Между шопското равно поле и трънските чукари живеят едни особени хора. Наричат се граовци, а земята им Граово. Граовският космос е труднопристъпен за другоселци и чуждоземци. Тук няма тлъст и богат чернозем, няма лозя и кипнало вино, което да весели сърцата. Няма тучни бостани с дини, пъпеши, праскови и смокини. Има мъка, дълбока, горчива мъка от всекидневната борба с неплодородната земя, рано падащите слани и летните градушки. Затова граовци са сурови, мрачни и немногословни. Понякога ги наричат темерути и инатчии. Но тези корави българи в утробата на най-тъмните векове под турска власт са изградили и съхранили каменни църкви с богато наситена християнска стенопис. В селските храмове се открива късновизантийска иконопис с уникално изобразени сцени от живота на Иисус Христос и светците, а това ни разкрива искрена и чиста християнска вяра. Сега тези църковни храмове могат да се видят на фотоизложба в Общината на гр. Перник.
Не мога да скрия обаче, че с разглеждането на фотоизложбата „Уникални средновековни и възрожденски църкви и манастири в Пернишко“ в мене се отключи една стара и горчива болка. По-голямата част от представените на фотоизложбата 24 храма и до днес са пустеещи, ограбени, потънали в забрава. Изложбата пробуди детския ми спомен от "откриването" (за мене) на църковния храм в родното ми пернишко село. Тайнственият силует на църквата беше скрит зад високи треви с пълзящи влечуги, бурени и непристъпни върбалаци. Църквата беше малка, сива, каменна, построена незнайно от кого и кога и винаги беше заключена. На тъмнокафявата й напукана врата висеше ръждясал катинар. Аз се опитвах неуспешно да видя през процепите какво има вътре. Тогава ме лъхна ароматът на нещо загадъчно, отвъдно, неизразимо, издъхващо се от изсъхналата дървена плът на вратата...
След двайсетина години отново се върнах в тази малка сива църквичка. На връх Великден като по чудо храмът беше отворен и вътре притихнали стояха няколко селски жени със запалени свещи, но нямаше свещеник, нито празнично богослужение. Аз отворих Евангелието от Йоан и им прочетох първите редове, жените се разплакаха, аз също, поздравихме се с „Христос Воскресе“ и тръгнахме трикратно да обикаляме църквата. В пролетната нощ една от жените биеше камбаната и по навик я биеше на умряло. Друга жена пък в случай на нужда отваря църквата, смесва хляб с вино и дава на хората да се „комкат“. А на 14 януари по време на кукерския празник един от селяните задължително се маскира като „поп“, лепи си брада от овча вълна и с картонен кръст благославя хората. Духовното паство е гладно и жадно за словото Божие, но за съжаление пастирите ги няма. Не знам на чия съвест ще тежат пустеещите храмове и загубеното Божие стадо, което се връща към езичеството и суеверието, когато няма кой да проповядва за Христос. Но е наистина странно хората от 15 до 19 век, живеещи в тези села, да са имали сетива за красивото, сакралното, боголюбивото и богобоязливото, а днес, през 21 век, техните храмове да пустеят. Надявам се, че очакват новите си откриватели - хора, които освен очи ще имат и християнски сърца, за да ги оценят не само като културно-историческо наследство, но и като живи светилници на вярата. А БПЦ трябва да се върне в тях с истинска мисия към загубеното си стадо.
