Адолф Айхман е нацистки офицер, един от главните организатори на Холокоста. След края на Втората световна война Айхман успява да избяга от възмездие, сменяйки самоличността си. Така под чуждо име той се озовава в Аржентина, където работи и в Мерцедес-Бенц. Израелското разузнаване Мосад обаче успява да го открие, отведе и изправи на съд в Израел. След съответния съдебен процес, продължил осем месеца, Айхман е осъден на смърт чрез обесване. Присъдата над 56-годишния затворник е изпълнена на 31 май 1962 г.
И тук започва епизодът, на който е посветен този кратък текст. След смъртта му Айхман е кремиран, като пепелта от тялото му е разпръсната над Средиземно море, извън териториалните води на Израел.
Защо прахът му е разпръснат в морето?
Краткият отговор е: за да няма гроб. Гроб, който да напомня за паметта (откъдето идва и думата „паметник“) на този човек и пред който биха склонили чела разни адепти на националсоциализма. И за да не приеме израелската земя в себе си останките на един краен ксенофоб. Сякаш този човек не е съществувал, безследно е изчезнал във времето, така както тялото му се е разтворило в морските води.
По-интересното за менe обаче е това, че такава посмъртна участ за близките си избират не един и двама наши съвременни сънародници.
Всички знаем, че традиционният начин за християнско отношение към мъртвото тяло на човека е да го предадем на земята: „ще се върне пръстта в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал“ (Екл. 12:7). Ако се налага човекът да бъде кремиран, защо да не се остави прахът му на съответните за това места – стена с урни или гроб, а да го разпръснеш в морето? Според мене това е неподобаващо.
Една дама, пред която споделих това си мнение (което смятам за напълно съзвучно на Църквата), ми каза: аз искам за себе си точно такава посмъртна участ - да бъде разпръснат прахът ми. Аз съм свободолюбив човек и искам пепелта ми да се рее в пространството.
Извинете, но ако свободата на човека се изразява в това изпепеленото му тяло да бъде разхвърляно сред природата, то това е някаква изкривена форма на свобода, в която като че ли прозира и дефицит на тази висша човешка ценност, нереализирана приживе.
Нима свободата ни не започва още тук, за да достигне зрелостта си във вечността?
Защо толкова рядко гледаме на тези въпроси sub specie aeternitatis?
