Мобилно меню

4.741935483871 1 1 1 1 1 Rating 4.74 (62 Votes)
Неделя е, престарялата камбанарка на храма се изкачва по стръмните стълби на камбанарията. Ето, след миг се чу как камбаните огласят сутрешната тишина над София.

Очакваше се началото на богослужението, както винаги, в този не-енорийски храм, независимо дали е неделя или делничен ден, сутрешното богослужение се посещава само от няколко ранобудни стари християнки и - напоследък все по-често - от посещаващите „символа на българското православие – катедрален храм-паметник” престарели западни ентусиазирани туристи, прииждащи от площада, превърнат в централен паркинг.

По канонически основания Литургията можеше вече да започне, имаше събрани повече от двама или трима в Неговото име. Свещенослужителите изпълниха своите подготвителни богослужебни последования, иподяконите се суетяха, изпълнявайки последните наставления от строгите дякони. Певците, жертвоготовно изкачващи се по стълбите на хор-балкона на най-престижния храм в България, изпили сутрешното си кафе и изпушили сутрешната си цигара, изпълнени с певчески ентусиазъм, бяха готови да прославят с известните си гласове „Бога във висините”.

Минути преди да се отвори храмовата завеса и да започне Литургията, непознат, но интересен шум прониза полупразното храмово пространство. Какво ли е? - питаха се всички. Какво ли разсейва със странната си глъчка концентрираното молитвено настроение на свещенослужителите?...

Винаги информираният свещенослужител не можеше да проточи поредния възглас със своя дълбок басов, излизащ „като из дълбините на морската бездна” глас и се стрелна по солея: „Мълчете, какви са тези приказки, кой ви позволява?!”  - извиси се неговият наставнически глас.

Дяконите излязоха за начало на службата и в момента, в който започна великата ектения, техните погледи се срещнаха с погледите на повече от петдесет детски светещи очи, които вече уплашени чакаха да видят какво става, после се сгушиха заедно със своите учителки под каменния амвон на храма. Може би Господ искаше да ги предпази, като ги подслони под мястото на Словото.

За миг настъпи тишина от страх, от вълнение, от величието на богослужебните песнопения, подготвящи малкия вход, входа със светото Евангелие. Ето, Господ излиза на проповед...

Днес малкият вход беше посветен на тези МАЛКИТЕ, които стояха пред огромните и величествени олтарни икони и ги гледаха със страх, с уважение, с детски пронизващ поглед, с въпрос. Какво съгрешихме? Какво не изпълнихме? Какво да правим? Та ние сме малки, не знаем нищо за тази златна книга, която облечените в красиви ангелски одежди мъже носеха пред нас. Да стоим или да бягаме? Защо всички са строги и тъжни, нима не ни искат при тях, нима думите, които се чуват: „спомни си за нас, Господи, в Твоето царство”, изпети на непознат, но близък на нашите сърца език, не означават нищо?

Младите учителки, които тази неделя бяха довели своите ученици, искаха да им покажат истински час по религия, по християнство, по вероучение. Бяха ги довели всички, сякаш беше 24 май, когато всички празнуват деня на словото, на буквите, на просветата. Бяха дошли, за да присъстват на Божествената благодарствена литургия, за да участват заедно с ангелите в този малък, но велик вход, но не успяха да го направят... Те се отделиха и всички заедно, подредени в дълга и права редица, изпълниха заповедта – отправиха се към притвора на храма.

Но не се беше свършило. Оставяйки пастирското си призвание на „добър пастир” и богослужебното си задължение „за извършване на литургията” същият свещеник със силата на своя всеобхващащ глас направи входа на малките в обратна посока не вход към царството Божие, а вход към изхода на храма, вход не към славославието на ангелите, а към тишината, вход не към надеждата, а към безнадеждността, вход не към живота, а към самотата, вход не към Църквата, а вход към света....

Тъжно!

Храмът остана без тези, за които Христос каза: „Оставете децата да дойдат при Мене и не им пречете”.

Литургията продължи само „за верните”, според престарялото наше вероучение, за престарелите наши представи за праведност. „Недостойните” объркани малки Божии чеда бяха приведени от познание за истината към познание за нищото, от мястото на верните - към мястото на каещите се, от мястото на срещата с Бога - към мястото на среща със забравата, защото в малкото детско сърце ще остане споменът за големия храм, за престарелия дядо поп, за неразумната му ревност и неосъществена любов.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kquah 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum