За пи-ар душа дава, но не свойта душа, братя, а душата на народа...

„Като си имаме такава църква, за какво са ни секти?!” – тъжно заключи вчера един познат. Духовници не се свенят да си правят циркове с и в църквата. После се каят, лазят по земята, ближат праха под краката на владиката... А владиката пише помпозни резолюции на (видимо фалшиво) покайни писма, които след това се появяват в столичните всекидневници. Как става това? Вестникът е платил ли? Ами! За да излезе на първа страница, този владика е готов и душата си да даде. Само че съвсем по Ботевски, даваната душа е тази на народа. Разбира ли го това той и оня „покайник”?

Въпросът е риторичен, отговорът – ненужен. Но ако сте чели в. Новинар от 29 октомври, ще се ужасите до какви коментари стигат журналистите, които формират общественото мнение у нас – в това число и мнението за Църквата ни.

А защо моят последен неологизъм „покайник” е в кавички ли? Защото в красивия родопски град попът с некрасивите постъпки се хвалил пред хората, че покаянието му не било искрено.

Ей на това му казват „тоя ни хвърли в тъча”!