Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Съвременни поуки от проповедническото дело на светите Кирил и Методий

Понеделник, 17 Септември 2018 Написана от Димитриос Керамидас

St Cyril Methodius„Като имаме по милост Божия това служение, не падаме духом
(2 Кор. 4:1)

Какво определение можем да дадем за мисията? Нима това е просто романтичен разказ за героичните опити да се разпространи Евангелието в труднодостъпни географски райони, сред неизвестни народи, в непознати културни среди? Изключва ли се от апостолското дело развитият свят? Ако отговорът на тези въпроси е положителен, може би стигаме до една антиисторическа мисия – мисия, която не ни засяга? Мисията е необходимост да бъде остойностено времето на въплъщението и въчовечаването на Бог Слово, т. е. времето, което Бог дава на човека, така че, следвайки по светите стъпки на Въплътения Христос, да стигне до всички краища на света и на човешкото битие. Така мисията достига до всеки човек, за да го преобрази и включи в божествения живот, който е живот на връзката, общението и любовта – с други думи приканва го да се приобщи към начина на съществуване на Троицата. Една мисия, която приема плът, трябва да признае незавършеността на евангелското дело, а именно, че все още има хора и общества, които живеят в състояние „преди Христос”, които още не са Го познали или живеят в състояние на безпаметност за Христос. Следователно, автентичното и действено в църковно отношение съзнание не смята мисионерското дело за нещо статично, то е чуждо на мисленето за спасяващата се самодостатъчност, която смята за нещо излишно кеносиса или снизхождането към другия, която вярва, че мисионерското дело на благовестието вече е завършено. Вместо това е нужно постоянно обновяващо се свидетелство за характера на Църквата, което непрестанно да преобразява света. По повод скорошното отбелязване на 1150-та годишнина (863-2013) от мисията на светите братя Кирил и Методий бихме искали да се спрем на някои поучителни днес и дори образцови аспекти на благовестническото дело на двамата солунски братя.

Известно е, че благодарение на разностранната дейност на св. Кирил и Методий – а именно създаването на славянската азбука и включването ѝ в литургичния живот, преводът на славянски на една значима част от византийската богословска и светска литература – славяните първо в Централна, а след това в Югоизточна и Източна Европа са се присъединили към общността на християнските народи, развивайки връзки с Византия и държавите от Западна Европа. Продължавайки тази духовна дейност, славяните създават изключително стойностни произведения на културата, постигат забележителен духовен, мистичен и нравствен живот, развиват изкуствата и предлагат една велика литература, която вдъхновява и трогва съвременния дух. Например, в произведенията на Фьодор Достоевски виждаме тревогите на руската религиозна духовност, разкрити с такава изразителност, която не може да остави безчувствен дори и неславянския читател и която ги поставя справедливо в редиците на най-великите паметници на световната литература. В житията и мъченичествата на славянските монаси, епископи, владетели виждаме отразен огъня на вярата, която се подвизава със страст, за да постигне святост в Христос, и която напрегнато се противопоставя на всеки вид несправедливост. Но и в „Гостоприемството на Авраам” от Андрей Рубльов виждаме едно иконично обобщение на християнската триадология – с догматична точност там е разкрито единството, взаимното проникване (περιχώρησις), любящото гостоприемство, съществуващо в Троицата. Не би било преувеличено да кажем, че всичко това не би било възможно да се материализира, ако не бе предшествано от евангелското дело на св. Кирил и Методий, които със своя пророчески устрем дават на славянските народи този скъпоценен дар: възможността за религиозно-културно самоопределяне чрез разговорния език.[1]

По силата на тази логика Кирило-Методиевата мисия може да се види като процес, насърчавал съзряването на вярата чрез присаждането на най-жизнените и съществени културни елементи на зрялото византийско предание – което вдъхновява за един нов начин на живот всички измерения на славянската душа.[2]

Мисионерският пример на двамата братя се е отличавал с педагогическия си усет – те успяват да посеят семената на Евангелието в славянския род, без той да бъде погълнат или да му бъде налагана с насилие една чужда религиозност. Затова в съзнанието на славяните двамата братя справедливо се смятат за отци и просветители и то не само на славянското християнство, но и на славянската култура по принцип.

Една непосредствена препратка към днешната мисия на Църквата е примерът на св. братя Кирил и Методий да проповядват словото на Бога на език, който всеки народ разбира. Евангелието разкрива пред човека едно съдържание на живота, което го призовава към покаяние, към ново осмисляне на съществуването му. Приелият Евангелието човек се просвещава духовно и чрез средствата, с които разполага – рационални, душевни, емоционални, но и чрез света, който го заобикаля, той влиза в разговор с Бога и със своя ближен. Когато Евангелието остане чуждо на човешкото разбиране, то губи цялата си живост, животворящата си сила, своя преобразяващ характер. Превръща се в семе, което дава плодове, които не са достъпни за човека, убиват вярата и осъждат на духовна гибел вярващите. Източното християнско предание от първото хилядолетие е вярно на убеждението, че всеки народ има правото да използва обичаите и традициите си, дори и след своята евангелизация. Още през 4 в. св. Йоан Златоуст, този велик предтеча на византийските мисионери, проповядва правото на всеки народ да слави Бога на своя език.[3] Двамата славянски просветители добре знаят това и затова със страст се противопоставят на „триезичниците” – на смятащите, че Евангелието не може да се превежда на друг език освен на гръцки, латински и еврейски (езиците, използвани в надписа на Господния Кръст). За светите братя употребата на друг език освен смятаните за „свещени” не е проблем. Те отговарят на триезичниците, че Бог със Своето Възкресение и Петдесетницата е дал на всички народи дара всеки да Го слави на собствения му език, без никакви ограничения и забрани. Самият св. Кирил, макар че е произхождал от висшето културно общество на Империята, в чиято среда са се формулирали Писанието и догматите на Църквата, не се е притеснявал да защитава с голяма ревност правото на духовна свобода на всеки народ да пее на Бога на своя език:

Знаем много народи, които имат писание и почитат Бога на своя език. Тези най-вече са следните: арменците, персите, абазгите, иверите, сугдите, готите, аварите, тирсите, хазарите, арабите, египтяните, сирийците и много други.[4]

Солунският мисионер е разбирал много добре, че настояването на триезичниците има за цел да наложи и формира институционално и богослужебно еднообразие, което ще отнеме собствения облик на славянските народи.

И така, светостта на Кирил и Методий, които действат в пълно съгласие с Преданието на евангелистите, апостолите и отците на Църквата, е извор на тяхната пророческа способност да разберат, че възкресният дар на живота се предава на всеки език и писменост, които са основните средства човек да „чува”, разбира и осмисля света. Св. Кирил дава пример със св. ап. Павел (1 Кор. 14:5-33 и 37:40), за да защити голямото многообразие от езици, съществуващо по Божията воля.[5] Константинополският събор, който се свиква по същото време (879-880 г.) ще потвърди правото на всяка поместна Църква да съхранява обичаите си: „Έκαστος θρόνος έσχεν αρχαία τινά παραδεδομένα έθη, και ου χρη περί τούτων προς αλλήλοις διαφιλονικείν και ερίζειν. Φυλάττει μεν γαρ η των Ρωμαίων Εκκλησία τα έθη αυτής, και προσήκον εστί· φυλάττει δε και η Κωνσταντινουπολιτών Εκκλησία ιδία τινα έθη, άνωθεν παραλαβούσα, ωσαύτως και οι της Ανατολής θρόνοι”.[6]

Следователно езикът не е нищо повече от педагогическо средство, което Евангелието ползва, за да влезе в разговор с някой народ. В случая с „новия” тогава славянски език, ако в началото той е бил необработен и се е използвал за нуждите на всекидневния земеделски и военен живот, без да може да отговори на по-високите изисквания на теоретичните и религиозни разсъждения, след 9 в., най-вече под влияние на Кирило-Методиевото наследство, този език се развива достатъчно, за да могат славяните да усвоят християнското писмено наследство и така да преминат от състояние на невежество за Бога, на търсене на божествената истина към сигурното убежище на Бога Отца (виж Лука 12:30; срв. Деян. 17:26-27).

И така, от само себе си се разбира, че православните мисии по света не са се затруднявали да съхранят и до днес принципа на езиковото приспособяване на „единия” език на Евангелието към „многото” езици на планетата или да създадат местен клир, който да служи на местния диалект. Също така видно е, че православната църковна мисия трябва да бъде съпричастна на проблемите и тревогите на света, постоянно обновявайки ги или, да го кажем така, като „облича в плът” своята евангелска любов. Водени от Кирило-Методиевия опит, бихме могли да заявим, че днешният разговор за новогръцкото адаптиране на евангелските четива по време на богослужение никак не е неуместен – още повече като имаме предвид, че съществуват преводи на св. текстове на новогръцки, които са научно издържани и имат църковно одобрение, предавайки точно богословието и целта на прототипа.[7] Както отбелязахме, това не представлява догматичен проблем. Даже обратно – отговаря на същия пастирски проблем, с който е трябвало да се справят в своята епоха двамата византийски мисионери – обучителното огласяване (κατήχησις) на народа в духовните блага на християнското Предание, започвайки от Евангелието. То е било възприето първо езиково, за да доведе вярващия до една нова представа за самия него и за обкръжаващия го свят. Грижата на двамата братя мисионери не е била да наложат един чужд, по-висш език на новопросвещаваните славяни, нито пък защитата на някаква неподвижна богослужебна тържественост. Св. Кирил и Методий са постъпвали просто и свободно, движейки се в руслото на познатото им църковно предание, като са го обогатили с една нова азбука, така че славяните, заедно с „много други” народи, да могат да славят и да почитат Бога. Няма съмнение, че и днес църковното тяло притежава в Светия Дух същата пророческа разсъдителност, която е отличавала двамата солунски братя в 9 в. и която благочестиво е запазена в църковната практика. Благодарение на това и днес със същия дух на пастирска чувствителност и духовна разсъдливост може да се проповядва ценното евангелско слово на живия език на народа, който – както и славяните по времето на св. Кирил и Методий – жадува за екзистенциално и духовно възраждане.

Друга, също толкова значима характеристика на мисията на св. Кирил и Методий е била тяхната готовност за сътрудничество и липсата на нападателен дух. От изворите знаем за реакциите, които е предизвикало въвеждането на славянския като литургичен език с аргумента, че това е едно уж опасно нововъведение, което преобръща утвърдения свещен ред. Житията на двамата светци ни информират както за недоверието на част от немския клир към присъствието на двамата византийски мисионери в една област под църковната юрисдикция на Рим, така и за някои богословски търкания.

Факт е също така, че по времето на мисионерството на двамата равноапостоли отношенията между Константинопол и Рим са били напрегнати, което е било резултат от различната идеология на двете катедри по отношение на църковното единство: административно-езиково еднообразие на Запад, полицентризъм и езиково многообразие – на Изток. Първото се е дължало на необходимостта от административно обединяване, а второто е било присъщо на общество с множество културни достижения. Двамата солунски мисионери при все това са избягвали да се впускат в конфликтните теми за преимуществата на едната или другата страна или за други институционални постижения на двата църковни центъра. Даже напротив – те доказват, че вселенското и хуманитарно качество на древната гръцка култура, която е продължила развитието си във Византия през 9 в., може да прегърне всички народи, без да се влияе от неизбежните административни кризи. Например, те въобще не са засягали в проповедите си режима, нито структурата и организацията на църковните институции на Запад и на Изток, както те са били оформени от предходното местно съборно канонично предание. Даже напротив, с достойно за удивление благочестие те са уважили това наследство – с голяма тържественост те са предали на Църквата в Рим мощите на св. Климент, които откриват в Крим; св. Кирил е бил постриган за монах в един от римските манастири по гръцки устав, докато брат му св. Методий е бил хиротонисан за епископ на Сирмиум от папа Адриан II и определен за папски представител в Моравия и Панония, с юрисдикция в Централна Европа. Освен това двамата братя успяват да получат одобрение от папата за употребата на славянския език в божествената Литургия. Не са запазени сведения за конфликти по отношение на употребата на източния или западния богослужебен типик в Моравия – показателно е, че по време на богословските спорове с немския клир светите братя противопоставят не някакво собствено, тяхно богословско учение или тълкуване, а общата вяра на църковното тяло: „Ние добре сме научени от пророците и от църковните отци и учители да славим Светата Троица: Отец, Слово и Дух – три ипостаси в една същност”.[8]

Двамата братя, изпратени в Централна Европа – между Византия и Запада, са свидетелствали за вярата на Църквата, в която „добре били научени”, поради което не са я използвали като инструмент за налагане на господство, а са я поставили в услуга на общото християнско наследство. Това общо предание е включвало единството на вярата, уважението към формиралия се каноничен ред, самостоятелност и автономност на местните църкви, което не разваля тяхното общение, а обогатява духовността им. В крайна сметка възгледът на двамата братя за мисионерското дело „не се е основавал на създаването на някакъв център за вземане на решения и управление, който да наложи еднообразие, както е било на Запад. Единството не се накърнява от разнообразието на възгледи, езици, обичаи, държави. Те не са търсели смесване, а разкриване на особените характеристики и специфични черти на всяка общност”.[9] Ние, от своя страна, ще допълним, че за двамата мисионери най-голяма стойност е имало послушанието към всеобхватната любов на Бога, която не познава ограничения или егоистични стремежи към догматично превъзходство.

Действително, св. Кирил, който заради отличната си академична подготовка е бил наречен Философ, е знаел добре, че истинската философия е „познаване на божествените и човешките неща, което учи доколко човек може да се приближи към Бога и как чрез дела да стане образ и подобие на Оногова, Който го е създал”.[10] Подобно определение за философията е близко до гръцкото разбиране и, разбира се, до светоотеческото разбиране за философията. Истинската философия е тази, която вижда всички неща в тяхната връзка с Бога, която посвещава себе си на познанието на божествената истина, която е близо до човека и му служи с любов. Онова, което впечатлява в биографиите на двамата светци е фактът, че тяхното апостолско дело остава незасегнато от заобикалящия ги климат на църковен антагонизъм и се осъществява в дух на сътрудничество между Изтока и Запада, в общото пространство, където се срещат – не винаги без напрежение – историческите и културни корени на Европа.

Днес духовните и хуманистичните основи на Европа са подложени на съмнение и обществата търсят отново духовен ориентир. Въпреки видимото дистанциране от религиозното безпокойство, съвременният човек търси с очевидно старание учители, каквито търсят и славяните през 9 в., а именно „да ни направляват във всяка истина”[11] и „да обяснят на нашия език християнската вяра, … защото от вас идва винаги добър закон в цялата страна”.[12] Затова е необходимо, освен историческо признание на техния авторитет и святост, делото на двамата братя, „които станаха всичко за всички, за да спасят някои” (1 Кор. 9:22),[13] да бъде оценено адекватно в съвременна светлина. С други думи, необходими са същите смелост и решителност, същото пророческо съзнание и познаване на социалната реалност (различаване на „времената”, на решителния прелом на историята, която се преобразува при срещата си с Бога), същата образованост във „външната мъдрост” и познаване на лечебната сила на Божията истина, същото съхранение на църковната вяра и стремеж към духовно сътрудничество, и най-вече същата любов в Христос към отделния човек (най-голямата християнска и единствена истинска световна добродетел, която надхвърля всички институционални, национални или етнически ограничения), които са били присъщи на двамата свети братя.[14]

Със сигурност всяка поместна църква и всяка православна мисия познават проблемите, тревогите и болките, през които трябва да се премине, за да се видят плодовете на благовестническото дело да процъфтяват на всяко място и във всяка епоха. Подобни безпокойства са съпътствали и първите мисионерски стъпки на двамата братя, но и цялата тяхна благовестническа дейност. Те обаче са били толкова много отдадени на общата си цел „да спечелят всички”, т. е. всички народи да бъдат привлечени в Царството на Троичния Бог, на Господа на всичко, към единството на всички в св. Евхаристия („ἐπὶ τὸ αὐτὸ” – Деян. 2:1). Това е златното правило, пред което всяка човешка слабост отстъпва, то помага да бъдат различени „нещата”, които нямат „вечна стойност” от онова, което действително принадлежи на божествения живот и което е християнското Евангелие.[15]

Превод: Златина Иванова

* Първа публикация: Κεραμιδάς, Δ. „Σύγχρονα διδάγματα από το ευαγγελιστικό έργο των αγίων Κυρίλλου και Μεθοδίου” – στο: Πάντα τα Έθνη, 131, 2014, σ. 3-8. В настоящия си вид текстът е част от сборника статии на автора Православие и благовестие в 21 век (Ορθοδοξία και Ευαγγέλιο στο 21ου αιώνα), който се подготвя за издаване в превод на български език от Русенска св. митрополия (бел. прев.).

[1] Като дар „по-голям и по-ценен от всяко злато, сребро и скъпоценни камъни и суетно богатство” византийците са предали на славяните новата писменост. Виж: „Βίος Κωνστατίνου Κυρίλλου”, 14 – στο Ι. Αναστασίου Βίος Κωνσταντίνου-Κυρίλλου, Βίος Μεθοδίου, Βίος Κλήμεντα Αχρίδος, στο Επιστημονική Επετηρίς Θεολογικής Σχολής Θεσσαλονίκης (ανάτυπο), 12, 1968.
[2] Виж: Ταχιάος, Α. Α. Κύριλλος και Μεθόδιος. Οι θεμελιωτές της αρχαίας σλαβικής γραμματείας, Θεσσαλονίκη 1997, σ. 136.
[3] Като архиепископ на Константинопол св. Йоан Златоуст показва голяма ревност в пастирската грижа за християнизираните готи, като им предоставя храм, където да служат на своя език. В словото си той защитава тази практика, позовавайки се на Пс. 18:3-5: „Ден на ден реч предава, и нощ на нощ знание открива. Няма език и няма наречие, дето не би се чувал техният глас. Техният звук се носи по цяла земя, и техните думи до краищата на вселената. „Χωρίς να ’χουν μιλιά και δίχως λόγια· η φωνή τους δεν ακούγεται. Κι όμως σ’ όλη τη γη απλώθηκε η λαλιά τους, οι λέξεις τους στα πέρατα της οικουμένης”.
[4] „Βίος Κωνσταντίνου-Κυρίλλου”, 16.
[5] Затова биографът на св. Кирил смята съставянето на славянската азбука за дело на Божия промисъл: „Бог, чувайки молитвата на своя раб, бързо му откри писмеността” („Βίος Κωνσταντίνου-Κυρίλλου”, 14). По-подобен начин пише и биографът на Методий: „И тогава Бог яви на Философа славянските писмена и той, като устрои буквите, състави [евангелската] беседа” („Βίος Μεθοδίου”, 5).
[6] Mansi, 17, 489. Св. патр. Фотий I пише, че вселенският характер и католичност на Църквата не бива да игнорират местните езици и различните фонетични и езикови типове. Боговдъхновеността се отнася до всички езици, на които се проповядва Евангелието (PG, 101, 948-952).
[7] Литургичното време приема всички временни неща, които човешката творческа дейност създава. То ги освещава и ги включва в богочовешкото общение. От това освещаващо действие не е изключен и човешкият език – на това се дължи настоятелността на двамата братя да не приемат аргументите на триезичниците. Така се обяснява и цялостната литургична перспектива, в която е поставено мисионерското им дело. Биографията на св. Кирил („Βίος Κωνσταντίνου-Κυρίλλου”, 13) ни осведомява, че преводаческото дело на мисионера е включвало и божествената Литургия, Евангелието, апостолските четива, както и различни църковни последования (утринна, вечерна, повечерие, часове), т. е. текстове, предназначени за литургична употреба. В този смисъл не би трябвало да е плашеща възможността за богослужебно четене на Евангелието на съвременния „общ език” (κοινή), след като се цели въцърковяването на човека чрез „неразделно” действащата проповед на Евангелието.
[8] „Bίος Kωνσταντίνου-Κυρίλλου”, 6.
[9] Α. Γιαννουλάτος (Αρχιεπίσκοπος Τιράνων, Δυρραχίου και πάσης Αλβανίας) Παγκοσμιότητα και Ορθοδοξία, Αθήνα 2000, σ. 124.
[10] „Bίος Kωνσταντίνου-Κυρίλλου”, 4. Срв.: „Βίος Κλήμεντος Αχρίδος”, 2.
[11] „Βίος Μεθοδίου”, 5.
[12] „Βίος Κωνσταντίνου-Κυρίλλου”, 14.
[13] „Βίος Μεθοδίου”, 17.
[14] Целият обществен живот на св. Кирил и Методий се отличава с напрегнат духовен живот, с академична образованост и обширни познания върху околния свят, където е предстояло да проповядват Божието слово. Виж: „Κύριλλος και Μεθόδιος: Δείκτες πορείας” – A. Γιαννουλάτος (Αρχιεπίσκοπος Τιράνων, Δυρραχίου και πάσης Αλβανίας) Μοναχοί και Ιεραποστολή, Αθήνα 2008, σ. 76-77.
[15] „Βίος Κωνσταντίνου-Κυρίλλου”, 3.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u9r39 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме