-талантливите ни поети, който обичаше да се шегува с таланта си дори и в предсмъртния си час. Не случайно едни от последните негови думи са: „До тук моето творчество беше нищо, оттук насетне можех да достигна върхове, които надали някога щяха да бъдат достигнати в българската литература... но не намирам повече смисъл да живея...”. На 27 април 1959 г. този превърнал се във "вреден за обществото човек" поглъща смъртоносна доза веронал. В последните му думи до неговия приятел Митко Иванов има толкова много болка:
"Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..."
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..."
Този, който беше издигнал любовта на най-високия пиедестал, си отиде предаден и отхвърлен от всички:
"Човек се ражда да даде другиму любов. Оня, който никому, дори на куче не е дал поне капка любов, той напразно е дошъл на този свят, по-добре щеше да бъде, ако майка му вместо него бе родила камък. Такъв човек не познава мъката и щастието, няма да остане в сърцата на хората, те няма да го запомнят с добро. Такъв човек - по дяволите."
В Димитровградския храм „Св. Димитър” днес е извършена панихида за поета и след поклонение пред неговия паметник–костница са открити 20-е Дни на поезията Пеньо Пенев.
Откровение
Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли...
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли...
Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга...
Но ще чакам врата да отворят...
Докога... Докога... Докога?...
Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям...
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!
Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча...
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча... ще мълча, ще мълча!
Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли - ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи...
накипял от безпътни мъгли...
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли...
Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга...
Но ще чакам врата да отворят...
Докога... Докога... Докога?...
Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям...
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!
Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча...
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча... ще мълча, ще мълча!
Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли - ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи...
Пътека
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
... Догорелият ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
... Догорелият ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
