София посреща мощи на известен грузински светец – Гавриил Ургебадзе. Докато стоя в претъпкания централен столичен храм, си мисля колко забележителни хора са се раждали и се раждат на този свят. Такъв човек е бил и отец Гавриил. Човек, който в най-тъмните години на съветски репресии, застава твърдо срещу издигането на идоли. На една манифестация в столицата на Грузия, Тбилиси, през 1965 г. той публично изгаря портрета на Ленин.
Св. Гавриил Ургебадзе е заловен от КГБ. „Можем само да гадаем на какви изтезания е бил подлаган в полицейските подземия“, пише доц. Венцислав Каравълчев в портрет за стареца. Човек не бива да се боготвори, отговарял отец Гавриил на въпросите, защо е постъпил така.
„Вие казвате: Слава на Ленин!“, а аз ви казвам, че е трябвало да напишете: „Слава на Господ Иисус Христос!“, добавя той.
Поставят му диагнозата на „психопат със склонност към шизофрения“, което го спасява от разстрел.
Замислих се: разбрали ли сме днес като църковната общност посланието на може би най-известния старец в православния свят? Понякога изглежда, че отговорът е „не“. Отново строим идоли, „златни телци“, „човекобогове“ от политически или духовни лидери, държави и идеологии. Готови сме да боготворим със същия възторг „построилите комунизма“ „другари“ Сталин, Ленин, Червенков, Димитров, съвременни диктатори, които потапят в кръв съседни страни заради своите налудничави идеи, мания за величие, властолюбие и сребролюбие.
Изкушаваме се да издигнем идоли дори от духовни лица. Тази подмяна е страшна. Защото се случва сред „нашите редици“. В градовете на т. нар. „развита цивилизация“ днес се издигат кръстове. Но до тях продължава видимо или невидимо да стои нещо друго: кърваво, страшно и човеконенавистно наше творение. Чудовище, което разрушава, а не гради общности, нито пък дава смисъл на живота.
И на Запад, и на Изток гъмжи от „спасители“. Самите ние често попадаме в изкушението да желаем „да оправим нещата“ – най-често тези, които не зависят от нас. Храним самомнението си, че „спасяваме“ света, Църквата или заблудения (според нас) събрат, което най-често свършва с това „да му набием канчето“ в онлайн-дебати.
В обществото ни гъмжи от лицемерие, цензура и несвобода. Защото сърцата влекат към „простичките“ тоталитарни рецепти за живота, които стават за нас и основно правило за църковното ежедневие. Трябва да е доста замъглено чувството ни за истина, щом очевидни примери на подмазване биват представяни като смирение, а боготворенето на избрани от нас църковни авторитети – като послушание.
Лесно е да се възхищаваме на хора като стареца Гавриил Ургебадзе без да си правим изводи за живота ни като християни. Важно е да се замислим, че Божията заповед „не си прави кумир“ изключва всякаква възможност за ласкаене и човекоугодничество (пък било то и облечени в църковни одежди).
Това, което руши Църквата, не са някакви „външни врагове“, а вътрешната подмяна на смирението с примирение, на обичта – с омраза към даден идеологически „враг“, на принадлежността към Тялото Христово с принадлежност към „партийната линия“ на тази или онази „групичка“ в православните среди.
Преди шест десетилетия св. Гавриил е изгорил публично портрета на Ленин. Ще имаме ли смелостта да направим същото със собствените си често невидими дори за самите нас идоли? Защото автентичното християнство не е съвместимо с фалша на идолопоклонството, дори под маската на „православно благочестие“.
