В памет на проф. Събев: На ко­ле­га­та и при­я­те­ля с обич

Чух би­е­не­то на звъ­не­ца и по ко­ри­до­ри­те се раз­не­се глъч­ка. След мал­ко вра­та­та се от­во­ри и вле­зе той, про­фе­со­рът. За пръв път го виж­дах, но вед­на­га поз­нах, че е той, за­що­то вле­зе влас­т­но, със за­мах и вед­на­га за­пъл­ни прос­т­ран­с­т­во­то с оба­я­тел­но­то си из­лъч­ва­не. Стро­ен, еле­ган­тен, ус­мих­нат. Сър­деч­но ми по­да­де ръ­ка и се из­ви­ни за то­ва, че съм го ча­кал. По­ве­дох­ме ко­ле­ги­а­лен неп­ре­ну­ден раз­го­вор, все ед­но че се поз­на­вах­ме от го­ди­ни. А ка­то раз­б­ра, че сме и зем­ля­ци (мо­е­то се­ло Шу­ма­та от­с­тои от не­го­во­то Ос­т­рец на ок. 15 км), прос­то заб­ра­ви, че сту­ден­ти­те го ча­ка­ха да про­дъл­жи лек­ци­я­та си. Та­ка ста­на на­ше­то за­поз­нан­с­т­во, ко­е­то пре­рас­на в ис­к­ре­но при­я­тел­с­т­во. В на­ча­ло­то на яну­а­ри 1985 г. за­поч­нах ра­бо­та в ЦИАИ – от­на­ча­ло ка­то спе­ци­а­лист, а сет­не спе­че­лих кон­курс за на­у­чен сът­руд­ник. Ве­че бях за­щи­тил ди­сер­та­ция и имах око­ло два­де­се­ти­на на­уч­ни пуб­ли­ка­ции по ис­то­рия на бъл­гар­с­ки­те ма­нас­ти­ри. Про­фе­сор Съ­бев бе­ше на от­го­вор­на цър­ков­но-ику­ме­ни­чес­ка ра­бо­та в ССЦ в Же­не­ва, но про­дъл­жа­ва­ше да ръ­ко­во­ди ЦИАИ чрез и. д. ди­рек­тор – по то­ва вре­ме ст. н. с. д-р Ни­ко­лай Ко­чев (12.7.1938-30.11.2007). Ви­дях­ме се през ме­сец май с. г., ко­га­то си дой­де във връз­ка с под­го­тов­ка­та на го­лям на­у­чен фо­рум. Стис­на ми сър­деч­но ръ­ка­та и ка­за: „Мно­го се рад­вам, че се прес­т­ра­ши и дой­де на ра­бо­та при нас! Ня­ма да съ­жа­ля­ваш!”

Та­ка и ста­на. Още съ­ща­та есен за­ми­нах на ези­ко­ва и ику­ме­ни­чес­ка спе­ци­а­ли­за­ция в Ре­ген­с­бург (то­га­ва За­пад­на Гер­ма­ния). След ка­то се вър­нах след ед­на го­ди­на проф. Т. Съ­бев ме из­ви­ка на се­ри­о­зен раз­го­вор и ми за­я­ви, че же­лае да му ста­на “дяс­на­та ръ­ка”, ка­то по­е­ма ръ­ко­вод­с­т­во­то на ЦИАИ. То­ва ме из­п­ла­ши и сму­ти, за­що­то бях най-но­ви­ят член на ин­с­ти­ту­та и има­ше ко­ле­ги, ко­е­то ра­бо­те­ха тук още от не­го­во­то съз­да­ва­не. Спо­де­лих му то­ва, но той бе­ше неп­рек­ло­нен: „Спрял съм се на тебе и ако не при­е­меш, мно­го ще ме оби­диш!” Бях при­тис­нат „до сте­на­та” от то­зи не са­мо го­лям цър­ко­вен ис­то­рик, но и опи­тен цър­ко­вен дип­ло­мат. При­ех и той ме пре­гър­на, каз­вай­ки: „Не се пла­ши, ще се спра­виш, а и аз ще бъ­да ви­на­ги до тебе!” Та­ка от края на март 1987 г. ста­нах и. д. ди­рек­тор на ЦИАИ. Проф. Съ­бев, ма­кар и на ра­бо­та в чуж­би­на, неп­ре­къс­на­то под­дър­жа­ше връз­ка с мене – по ня­кол­ко пъ­ти сед­мич­но се обаж­да­ше по те­ле­фо­на, ту в ин­с­ти­ту­та, ту вкъ­щи. Щом дой­де­ше в Бъл­га­рия, пър­ва­та му ра­бо­та бе­ше да ме на­ме­ри и да му док­лад­вам как вър­ви ра­бо­та­та на на­уч­ния фронт. За по-дъл­го вре­ме ид­ва­ше през ля­то­то, ко­га­то и аз бях в от­пуск, обик­но­ве­но на се­ло. Той ид­ва­ше и там, по­не­же му бях на път за не­го­во­то род­но се­ло. Спом­ням си ед­но ля­то, съ­би­рах сли­ви по къ­ра. То­га­ва ня­ма­ше мо­бил­ни те­ле­фо­ни и же­на ми до­ве­де про­фе­со­ра на овощ­на­та гра­ди­на. Там на сян­ка под дър­ве­та­та го­во­рих­ме дос­та, след то­ва се приб­рах­ме вкъ­щи, къ­де­то бе­ше ос­та­на­ла да ча­ка съп­ру­га­та му Си­ме­он­ка. Раз­го­во­рът ни про­дъл­жи на дво­ра под че­ре­ша­та, къ­де­то му по­ка­зах пър­ви­те ко­рек­ту­ри от под­гот­ве­ния за пе­чат днев­ник на ек­зарх Йо­сиф І.

Вто­ри­ят ми син Иван се ро­ди на 1 сеп­тем­в­ри 1989 г. За­поч­на­ха де­мок­ра­тич­ни­те про­це­си и го­ля­ма­та кри­за. На­ла­га­ше се да дох­ран­ва­ме Иван с “Бе­бе-1”, а “Ху­ма­на” има­ше са­мо с ва­лу­та в Ко­ре­ком. То­га­ва се пов­ре­ди и по­точ­на­та ли­ния на за­во­да в Ло­веч, кой­то про­из­веж­да­ше “Бе­бе-1”. По ма­га­зи­ни­те мля­ко­то (пряс­но и ки­се­ло) се на­ми­ра­ше труд­но. Проф. Съ­бев раз­б­ра при­тес­не­ни­я­та ми и се при­те­че на по­мощ. За­поч­на да ми из­п­ра­ща от чуж­би­на не­об­хо­ди­ми­те бе­беш­ки хра­ни и та­ка спа­си от глад мал­кия ми син. Ко­га­то се ви­дях­ме и по­ис­ках да му ги зап­ла­тя, той ка­те­го­рич­но от­ка­за – бе­ше чо­век с го­ля­мо сър­це, от­зив­чив и доб­ро­де­те­лен!

Труд­но, мно­го труд­но се пи­ше за та­къв сър­де­чен и ча­ро­вен чо­век! През пос­лед­ни­те го­ди­ни ня­кои хо­ра се опи­та­ха да ни ска­рат и от­но­ше­ни­я­та ни по­ох­лад­ня­ха. Но ви­на­та не бе­ше ни­то моя, ни­то не­го­ва. Ви­на­ги съм го ува­жа­вал и ни­ко­га не съм из­бяг­вал кон­так­та с не­го. Той го раз­б­ра, ко­га­то след дъл­го “от­чуж­де­ние” се срещ­нах­ме вне­зап­но в ко­ри­до­ра, ръ­ку­вах се сър­деч­но с не­го и го по­ка­них да вле­зе в ин­с­ти­ту­та.  От­пус­на се и за­го­во­рих­ме от­но­во ка­то ста­ри при­я­те­ли. Съ­жа­ля­вам, че то­ва ля­то не ми ос­та­на вре­ме да прес­ко­ча до Ос­т­рец и да го ви­дя. За­ми­на си тол­ко­ва вне­зап­но, че из­не­на­да мно­го свои при­я­те­ли.

Сър­деч­ни­те хо­ра не се заб­ра­вят, до­ка­то съм жив ще го пом­ня с доб­ро. Ще го пом­ни и мо­е­то се­мейс­т­во и най-ве­че мал­ки­ят ми син Иван, кой­то ве­че на­вър­ши 19 го­ди­ни.

По­чи­вай в мир, скъ­пи про­фе­сор Съ­бев! Бог да те прос­ти!