За поредна година в София в един и същи ден ще се проведат две шествия – „за гейовете“ и „против гейовете“. Те, разбира се, не се казват така, но именно така ги възприема и позиционира обществото. И за това има сериозни основания. Първото събитие е т.нар. Прайд, организиран от хора, които считат, че хомосексуалността в различните й вариации е биологична и социална норма, а второто е на тези, които вярват, че това не е така. Второто шествие се нарича „Шествие за семейството“, и неговата основна цел е да изрази несъгласие с посланията на първото.
В това последно събитие за втора поредна година се включва Българската църква – миналата година под егидата на Св. Синод, а тази – само на Софийска митрополия. Досега Църквата ни се ограничаваше с издаването на изявление в деня на прайда, че е против този парад и не одобрява „демонстрацията на греха“.
Ако някога се организира църковно „Шествие за семейството“, например на 25 март – в деня на Благовещението, или на 21 ноември – Въведение Богородично, Деня на християнското семейство, то със сигурност огромна част от участниците в Голямото анти-прайд шествие „за семейството“ няма да се включат. Понеже ще им липсва дразнителят и мотивацията, която ги кара да са там – а именно, да се разграничат от „гейовете“. Ако шествието за семейството е по друго време, те ще бъдат лишени от възможността да покажат на участниците в прайда, че ги отричат (презират, мразят изобщо или „само греха им“) и т.н. според мирогледа на всеки. Това е водещата мотивация, а всичко останало е на заден план – в „Шествието за семейството“ са добре дошли всички с „хетеросексуални възгледи“. Няма значение какви се техните „семейни ценности“: дали са женени, разведени, с отворени и затворени връзки и колко на брой… Всички те са обединени от „основната ценност“, че „са нормални, а не гейове“. Това обаче за Църквата не е ценност – ценност е да искаш да създадеш семейство, да имаш смелостта да го създадеш, а когато го създадеш, да можеш да го запазиш в дух на любов, да не изневеряваш, да искаш и да можеш да си верен на този, с когото си се съединил в тайнството брак. А когато се появят неизбежните за всяко семейство проблеми, да намериш сили да търсиш загубения път към другия в името Христово. Защото и двамата помнят, че по време на венчанието на главите им са сложени мъченически венци… А пък за когото семейството е било наистина ценност и то се е разпаднало, то със сигурност преживяната болка няма да позволи на такъв човек да демонстрира на площада „срещу гейовете и за семейството“, защото няма да намери връзка между тези две неща.
Семейството в нашето общество наистина кърви, но „гейовете“ не са причината за това. Нещо повече – популярността на отворените и затворени хомосексуални и хетеросексуални връзки сред младите хора, а и не само, е плод именно на кризата в семейството, което е престанало да се разпознава като естествената среда за пълноценни, истински и красиви човешки взаимоотношения. В това отношение нашата Църква е длъжник на обществото или поне на онази част от него, която се определя като християнска и се вслушва в гласа ѝ. А шествията като модерна форма за заявяване на позиция в обществото могат да привлекат вниманието само ако изпращат истинско християнско послание и ако хората ги разпознаят като само една част от широка програма за подкрепа на семейството.
Организирането на събитие на „огледален принцип“ е чуждо на църковното мислене. Тази мотивация е порочна в своята основа. Християните не живеят, тоест не организират живота си “анти“ нещо, не вършат едно или друго, защото са „против“, а имат положителна нагласа: избират, харесват, правят каквото и да било, защото то е ценно за тях, защото изразява тяхната вяра в Христос.
Неслучайно събитието за това „шествие за семейството“ не е заченато в църковна среда – то е инициатива на хора с политическо мислене и организации, чиято координатна система за света се описва с „либерали vs консерватори“. Сред родоначалниците са и протестанти – за тях „анти-мисленето“ е в генезиса на вероизповеданието им. Те са отразили това дори в самото си наименование – протестиращи християни, чиято вяра се оформя като протест на католицизма. Те са „анти“ в самия си генезис и това е много характерно за мирогледа им. Има много неща, в които православни и протестанти могат да си сътрудничат в наши дни, но ние като че избираме най-лесното – плъзгането по инерция надолу. Вместо да организираш нещо градивно, заявяваш просто, че си „анти“. Вместо да разкриеш съдържанието на своето „верую“ (в случая ценността на семейството) чрез съответните дейности, ти просто „се отразяваш“ в нечие друго мислене и логика и заявяваш: „Аз не съм като тях“. Това е инстинктът на „ветхия човек“ у нас, който утвърждава себе си по този начин: аз не съм като този политик, като този корумпиран и онзи развратник…
Много са нещата в Евангелието и църковната практика през вековете, които могат да ни убедят, че този начин на поведение не е православен, а светски и в този смисъл – езически. Светите отци ни учат, че едно човешко действие се оценява по нагласата, с която е извършено: ако нагласата е погрешна, неевангелска, неговите плодове в обществото и Църквата няма да са сладки и добри, а горчиви и отровни. Външно действията може да са напълно еднакви, но едното събира (в Христос), а другото – разпилява и руши.
Християнинът се оглежда не в грешниците на този свят, а в Христос. Това променя нагласата му към всичко – в първия случай всичките му усилия, аргументи, жизнена енергия се насочва към това да заяви „аз не съм като тези или онези (грешни) хора“. Животът на такъв човек неусетно и за него се превръща в демонстрация – аз живея, за да показвам на всички ви, че не сте прави, това ми дава смисъл, това ми доказва, че аз съм прав. И се получава един затворен и порочен кръг, чийто баща не е Божият Дух, Когото Господ изпрати да ни бъде Учител и наставник във всяка истина.
Господ казва: „Внимавайте в това, което слушате. С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери и ще ви се прибави“. Тоест, ако ние като Църква поставим доброволно себе си в тази порочна логика на светското мислене „консерватори и либерали“, „гейове и анти-гейове“, то тогава ще бъдем разпознавани от хората именно в нейната координатна система. Като играчи в една чужда игра, чиито правила не сме определяли ние.
