По мое мнение, в духовния живот има една съществена грешка – извратеното разбиране за това какво представлява покаянието и свързаното с него виждане на собствените грехове.
Неведнъж съм виждал на изповед как хората изваждат списъци с греховете си и започват да ги четат, ровейки се в най-дребните нюанси на вътрешните си преживявания. Веднъж една напълно изтощена (без никакво преувеличение) от поста девойка извади цяла тетрадка. Изповедта ѝ продължи около час и половина. При това, струва ми се, дори Савонарола не би намерил за какво да ѝ наложи епитимия.
Смятам, че основната грешка тук е дълбаенето е в себе си – това вглъбяване в себе си, което няма никакво реално отношение към покаянието. Като постоянно се ровиш в греховете си, чувствата и емоциите си, повтаряйки: „Аз съм грешен, недостоен съм, треперещо създание съм...“, можеш да си докараш невроза, но никога няма да стигнеш до истинско покаяние.
А почти всички знаят, че покаянието е вътрешен духовен преврат, пълна промяна на поведението и съзнанието. Познавам един семинарист, който до 21-годишна възраст водеше разпуснат живот и два пъти, пиян, претърпя тежки катастрофи. Когато го срещнах в първи курс, той беше удивително тих и доброжелателен младеж – напълно свободен от предишните си пороци, без капка агресия. Това беше истинско чудо на истинското покаяние.
Но, както всяко чудо, то не може да се случи само по човешко желание. По мои наблюдения, това винаги е Призив, на който човек може да откликне или да се престори, че не го е чул.
Няма значение какви външни обстоятелства го съпътстват (тежка болест, нещастие, смърт на близки...). Важно е, че мислите и постъпките ми, които преди са ми изглеждали логични, оправдани, справедливи, изведнъж добиват напълно противоположен оттенък, и аз виждам тяхната низост, подлост, несправедливост. По същество, гледам на себе си отстрани и се виждам през очите на другите хора, а може би и през очите на Бога.
Това е противоположно на дълбаенето в себе си – на това егоистично, самозатворено вглеждане в себе си. Неговата безблагодатност ясно се вижда в примера на Лев Толстой. От най-ранна младост той се е ровел в най-дребните нюанси на чувствата си: „Любов ли е това, което изпитвам? Но ето, тук има и похот, и страст... кое е главното, кое чувство е истинското?“ В човека е скрита бездна от емоции и чувства, преплетени в такъв възел, че е невъзможно да се разбере кое с кое е свързано и какво всъщност представлява.
Благодарение на това самодълбаене получихме велик писател – майстор на психологическия портрет, познавач на най-фините нюанси на чувстватау и в същото време един от най-нещастните хора, който е отровил живота на всички около себе си.
Покайното чувство е благодат, дар от Бога. Този дар е готов да приеме онзи, който вече е съгласен да не смята себе си за по-висш, по-добър или по-умен от другите. Смиреният човек е този, който осъзнава, че не може да мине без Божиите дарове, каквито и да са те.
И тук ми се иска да кажа още нещо за един път, по който покаянието идва в човешкото сърце. Много рядко по време на молитва човек може да усети Божието присъствие, и тогава покайното чувство не е мисъл за някакви конкретни неправедни думи или постъпки, а чувство за собствената нищожност и нечистота пред величието на Онзи, Когото съзерцаваш. Това са едновременно сълзи на тъга, че не можеш да бъдеш достоен за Него – и на радост, че за Него имат значение дори дреболиите и незначителните неща, с които живееш.
Такова покаяние наистина поражда смирение, без което изцеляващата Божия благодат не може да влезе в човешкото сърце. А радостта от усещането за Неговото присъствие и внимание ти помага да не изпаднеш в отчаяние. Изцелението от греха е невъзможно без съзерцание (или поне осъзнаване) на милостивата и изцеляваща Божия любов.
Източник: Блог на о. Йоан Бурдин
